Определение № 4352 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1021/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Касационна жалба на „Български Индустриален Инженеринг и Мениджмънт“ АД срещу въззивно решение № 5587 /06.09.2025 г. по в.гр.д. № 6073/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение на СРС, с което са отхвърлени предявените от „Български Индустриален Инженеринг и Мениджмънт“ АД срещу Н. Н. А. обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.10, ал.1, пр. 2 и 3, ал.1, т.2 и т.5 ЗЗТТ и чл.92, ал.1 ЗЗД и евентуален иск по чл.45, ал.1 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба Н. Н. А. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови въззивното решение въззивният съд е приел следното: По исковете по чл.10, ал.1, пр. 2 и 3, ал.1, т.2 и т.5 ЗЗТТ: Въззивното дружество не е установило при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал. 1 ГПК, използването от ответника на конкретната информация, притежавана от него, представляваща, респ. подлежаща на защита, като търговска тайна, както и на кое лице или лица ответникът е разкрил същата.

Установява се единствено наличието на трудово правоотношение между ищеца 1 и ответника, прекратено на 31.03.2019 г., на основание чл.326, ал. 1 и 2 КТ, както и че на 12.09.2019 г. ответникът е бил вписан като управител на конкурентното на ищеца дружество „Аполо Инженеринг“ ООД, занимаващо се със сходна дейност, а именно международна търговия с промишлени и отбранителни системи, боеприпаси, оръжия и др.

Ищецът не е ангажирал доказателства в подкрепа на изложените от него твърдения, че ответникът е разполагал с данни, представляващи търговска тайна на ищцовото дружество, които е използвал и разкрил пред трети лица, с цел неправомерно да спомогне конкурентното дружество, на което е управител.

Не са доказани твърденията от ищцовата страна, че именно ответникът под каквато и да е форма е осъществил контакт с дългогодишен международен партньор на ищеца в А. р. Е., че въпросното трето лице действително е предоставяло консултиране и съдействие на дружеството в тръжни процедури в А. р. Е., както и че ответникът е разкрил пред това лице информация, представляваща търговска тайна на ищцовото дружество. Не са представени доказателства и по отношение на използването от страна на ответника на документи за участие в тръжна процедура в А. р. Е., които да са изготвени по сходен модел на ползваните от ищеца. На първо място не се установява в конкретно в кои тръжни процедури е участвал ищеца, както и каква документация с характера на търговска тайна притежава във връзка с последните, която да е използвана неправомерно от ответника. За участие в тръжни процедури в А. р. Е. се предоставят оферти, в съответствие с предварително определени характеристики, заедно с документи по образец.

Не се установи ответникът да е посещавал военните заводи „Вазовски Машиностроителни Заводи“ ЕАД, „Арсенал“ АД и „Дунарит“ АД с цел привличането на посочените дружества за съвместна работа с „Аполо Инженеринг“ ООД. Следва да се отбележи, че по аргумент за противното (per argumentum a contrario) от чл.3, ал.1, т.1 ЗЗТТ, доколкото информацията за предмета на дейност на гореизброените дружества е общоизвестна и леснодостъпна, то същата не представлява търговска тайна по смисъла на ЗЗТТ.

Осъществяването и поддържането на търговски контакти и взаимоотношения с посочените военни заводи представлява нормално поведение в условията на конкурента пазарна икономика

По иска по чл.92, ал.1 ЗЗД:

Съгласно практиката на ВКС (гр.д. № 2835/2022 г., IV г.о.) в трудов н договор не може да бъде включено споразумение за неустойка за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация. Отговорността за нарушаване нормите за конфиденциалност по същността си е деликтна. Конкретните вреди при наличие на поведение в нарушение на споразумението за конфиденциалност и техния размер 2 следва да бъдат доказани в процеса и да са резултат от недобросъвестното поведение на ответника по иска.

По иска по чл.45, ал.1 ЗЗД:

По делото не е установено несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Липсват доказателства за осъществено именно от ответника деяние, което да противоречи на правна норма или да нарушава общото правило да не се вреди другиму. Тъй като, с изключение на вината, останалите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на пълно и главно доказване от ищеца, а такова не е проведено, то и предявения евентуален иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД се явява недоказан.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател поставя следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, както и да изложи изрични мотиви защо ги счита за неоснователни?

Въпросът е свързан с довод, че съдът не се е произнесъл по възражението му за липса на уведомяване на ищеца (жалбоподател във въззивното и в касационното производство) за проведеното от СРС съдебно заседание на 07.06.2021 г., за което делото е било отсрочено от закрито заседание и на което е даден ход по същество на делото и така ищецът не е могъл да вземе участие в производството, за което не е бил редовно призован и да представи доказателства. Въпросът е основан на твърдения, които настоящият съдебен състав не установи:

Видно от приложеното първоинстанционно дело (гр.д. № 65191/ 2019 г. на СРС) действително с определение № 20101690 /20.04.2021 г. (л.171) поради епидемиологична обстановка и заповед на председателя на СРС делото е пренасрочено за 07.06.2021 г. с други шест дела. Процесуалният представител на ищеца адв. А. Р. е написал върху гърба на това определение, че като пълномощник на ищеца „Български Индустриален Инженеринг и Мениджмънт“ АД, е получил екземпляр от него и се е подписал. В протокола от проведеното на 07.06.2021 г. съдебно заседание съдът обосновано е констатирал, че ищецът е уведомен за пренасрочване на делото, но не изпраща представител. Тъй като съдът не е установил пречки за разглеждане на делото,. му е дал ход и в това съдебно заседание го е обявил за решаване.

Настоящият съдебен състав установи, че между определението от закрито заседание (с отбелязаното от процесуалния представител на ищеца) и протокола за съдебното заседание не се намира никаква молба от процесуалните представители на ищеца, в която да се твърди наличието на пречки за разглеждане на делото, или да се иска то да не бъде разглеждано в това насрочено съдебно заседание. Поради което изводът на първоинстанционния съдия, че не са били налице пречки за разглеждането на делото, следва да се приеме за обоснован и правилен.

Отделно от това:

След като е приел за разглеждане въззивната жалба със свое определение от закрито съдебно заседание от 26.09.2023 г. въззивният съдебен състав на основание чл.266, ал.3 ГПК е уважил доказателствените искания на жалбоподателя, свързани с доводите във въззивната му жалба, че поради процесуални нарушения първоинстанционният съд не е събрал своевременно посочени доказателства, като му е определил срок за събирането им по реда на чл.158 ГПК. По-късно по искане на жалбоподателя СГС веднъж е отложил разглеждането на делото, а в проведеното след това съдебно заседание, в което не е присъствал процесуален представител на жалбоподателя и до което и по време на което не са представени доказателства и доведени свидетели, е отменил определението си за допускането на доказателствата.

Вследствие на това въззивният съд е разгледал въззивната жалба и исковете въз основа на доказателствата, събрани в първата инстанция и въззивният съд е приел извода, че жалбоподателят - ищец не е доказал основателността на жалбата си и основанието на исковете си.

Поради това (тъй като въпросът е основан на твърдения, каквито не се установяват по делото) настоящият съдебен състав приема, че въпросът не е обуславящ. Следва да се посочи, че ищецът е възложил процесуалното ис представителство на адвокатско дружество и в двете съдебни инстанции са представени няколко пълномощни на различни процесуални представители – адвокати на ищеца, които не са оттеглени, което не подкрепя тезата на жалбоподателя за наличие на пречки за явяването им по делата.

2.Възможно ли е пълно и главно доказване да бъде проведено само въз основа на косвени доказателства?

Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест съгласно чл.154 ГПК, не е провел пълно и главно доказване на посочени факти и обстоятелства, на които е основал исковете си. Но въззивният съд не е приел, че то (пълното и главно доказване) може да бъде провеждано само с преки доказателства (че не може да бъде проведено с косвени). Нито е приел, че ищецът е представил косвени доказателства за твърденията си, но поради това, че не са преки, 4 не може да се приеме, че е провел пълно и главно доказване. Поради което този въпрос не е обуславящ.

Касационният жалбоподател поставя и следния правен въпрос, за който твърди, че осъществява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Допустимо ли е уговаряне на неустойка в трудов договор за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация както по време на действие на трудовото правоотношение, така и за срок до три години след неговото прекратяване?

Касационният жалбоподател твърди, че по въпроса съществува формирана практика на ВКС, която обосновава тезата, че е недопустимо уговарянето на неустойка за неизпълнение на задълженията на работника за опазване на конфиденциална информация след прекратяване на трудовото правоотношение, а обезщетение за вреди следва да се търси по реда на чл.105, ал.3 ЗЗК респ. чл. 10 ЗЗТТ, които изискват доказване на реално претърпените вреди, с която въззивният съд се е съобразил, но счита, че това тълкуване е неправилно, т.к. нарушава правилото на чл.9 ЗЗД и дискредитира общото задължение на на служителя по чл.126, т.9 КТ да бъде лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото доверие и не разпространява поверителни за него сведения, поради което твърди, че се налага преосмисляне на вече формираната съдебна практика. Позовава се на приетото от ВКС за възможността между работник и работодател да бъдат сключвани споразумения с гражданско-правни последици и че такова разбиране е отразено в гр.д. № 603 /09-III г.о. и в особено мнение по гр.д. № 2835 /22-IV г.о.

Настоящият състав намира следното:

В първото решение (по гр.д. № 603 /09-III) в спор по чл.200, ал.3 КТ е прието следното: Страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение на размера на обезщетенията и вида им, като за всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. По правило това са вредите, настъпили и проявили се преди неговото сключване или предвидени за срока на неговото действие. По същество е обсъдено споразумение, с което ищцата е приела да бъде обезщетена за вреди от процесната злополука като цяло, с месечно обезщетение от 300 лева, платимо до изтичане на срока за временна нетрудоспособност, но не - повече от шест месеца. Прието е, че споразумението, постигнато между пострадалия при трудова злополука и ответния работодател с отговорност по реда на чл.200 от КТ обвързва страните и не може да бъде изключено от института на доброволно уреждане на спорове между тях по аргумент, че правоотношението е трудово или по съображение, че естество на правата и задълженията при отговорността по чл.200 от 5 КТ не позволява договаряне. Настоящият състав намира, че това разрешение няма отношение към поставения въпрос.

Във второто решение (по гр.д. № 2835 /22-IV), на което се е позовал и въззивният съд, е даден отговор на въпроса допустимо ли е споразумение за неустойка, за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация на работодателя паралелно с трудовия договор. Отговорът е отрицателен, в смисъла на посочената от касационния жалбоподател формирана установена съдебна практика – че в случая е визирана деликтна отговорност в нейният специален състав по чл.105, ал.3 Закон за защита на конкуренцията/ЗЗК/ или правилата по чл.0 от Закона за защита на търговската тайна /ЗЗТТ.

В особеното мнение се извършва позоваване на първото посочено от жалбоподателя решение (по гр.д. № 603 /09-III) и на друго решение и се обосновава изводът, че когато споразумението е за случаите на вреди, причинени умишлено и/или в резултат на престъпление, включително по небрежност, и/или причинени не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, чл.203, ал.2 КТ допуска страните да определят имуществената отговорност на работника/служителя според гражданския закон в съответствие с принципа по чл. 9 ЗЗД, включително да уговорят компенсаторна неустойка (чл. 92 ЗЗД). В случая визираният граждански закон е разпоредбата на чл.105, ал.3 ЗЗК респективно тази на чл. 10 ЗЗТТ. Това са нормите, за които в отговора на правния въпрос в решението по гр.д. № 2835 /22, на IV г.о. на ВКС е прието, че установяват специален състав на деликтна отговорност.

Настоящият съдебен състав споделя разрешението, дадено в отговора на въпроса по гр.д. № 2835 /22, на IV г.о. на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд не намира, че то е прието в резултат на неточно тълкуване, нито че са осъществени изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяването на тълкуването и изменение на съдебната практика на ВКС.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че посочените основания за допускане на касационно обжалване не са осъществени.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, поради което разноски не следва да му се присъждат. Ответникът претендира разноски съгласно списък на разноски и съгласно изходът от спора и представените доказателства за договорени и извършени разноски за адвокатска защита искането му е основателно за сумата 4 491.49 евро.

Воден от изложеното съдът