Определение № 50392 от 20.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 926/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 159 от 23.11.2021 г. по т. д. № 547/2021 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260024 от 20.05.2021 г. по т. д. № 35/2019 г. по описа на ОС – Силистра за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу А. Г. Г. за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, съставляващи пропуснатата чиста печалба от несключени сделки с търговски партньори, с които БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД в периода: м. юни - м. септември 2013 г. е договаряло изпълнението на СМР в общ размер от 32 766 лева: а/ с КОРДЕЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД, в качеството му на главен изпълнител на СМР за обекти на ФИКОСОТА ООД – Шумен, конкретно посочени, - 14 000 лева; б/ с ЕКИП ЕООД, в качеството му на главен изпълнител на СМР за обект: Завод за резервни части SKF - Калофер - 7 000 лева; и в/ за обект: АПАРТ ХОТЕЛ - СОЗОПОЛ – 11 766 лева, по които договаряния неправомерно са били сключени договори за СМР в периода: месеците септември - октомври – ноември и декември 2013 г. и е извършено изпълнение по тях от новорегистрираното от ответника БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ 2003 ЕООД, с последващо наименование БГ ИЗОЛАЦИЯ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, от датата на завеждането на иска до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочат доводи за неправилност на въззивното решение като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въз основа на които се претендира неговата отмяна, с присъждане на сторените разноски. Според касатора по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, поради което предявеният иск е следвало да бъде уважен. Поддържа се, че въззивният съд не е отчел събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, нито е извършил преценка на косвените доказателства, които могат да установят главните факти, както и че не е отстранил допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото, чрез даване на нови указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос, който според касатора има значение за изхода по делото и е разрешен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и имат значение за решението по делото, респективно – за задължението на съда при постановяване на съдебното решение да прецени всички доказателства по делото и всички доводи и възражения на страните, като изложи ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни. Твърди се, че процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно посочена, като в тази връзка са приложени – решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488/2013 г. на ІV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ІV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ІV г.о., решение № 157 от.11.02.2016 г. по т.д.№ 3638/2014 г. на І т.о. Ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на решението до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е съобразил, че в хода на първоинстанционното разглеждане на делото, в резултат на поредица от уточняващи молби и изявление, направено в първото по делото съдебно заседание от 12.07.2019 г., ищецът обосновава активната си материалноправна легитимация по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД с действия на ответника, в качеството му на съдружник и управител на БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ 2003 ЕООД, изразяващи се в сключване след заличаването му като съдружник и управител на БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД на търговски сделки с трети лица, в резултат на които ищецът е пропуснал да реализира печалба от несключени сделки в общ размер на 32 766 лева. Във въззивната жалба за пръв път се навеждат доводи за вече възникнали по реда на чл. 292 от ТЗ правоотношения между ищеца и третите лица, с които е договарял и ответникът, но с оглед ограниченията на чл. 266, ал. 1 ГПК тези нови обстоятелства са недопустими и не следва да бъдат обсъждани. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ответникът е бил управител и съдружник в БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД, като дружеството се е представлявало заедно и поотделно от тримата съдружници. В резултат на отправена молба за напускане, с решение на общото събрание на съдружниците в БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД от 30.09.2013 г. ответникът е бил освободен като управител и съдружник в дружеството, като промяната е вписана в търговския регистър на 15.10.2013 г. На 23.09.2013 г. в ТР е вписано БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ 2003 ЕООД, със сегашно наименование БГ ИЗОЛАЦИЯ ЕООД, с едноличен собственик и управител А. Г.. Няма спор, че след решението за прекратяване на членството поради напускане и заличаването му като управител на ответното дружество, действието на което е настъпило в отношенията между страните още от момента на приемането му – 30.09.2013 г., ответникът е сключил от името на новорегистрираното дружество БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ 2003 ЕООД договор за СМР с ЕКИП ООД за обект: Завод за резервни части – Калофер от 10.10.2013 г. От доказателствата по делото се установява, че преди решението от 30.09.2013 г. БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД е изпратило оферта на КОРДЕЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД за изпълнение на СМР, както и че е водило търговска кореспонденция с ЕКИП ООД. От правна страна съдът е изложил съображения, че в Търговския закон не е установена забрана за извършване на конкурентна дейност от бившите управители и съдружниците в дружество с ограничена отговорност. С оглед свободата на договаряне, такава забрана за определен срок след напускането може да бъде въведена единствено в дружествения договор по отношение на съдружниците, респективно в договора за управление по отношение на управителите. По делото не са представени доказателства да е налице подобна забрана в дружествения договор на БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ ООД, нито в договор за управление, сключен между дружеството и ответника. Следователно, само по себе си регистрирането от А. Г. на БЪЛГАРСКА ИЗОЛАЦИОННА КОМПАНИЯ 2003 ЕООД с идентична основна дейност като тази на ищеца, при липса на забрана за извършване на конкурентна дейност след напускането му на дружеството и освобождаването му като управител, не обосновава наличие на неправомерно поведение. Ограничения за осъществяване на конкурентна дейност са регламентирани в чл. 142 ТЗ единствено за управителя на дружеството, но настоящият спор не обхваща приложението на тази разпоредба. На следващо място въззивният съдебен състав е посочил, че действително е осъществявана конкурентна дейност между ищцовото дружество и регистрираното от ответника такова, но от заключенията по СТЕ (които са взели предвид отправените оферти и сключените договори) се установява, че всяко едно от тях предлага по-добри условия в една насока и по-лоши в друга. При ефективен динамичен и конкурентен пазар на стоки и услуги съдът е намерил за напълно нормално едни клиенти да се преориентират от едни доставчици на стоки и услуги към други в зависимост от конкретните си нужди и условията, които всеки им предлага. Съдът е констатирал, че от събраните по делото доказателства не се установява именно поради действия на ответника, при това противоправни, конкретни клиенти да са преминали от едното дружество към другото. Неприемането на отправените от ищцовото дружество оферти, респ. сключването на договори с дружеството на ответника би могло да се дължи на множество други причини – по-добри ценови условия, по-бързо извършване на възложената работа, завишено гаранционно и извънгаранционно обслужване и др. За да се установи действителната причина за намалелия оборот и печалба на ищеца е необходим подробен пазарен анализ и не би могло без данни за същия да се заключи, че отливът на част от клиентите, за които дори не се установява да са били в дълготрайни или ексклузивни търговски отношения с ищеца, се дължи на евентуални действия на ответника. По отношение оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав както в определението си по чл. 267 ГПК, така и в постановеното от него решение е намерил същите за неоснователни, тъй като е приел, че промяната в правната квалификация на иска в проекта за доклад (чл. 142, ал. 3 ТЗ), направена в първото съдебно заседание, не налага ново разпределение на доказателствената тежест и даване на нови указания на ищеца, още повече, че корекцията на доклада в тази част е направена по искане на ищцовото дружество. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, поради следното: Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос, отнасящ се обобщено до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. В случая обаче не се установява необсъдените от въззивния съд доказателства (свидетелски показания, сключени договори от новорегистрираното дружество на ответника и дневници за покупки и продажби на същото, електронна кореспонденция, касаещи договарянето с третите лица и пр.) да са от естество да се отразят върху изхода от спора по конкретното дело, с оглед общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, и това е съобразено от въззивния съдебен състав при постановяване на крайния му акт. Касае се за косвени доказателства, които дори в своята съвкупност и логическа обвързаност не биха установили елементите от фактическия състав на предявения иск при изискванията за главно и пълно доказване. Затова въззивният съд само е обобщил, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдените от ищеца вреди да са настъпили поради действия на ответника, при това – с противоправен характер; или именно при оценка на доказателствата по делото съдът е намерил, че липсва както укоримо според закона поведение на ответника, така и причинно-следствена връзка с претендираните вреди. Противно на доводите на касатора, въззивният съд е изложил собствени мотиви и се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, съобразно предмета на спора. Горното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че не е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като при този извод и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за тази инстанция, надлежно доказани в размер на 1 200 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение