Определение № 50508 от 18.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1268/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на З. В. Д. и П. С. Н., чрез назначения им особен представител адвокат Д. С., срещу решение №26/07.01.2022г. по в.т.д.№46/2021г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и отмяна на решение №388 от 13.08.2019г. по т.д. №110/2016г. на Великотърновски окръжен съд, П. С. Н., в качеството му на съдлъжник по договор за банков кредит от 08.02.2010г. и З. В. Д., в качеството й на поръчител по договор за банков кредит от 08.02.2010г., са осъдени солидарно да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място], сумите: 87051,15 евро - предсрочна изискуема главница по договор за кредит от 08.02.2010г. и договор за поръчителство от 12.12.2011г., и анексите към тях, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2016г. до окончателното изплащане; сумата 6465,66 евро - наказателна лихва върху просрочената главница за периода 15.12.2015г. - 09.05.2016г. по същите два договора; 4500 евро - просрочена редовна главница дължима за периода 15.09.2015г.-10.05.2016г.; 2 045,80 евро просрочена редовна възнаградителна лихва за периода 15.08.2015г.- 04.01.2016г. и 521,33 евро-наказателна лихва върху главницата от 4500 евро за периода 15.09.2015г.-10.05.2016г.; заедно със законната лихва върху главницата от 4500 евро, считано от 10.05.2016г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно. Касационните жалбоподатели считат, че съдът не е съобразил правилно доказателствата и закона, нито в мотивите си е обсъдил всички доводи и съображения, изложени пред него. Считат за неправилен извода, че са осъществени материалноправните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на исковите суми. Сочат като неправилен и извода на въззивния съд, че поръчителят З. Д. е била надлежно уведомена за предсрочната изискуемост, като изтъкват, че писмото, съдържащо изявлението на банката до поръчителя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, се е върнало с отбелязване „пратката не е потърсена от получателя“. Оспорват и становището на въззивния съд, че разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ са неприложими, тъй като кредитополучателят по процесния договор за кредит е търговец. Изтъкват липсата на достатъчно обосновани изводи от страна на съда по направените възражения за нищожност или прекомерност на начислените наказателни лихви, което считат за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържат, че доказателствената тежест, че лихвите не са прекомерни и че не са договорени в противоречие с императивни норми на закона, е на ищеца, като същият не е ангажирал никакви доказателства в тази насока. Считат, че след като регламентираната с подзаконови нормативни актове законна лихва върху просрочени парични задължения възлиза на 10 пункта над основния лихвен процент, уговорената в процесния договор надбавка от 18% следва да се счита несъответна на предвидимите вреди за кредитора. Също оспорват преценката на съда за валидност на договора за поръчителство, като се позовават на липса на представителна власт у лицата, подписали същия договор като представители на банката. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, както и в чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита тези доводи и възражения неоснователни? 2/Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл.47 ал.6 от ГПК? 3/Разпоредбите на Закона за защита на потребителите приложими ли са по отношение на поръчителя? Солидарните длъжници, подписали допълнителните споразумения /анекси/, страни ли са по правоотношението? 4/Чия е доказателствената тежест при възражение за нищожност или прекомерност на начислените лихви? 5/ При предявен осъдителен иск само срещу солидарни длъжници и при обявена несъстоятелност на кредитополучателя, при разрешаване на материално – правния спор между страните, съдът следва ли да съобрази новонастъпилите факти - набраната в производството по несъстоятелност сума и дължи ли съдът установяване дали разпределението на набраните суми в производството по несъстоятелност е сторено в съответствие с постановеното в т.9 от ТР №1/2017 от 03.12.2018г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСТК на ВКС на РБ? Касационните жалбоподатели поддържат, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията в т.9 от ТР №1/2017 от 03.12.2018г. по тълк.д.№1/2017 на ОСГТК на ВКС, както и с решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №186/02.07.2015г. по гр.д.№4465/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д.№2220/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №127/05.04.2011г. по гр.д.№1321/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №68/24.04.2013г. по т.д.№78/2012г. на ВКС, ТК, IІ т.о.; а по втори въпрос в противоречие с приетото в решение №86/27.10.2020г. по т.д. №2118/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. По трети въпрос сочат противоречие с актове на С. - решение по дело С-419/11 TiaXEC на С., решение по дело С-348/14 на С., решение по дело С-110/14 на С. и др., както и противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение №84/20.07.2017г. по т.д. №1934/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №38/23.06.2017г. по т.д. №2754/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. По четвърти въпрос твърдят, че даденото от въззивния съд разрешение е различно от приетото в решение №231/02.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. По отношение на пети въпрос сочат наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационните жалби „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място], с правоприемник „Обединена Българска Банка“ АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационните жалби са неоснователни по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на валиден договор за банков кредит №68511 от 08.02.2010г. „Райфайзенбанк България“ ЕАД, [населено място], е отпуснала на „Строймаркет – П. Н.“ ЕООД, [населено място], в качеството му на кредитополучател, кредит в размер на сумата 172 000 евро, с краен срок на погасяване 15.02.2021г., като е уговорено погасяването да е в рамките на 113 равни последователни вноски, в размер на 1509 евро всяка една от тях. В чл.3 от договора е предвидено, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на Стойност на банковия ресурс за EUR /С./ плюс три пункта надбавка. Като съдлъжници - солидарни длъжници са се задължили ЕТ “П. Н.“, [населено място], П. С. Н. и К. К. К.. Въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза съдът е установил, че кредитът е бил усвоен изцяло от кредитополучателя. Приел е, че по силата на договор за поръчителство от 12.12.2011г., ответницата З. Д. се е задължила като поръчител за целия дълг по договора за кредит 08.02.2010г., като е приел, че този договор също е валиден и поражда правни последици, тъй като е подписан от лица, редовно упълномощени от представляващите банката. Изтъкнал е, че за банката договорът е подписан от Х. Х. и А. К., действащи с дадено им пълномощно за това юридическо действие от представляващите банката изпълнителен директор А. А. и изпълнителен директор Е. В., като пълномощното е нотариално заверено. Стигнал е до извода, че са били налице предвидените в договора за кредит и последващите анекси към него предпоставки, пораждащи правото на банката едностранно да обяви договора за кредит за изцяло предсрочно изискуем, а именно длъжниците не са погасили две и повече ежемесечни погасителни вноски, като съгласно заключението на съдебно икономическата експертиза няма постъпили суми за погасяване на кредита, считано от 15.09.2015г. и досега, съответно ответниците не са платили повече от 2 погасителни вноски и са в забава повече от 60 дни. Въззивният съд е приел, че кредотополучателят и двамата ответници са редовно уведомени от банката, че тя обявява целия договор за кредит за предсрочно изискуем. Установил е от представените по делото обратни разписки, че длъжникът П. Н. е получил уведомлението лично на 07.12.2015г., а обратната разписка до З. Д. е върната с отбелязване, че пратката не е потърсена от адресата. Приел е, че по този начин е спазена клаузата на чл.11 от договора, според която уведомленията и изявленията трябва да са направени писмено и ще се считат получени, ако достигнат до посочените в договора адреси на страните, които същите са заявили, по един от следните начини: по факс, чрез лично доставяне, по електронна поща или по пощата с обратна разписка. Счел е за ирелевантно обстоятелството, че в договора са предвидени и други начини за уведомяване, тъй като е достатъчно изпращането на писмото – уведомление по един от договорените начини, в случая по пощата, с обратна разписка. Във връзка с приложението на клаузата на чл.11 от договора съдът е счел за неоснователно възражението на ответниците, че общите условия не са част от договора за кредит. Изтъкнал е, че тъй като са подписани на всяка страница от кредитополучателя и солидарните длъжници, общите условия са приобщени към основния договор за кредит и са станали неразделна част от него, а с подписването на договора за поръчителство и втората ответница като поръчител е приела тези общи условия за действащи. Наред с това е отбелязъл, че с връчването на преписа от исковата молба на особения представител на ответницата Д., назначен по реда на чл.47 ал.6 от ГПК, също е налице достигане до поръчителката на волеизявлението на ищцовата банка, че прави кредита изцяло предсрочно изискуем. Съставът на Великотърновски апелативен съд е счел за неоснователни и възраженията на ответниците за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите, предвид предвиденото в него право на банката едностранно да променя лихвения процент, както и за наличие на анатоцизъм в анексите към договора. Приел е, че след като страна-кредитополучател по процесния договор за кредит е търговско дружество, разпоредбите на Закона за защита на потребителите са неприложими. Изложил е и аргументи, че липсва неравноправност, респективно неравнопоставеност на страните и предвид обстоятелството, че е налице индивидуално договаряне. Също така е изтъкнал, че не е налице едностранно увеличаване на договорения лихвен процент, тъй като съдебно - икономическата експертиза установява, че след сключването на договора лихвеният процент е бил променян само в посока на намаление. Констатирал е, че с подписаните допълнителни споразумения, неразделна част от договора за кредит, страните са изменили правоотношението по договора за кредит, като са увеличили дължимата редовна главница с размера на всички просрочени и дължими задължения. С подписването им ответниците са признали, че са неизправна страна по договора за кредит и са се спогодили чрез взаимни отстъпки да извършат корекция на дълга по отношение на дължимите главници, възнаградителни лихви, и да се формират нови по размер задължения. С оглед на това съдът е приел, че анексите не съдържат уговорка за анатоцизъм, т.е. начисляване на лихва върху лихва. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият и петият въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК засягат правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждане на доказателствата и доводите на страните и се поставят с оглед касационното оплакване на жалбоподателите, че съдът не е взел предвид доказателства от значение за правилното решаване на спора, а именно разпределението на набраните суми в производството по несъстоятелност на „Строймаркет – П. Н.“ ЕООД. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр.1 от ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл.269, изр.2 от ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно цитираната от касаторите и служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция: решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение №127/05.04.2011г. по гр.д. №1321/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение №134/30.12.2013г. по т.д. №34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение №68/24.04.2013г. по т.д. №78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В конкретния случай Великотърновски апелативен съд е обсъдил релевантните за спора доказателства и доводи на страните, които са били редовно въведени в процеса, включително е обсъдил в мотивите си, че след осребряване на масата на несъстоятелността и разпределение на получената сума в производството по несъстоятелност на „Строймаркет – П. Н.“ ЕООД е останала сумата от 8110 лева, с която частично е погасено вземането на банката по процесния договор. Изводът дали въз основа на данните от заключението следва да се намали размера на задълженията на ответниците е свързан с преценката на събраните по делото доказателства и е изцяло в правомощията на въззивния съд, поради което несъгласието на касаторите с анализа на заключенията на вещото лице от съда, не може да обоснове необходимост от допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че макар въззивният съд не е изразил изрично становище защо не намалява с тази сума установените в настоящото производство размери на задълженията на солидарния длъжник и поръчителя, видно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза след извършеното разпределение на паричната сума от 8110 лева общият непогасен размер на вземанията на кредитора „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по договора за банков кредит №68511/08.02.2010г. възлиза на 117 808,40 евро, докато общият размер на сумите за главница, възнаградителни и наказателни лихви, които касаторите са осъдени да заплатят в настоящото производство, е 100 583,94 евро. Вторият въпрос в изложението е относим към предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото не е обусловил извода за основателност на предявените искове. Изявлението до кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост поражда своите последици и по отношение на поръчителя, без да е необходимо отправяне на изрично изявление и до него, поради което мотивите на съда за това, че на поръчителя също е връчено редовно изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем няма обуславящо за изхода на спора значение. Следва да се отбележи също, че съдът е констатирал, че уведомлението до поръчителя З. Д. е връчено по реда, предвиден в клаузата на чл.11 от договора, съгласно която уведомленията и изявленията трябва да са направени писмено и ще се считат получени, ако достигнат до посочените от страните в договора адреси. Само като допълнителен аргумент е посочено, че връчването на преписа от исковата молба на особения представител на ответницата Д., назначен по реда на чл.47 ал.6 от ГПК, също би имал значение на изявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Третият поставен от касаторите въпрос е обсъждан от въззивния съд, който е изразил становище, че след като страна - кредитополучател по процесния договор за кредит е търговско дружество, разпоредбите на Закона за защита на потребителите са неприложими. По този начин въззивният съд действително е допуснал отклонение с приетото в практиката на С. и на ВКС разрешение по поставения въпрос. В постоянната практика на ВКС, включително цитираните от касаторите решения, в съответствие със задължителното тълкуване, дадено в практиката на С., се приема, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. С оглед установяване на качеството „потребител" съдът следва да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът П. С. Н. е имал качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, но задължаването от страна на З. Д. е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, съответно тя може да се позовава на неравноправност на договорните клаузи, което въззивният съд неправилно е отрекъл. Даденото от въззивния съд неправилно разрешение на въпроса за възможността на поръчителя да се позове на потребителска защита, обаче не е единствено обуславящо за основателността на претенциите, предявени срещу поръчителя З. Д., доколкото въззивният съд е изложил и мотиви, че липсва неравнопоставеност на страните, респективно неравноправност на клаузи на договора и предвид обстоятелството, че е налице индивидуално договаряне. Също така е изтъкнал, че не е налице едностранно увеличаване на договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, тъй като съдебно - икономическата експертиза установява, че след сключване на договора лихвеният процент е бил променян само в посока на намаление. Следователно при констатацията, че сочената от жалбоподателката Д. като неравноправна клауза на т.3.3 от процесния договор за кредит, предвиждаща възможност на банката да променя едностранно уговорената възнаградителна и наказателна лихва в частта С., е прилагана само в полза на кредитополучателя, съответно на солидарните длъжници и поръчителя, то извод за нейната евентуална нищожност не би обусловил по - благоприятен за жалбоподателката изход на спора. Четвъртият въпрос в изложението не съответства на мотивите на въззивното решение, поради което не покрива изискванията на общата предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК. Съдът не е формирал извод, че доводите на ответниците за прекомерност на наказателната лихва са недоказани, нито е разместил доказателствената тежест за това. В тази насока по делото са ангажирани доказателства относно съотношението на уговорената в договора за кредит наказателна и приложимата за същия период законна лихва за забава, което съдът е отразил в мотивите на решението си. Доколкото изводът за валидност на клаузата за наказателна лихва не се дължи на разместване от страна на въззивния съд на тежестта на доказване, въпросът не се явява обуславящ изхода на спора, а цитираната от касационните жалбоподатели практика на ВКС се явява неотносима. По поставения въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С посоченото от касаторите решение №231/02.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. по реда на чл.290 от ГПК е даден отговор на въпроса чия е доказателствената тежест за установяване на факта на индивидуално договаряне на клауза от договор с потребител, а не чия е тежестта на доказване при възражение за нищожност или прекомерност на уговорена наказателна лихва с характер на неустойка. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за неправилност на извода на съда, обективиран в определението по чл.267 от ГПК, че е неотносим към спора актуалният размер на дълга на „Строймаркет – П. Н.“ ЕООД след извършено осребряване на имущество в производството по несъстоятелност, биха съставлявали основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. Още повече, че въпреки изразеното в определението по чл.267 от ГПК становище, във въззивното решение се съдържат констатации относно погасения размер от дълга на „Строймаркет – П. Н.“ ЕООД след извършено осребряване на имущество в неговото производство по несъстоятелност. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, както и разноските за внесения депозит на назначения на касаторите особен представител в радмер на 3000 лева. Всеки от касаторите следва да бъде осъден да заплати в полза на ВКС държавна такса за касационното обжалване в размер на 30 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд