Определение № 1057 от 16.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2742/2013 г.

Н. Г. Г. от [населено място] е подал касационна жалба вх. № 398/10. 01. 2013 г. против въззивно решение на Бургаския окръжен съд по гр. д. № 1159/2012 г., приложил изложение на основанията, обосноваващи допустимост на касационно обжалване и две решения на Бургаския окръжен съд по други дела. Ответникът [фирма], [населено място] счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и жалбата е неоснователна. Ответникът „К. ” Е., [населено място] не е взел становище. След проверка, касационният съд установи следното: Районен съд – гр.Средец, с решение по гр. д. № 123/2011 г. е осъдил [фирма] да заплати на Н. Г. парични суми, както следва: сумата 528, 64 лв. обезщетение за незаконно недопускане на работа от 15. 03. 20111 г. до 01. 04. 2011 г.; сумата 2055 лв. дължимо, но неизплатено трудово възнаграждение за периода от септември 2010 г. до февруари 2011 г.; сумата 2275,11 лв. допълнително трудово възнаграждение за стаж и професионален опит за периода от 21. 06. 2010 г. до 01. 04. 2011 г.. Срещу решението е подадена въззивна жалба от [фирма], за разглеждането на която е образувано гр. д. № 1159/2012 г. по описа на Бургаския окръжен съд. Същият съд, с въззивно решение от 13. 12. 2012 г., е отменил решението на районния съд, с което са уважени исковете на Г. срещу [фирма] и ги отхвърлил с решение по същество, като осъдил „К. ” Е. да заплати Г. сумата 2055 лв. неизплатено трудово възнаграждение за периода септември 2010 г. – февруари 2011 г., вкл., и да му заплати 1 236,48 лв. възнаграждение за прослужено време и клас за периода 21. 06. 2010 г. до 1. 4. 2011 г.. С въззивното решение са отхвърлени претенциите на Г. срещу „К. ” Е. за допълнително трудово възнаграждение за прослужено време и клас за разликата над уважения размер 1 236,48 лв. до претендираната сума 2 275,11 лв. и за сумата 528,64 лв. обезщетение за незаконно недопускане на работа от 15. 03. 2011 г. до 01. 04. 2011 г.. Жалбоподателят сочи като основание за допускане на касационно обжалване, разрешението на въззивния съд по два правни въпроса – по материалноправния въпрос, че ищецът Г. не е в трудово правоотношение с главния ответник [фирма] и по процесуалноправния въпрос, че вторият ответник „К. ” Е. не е обжалвал първоинстанционното решение, с което е прието, че не е налице валидна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение между него и ищеца, в тази част решението е влязло в сила и съдът се е произнесъл извън процесуалния обхват на въззивното обжалване. Твърди, че въззивното решение и по двата въпроса е в противоречие с практиката на ВКС – Т Р № 2/2011 г. по т. д. № 2/2010 г. ОСГК на ВКС и с приложените решения на други състави на Бургаския окръжен съд по идентични казуси - основания за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешаване на въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, е обосновано с поставените от жалбоподателя конкретни въпроси относно прилагането на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ и приложението на чл. 266 и чл. 269 ГПК. Искането за за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК е необосновано, тъй-като жалбоподателят оспорва въззивното решение изцяло, като противоречащо на посочените от него други съдебни решения, но не определя конкретен въпрос, който е разрешен в противоречие със съдебната практика. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19. 02. 2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно въпроси, свързани с основанията за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложението на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ съдържа няколко въпроса: допустимо ли е по реда на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ да се прехвърля част от дейност; прехвърлянето да се извършва без писмен договор съдържащ конкретни условия между двете предприятия; прехвърляне на трудовите правоотношения да настъпва само чрез продажба на материални активи; допустимо ли е преминаване на трудовите правоотношения, когато приемащият работодател не осигурява законосъобразно упражняване на професионалните функции на работника; или когато работникът трябва да извършва трудовите си функции като извършва адвимистративно нарушение; или когато приемащият работодател влошава трудовия статус на работника до пълна липса на такъв поради неплащане на трудови възнаграждения и други съставки на трудовия договор. Първите три въпроса са разрешени от въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. С решение от 21. 05. 2013 г. по гр. д. № 795/2012 г. ІV г. о. и решение от 28. 10. 2011 г. по гр. д. № 1899/2010 г., ІV г. о., двете постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съгласно чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ настъпва промяна на работодателя при запазване на трудовото правоотношение с работника, при прехвърляне на част, вкл., необособена част от дейността на първия работодател или при прехвърляне на материални активи. И в двете решения, съобразно конкретните фактически обстоятелства, е прието, че правно релевантният факт за настъпване на промяна на работодателя е прехвърляне на част от дейност или материални активи, както е предвидено в посочената разпоредба, без да има изисквания за наличие на договор с конкретни клаузи между двете предприятия – прехвърлящо и приемащо. По настоящото дело е безспорно обстоятелството, че с договор от 21. 06. 2010 г. между [фирма], като продавач и „К. ” Е., като купувач са прехвърлени шест броя товарни автомобила – седлови влекачи Рено Премиум, а със заповед № 347/22. 06. 2010 г. на изпълнителния директор на [фирма] е разпоредено преминаването на трудовите правоотношения на шофьорите на товарните автомобили, вкл. на ищеца Г., към „К. ” Е.. Въз основа на тези действия, удостоверени с посочените писмени актове, е извършена законосъобразна промяна на работодателя по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ и въззивният съд е разрешил правилно въпроса, че от 21. 06. 2010 г. работодател на ищеца е „К. ” Е.. Останалите въпроси, свързани с действията на приемащият работодател относно спазване на трудовите права на работника, зачитане на трудовия му статус и обезпечаване на нормално упражняване на трудовите му функции са извън предмета на спора, по тях възивният съд не се е произнесъл и те не могат да бъдат основание за допускане на касация. Основателно е искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на Г. срещу ответника „К. ” Е. за сумата 528,64 лв. и за разликата над сумата 1 236,48 лв. до размер на сумата 2 275, 11 лв. Съображенията, че решението е процесуално недопустимо, като постановено извън процесуалния обхват на пълномощията на въззивната инстанция, т. е. по отношение на решение, което не е обжалвано и е влязло в сила, не могат да бъда споделени. Първоинстанционното решение по гр. д. № 123/2011 г. на Районен съд – Средец не съдържа диспозитивно произнасяне по спора за паричните вземания на ищеца спрямо ответника „К. ” Е., т. е няма предмет на обжалване от този ответник. Изложените в мотивите на решението кратки съображения относно валидността на заповед за уволнение на ищеца, представена от „К. ” Е. нямат процесуално значение, тъй-като мотивите на решението не подлежат на обжалване – т. 18 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с т. 15 от същото тълкувателно решение, въззивният съд се е произнесъл за пръв път по евентуалния иск срещу „К. ” Е., след като е уважил жалбата на [фирма] срещу главния иск. При това произнасяне въззивният съд е обвързан от процесуалните правила за обема на дължимата защита и съдействие на страните в първоинстанционното производство – чл. 6, ал. 2 ГПК. В този смисъл преклузията по чл. 269 ГПК, на която се позовава жалбоподателят, има предвид и преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК и правилата на доказването по чл. 153, чл. 154, чл. 161, чл. 176 ГПК, тъй-като мотивите на решението по съществото на спора трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност на въззивния съд - т. 19 на ТР № 1/04. 01. 2001 по т. д. № 1/2000 г. ОСГК. По настоящото дело въззивният съд е отхвърлил претенциите на ищеца Г. срещу „К. „ Е. като се е позовал на твърденията на този ответник, че от месец декември 2012 г. Г. е в неизвестност и не се явява на работа, по тази причина е уволнен на 10. 3. 2011 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, като до 08. 03. 2011 г. Г. е получавал възнаграждение за извършена работа, за прослужено време и клас, безплатна храна – писмен отговор на „К. ” Е. на л. 62 от досието на първоинстанционното дело. Не е констатирано противоречието в тези твърдения, че ищецът не се явява на работа от 05. 12. 2010 г., а същевременно получава възнаграждение за извършена работа и другите възнаграждения до 08. 03. 2011 г., както и разминаването между посоченото основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ и основанието, отбелязано в уволнителната заповед – прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. С определения, постановени в съдебно заседание на 09. 09. 2011 г. и на 19. 10. 2001 г. първоинстанционният съд е указал на ответника необходимостта от представяне на доказателства за конкретните фактически обстоятелства, както и последиците от възпрепятстване на доказването по чл. 161 ГПК и по чл. 176, ал. 3 ГПК, за което ответникът е бил уведомен. Тъй-като от данните по делото е видно, че ответникът „К. ” Е. не е изпълнил указанията на първоинстанционния съд, въззивният съд като решаваща инстанция не е имал основание да приеме за доказани фактическите твърдения на ответника. По този въпрос той е допуснал противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК - решение по гр. д. № 417/2010 г., ІV г. о. и решение по гр. д. № 158/2009 г., ІV г. о., двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд