Определение № 427 от 03.04.2013 г. на ВКС по д. № 1425/2012 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Регионална дирекция по горите – [населено място] срещу въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд по гр.д. №777/12 г. С решението са уважени предявените от М. К. срещу касатора искове по чл.344, ал.1 от КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищеца от длъжността „Горски стражар”, извършено на осн. чл.328, ал.1, т.2, пр.2 от КТ със заповед от 30.03.11 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Твърди, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по чл.290 от ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; съставлява ли нарушение на съдопроизводствени правила приемане на доказателства от втората инстанция, които са могли да бъдат представени своевременно пред първата инстанция; следва ли първоинст. съд в бързо производство да приема писмени доказателства, когато са представени след изрично указан с писменото разпореждане в изготвения доклад по делото срок по чл.312, ал.2 ГПК. Във връзка с присъдените с въззивното решение разноски поставя въпроса: допустимо ли е те да се посочат и удостоверят с приложени едва към писмената защита след приключване на съдебното заседание списък по чл.80 ГПК и договор за правна помощ. Според касатора първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с р. по гр.д. №510/11 г. на второ г.о. на ВКС, в което е посочено, че въззивната инстанция следва да направи самостоятелна преценка на целия доказателствен материал и така да стигне до свои изводи по съществото на спора – т.19 от ТР №1/01 г. Съгласно чл.188, ал.1 от ГПК,отм. съдът следва да се извърши цялостна преценка на всички доказателства, доводи и възражения на страните, като защитно средство по повдигнатия спор. Противоречието не се установява: в съответствие с посочената практика въззивният съд е преценил доказателствата, представени от страните и доводите им от предмета на спора. Приел е в рамките на заявеното с иска конкретно оспорване, че уволнението на ищеца не е законно, защото работодателят не е доказал реалното съкращаване на щата за длъжността на ищеца. От представените от ответника доказателства /длъжностни характеристики и ново щатно разписание/ според ОС наистина се установява, че към деня на уволнението при ответника няма длъжност с наименование „горски стражар”. Между тази длъжност и длъжността „горски инспектор” в новото щатно разписание, обаче не е установена съществена разлика в тр. функция, която да обоснове извод за реално съкращаване на длъжността. Позовал се е на пар.13 от ПЗР на ЗГ, който предвижда запазване на тр. правоотношения на работниците в държавните горски и ловни стопанства, по чл.123 КТ. Или доказателствата по делото и основаните на тях доводи на въззивника са обсъдени макар и лаконично от ОС и е направен обобщен, както е посочил и касаторът, извод за липса на съществена разлика в тр. функция за двете длъжности. Доводите за необоснованост и нарушаване на съдопроизвводствените правила при формиране на този извод, като осн. по чл.281,т.3 от ГПК ВКС не обсъжда в това производство – ТР №1/19.02.10 г. По втория въпрос противоречието според касатора е между въззивното решение по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 КТ и р. по гр.д. №378/09 г. и по гр.д. №899/11 г. на ВКС, четвърто г.о.. Според посочената практика на ВКС във въззивното производство на осн. чл.266 от ГПК могат да се събират само две групи доказателства – за новооткрити и новонастъпили факти / след приключване на съдебното дирене в първата инстанция/ и доказателства, които страната не е могла да узнае, посочи и представи към същия момент. Представеното пред въззивния съд доказателство, което касаторът сочи с въпроса е копие от тр. книжка за установяване, че е останал без работа. Доказателството е за новонастъпило обстоятелство по см. на чл.266 от ГПК, но само за периода слeд приключване на последното по делото заседание пред първоинст. съд до изтичане на шестте месеца по чл.225, ал.1 КТ, както е разяснено в приложената практика и приемането и преценката му за този период са допустими. За останалата част от периода по този иск въззивното решение противоречи на цитираната по –горе практика на ВКС. Противоречие с цитираната практика – р. по гр.д. №531/09 г. и по гр.д. №559/11 г. на четвърто г.о., е налице и по третия въпрос, както и по въпроса за разноските. В. съд е приел за своевременно представянето на тр. книжка на ищеца едва в хода на пледоариите в първоинст. производство / намерил е, че констатацията на съда санира бездействието на страната/, далеч след седмодневния срок, даден с доклада по чл.312 от ГПК и се е позовал на тях при установяване на обстоятелствата от предмета на иска. Присъдил е разноски за въззивната инстанция, посочени и удостоверени със списък и пълномощно към представената пет дни след последното заседание пред ОС писмена защита, без да има искане и да е даден срок за представяне на защита като продължение на пледоарията на ищеца. Присъждането на разноски в случая е в противоречие с опр. по ч.гр.д. №483/10 г. и №112/12 г. на първо г.о. Затова обжалването на въззивното решение следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК само по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 от КТ и в частта за разноските. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.