Определение № 2850 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 133/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника - Английска езикова гимназия „Гео Милев”- [населено място] срещу решение № 851 от 15.10.2024 г. по в. гр. дело № 1395/2024 г. на Окръжен съд - Бургас, в частта му, в която е потвърдено решение № 1497/22.07.2024 г. по гр. дело № 2104/2024г. на Районен съд - Бургас, с което са уважени предявените от ищцата Ф. Т. К. срещу касатора обективно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № РД-08-727/25.03.2024 г. на директора на ответната езикова гимназия; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител по английски език” при ответното училище и за заплащане на обезщетение в размер на 1 856 лв. за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода: 25.03.2024 г. - 16.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 02.04.2024 г.. Касаторът - ответник поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият правен извод на въззивния съд за несъответствие на тежестта на дисциплинарното наказание с тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение е неправилен. Този извод, според него, е несъобразен с установената системност на нарушенията и е изведен без да бъдат съобразени всички приети по делото доказателства и при едностранното им ценене, в нарушение на процесуалния закон. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Обвързан ли е съдът от обстоятелствата, посочени в исковата молба и може ли да основе решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца - нито в първоинстанционното производство, нито във въззивното производство? Нарушават ли се в последната хипотеза принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност ?“, който поддържа, че е разрешен в обжалвания съдебен акт в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 216 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 916/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 459/27.01.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. на ВКС, IV г.о.; 2. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да прецени всички доказателства по делото и всички доводи на страните? Следва ли приетата от съда фактическа обстановка да съответства на представените по делото доказателства?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на ВКС, I г.о. и решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г.о.; 3. „Има ли право съдът да приема даден факт за общоизвестен, без предварително да съобщи на страните, че смята този факт за общоизвестен?“, който намира за разрешен в противоречие с решение № 95 от 16.06.2016г. по гр. д. № 5371/2015 г на ВКС, IV г.о. и решение № 274/13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г.о.; 4. „Кои са законовите критерии, които съдът следва да съобрази при преценката дали тежестта на наложеното наказание съответства на извършеното нарушение и по специално, следва ли да бъдат съобразени: характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя или трети лица, обстоятелствата при които е осъществено неизпълнението, субективното отношение на служителя към конкретното неизпълнение?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 324 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2302/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 188 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 5173/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 75 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г. на ВКС, IV г.о., и 5. „Наличието на системност при извършването на дисциплинарното нарушение, утежняващо вината обстоятелство ли е?“, който намира за разрешен в противоречие с решение № 55 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 44 от 21.02.2018 г. по гр. д. № 2306/2017 г. на ВКС, IV г. о.. Навежда също, че обжалваното решение е очевидно неправилно, като основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновава с неправилното разрешаване на горепосочените въпроси в обжалваното решение. Ответницата по касационната жалба - ищцата Ф. Т. К. депозира писмен отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли да й бъдат присъдени направените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е допустима като подадена в срок от надлежна страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е приел за безспорно по предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, че страните са били в трудово правоотношение, считано от 15.09.2005 г., по което ищцата е била първоначално назначена като „възпитател“, впоследствие, с допълнително споразумение към трудовия договор от 2008г. - преназначена на длъжност „учител“, а считано от 2009г. - на длъжност „старши учител по английски език“. Намерил е за безспорно също, че през времеизпълнението на трудовите й задължения, на К. не са налагани дисциплинарни наказания, дори през учебната 2022г./2023г. е номинирана и избрана от всички ученици на ответната гимназия за „учител на годината“, съответно е наградена от директора й през 2023 г.. Счел е, че страните в процеса не спорят и досежно обстоятелствата, че през последните три години преди процесното дисциплинарно уволнение, К. е работела с дванадесетокласници в ответната езикова гимназия, при предстоящи ДЗИ, с възможност за явяване на ДЗИ по английски език. Именно в тази връзка между учениците от 12в клас на гимназията и ищцата са възникнали множество конфликти, довели до ескалация на напрежението в часовете по английски език, иницииране на молби за съдействие от страна на учениците до директора на гимназията, подписка на учениците до директора на гимназията, разпореждане на вътрешна проверка с провеждане на анкети сред учащите се и разглеждане на въпроса от комисията по етика към учебното заведение, при спазване на чл.58 от Етичния кодекс на училищната общност на АЕГ „Гео Милев“ - Бургас, приложен към трудовото досие на К.. Решаващият съд е приел за установено от доказателствата в процеса, че със заповед № РД-08-547/02.02.2024г. на директора на ответната гимназия е възложено извършване на текуща проверка във випуск 12-ти клас относно „контрол на ефективността на прилагането и изпълнението на ДОС по английски език от г-жа Ф. К.“, при която са констатирани нарушения при упражняване на преподавателската дейност, но тези нарушения не са послужили за извършване на процесното дисциплинарно уволнение, а оплакванията на учениците от 12в клас за отношението на учителката към тях. По образуваното дисциплинарно производство е постановена атакуваната заповед, с която на К. е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ за виновно нарушаване на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187, т.10 КТ - неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони или други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в КТД или определени при възникването на трудовото правоотношение: задълженията да се формира личността на ученика със собствен пример, да се спомага за неговото израстване, изграждане на ценностната система и възпитание. Като нарушения на трудовата дисциплина в контекста на гореописаните задължения, са посочени отправяни в периода 04.01.2024 г. - 31.01.2024 г. заплахи към учениците, че ако подадат заявления за явяване на ДЗИ по английски език, ще бъдат оставени на поправителен изпит по английски език, както и отправянето в същия период на обиди към учениците от 12в клас, че нямат умствен капацитет, за да се явят на ДЗИ по английски език. Извършените нарушения, според изложените мотиви от работодателя, са с особена тежест и се изразяват в оказване на психическо насилие върху учениците и използване на методи на работа и форми за въздействие, накърняващи тяхното достойнство. Заповедта е основана и на чл.19 от Конвенция за правата на детето на ООН, както и на чл. 219, чл. 2, т. 3 ЗПУО. Като е съобразил визираните в уволнителната заповед нарушения на трудовите задължения и приложените към личното трудово досие на ищцата вътрешни правила на учебното заведение (етичен кодекс на училищната общност и длъжностна характеристика на длъжността „старши учител, общообразователен учебен предмет в гимназиален етап“), въззивният съд е счел, че процесната заповед за уволнение е основана на етичния аспект от работата на ищцата, доколкото и основните оплаквания на учениците от 12в клас се свеждат предимно до унизяващо и обидно отношение към тях. Въз основа на съвкупен анализ на всички приети и относими към спора доказателства, вкл. множеството свидетелски показания, второинстанционният съд е намерил за доказано по достатъчно убедителен начин, че ищцата е обиждала конкретни ученици, обиждала е целия клас и е отправяла остри предупреждения, че няма да се справят на ДЗИ по английски език, по начин, засягащ достойнството на учениците и психиката им, а също така е правела намеци, че ще се погрижи да не се явят на този ДЗИ. Поради това е заключил, че е осъществено дисциплинарно нарушение от страна на преподавателката на етичните правила на гимназията. При извършената преценка за съответствието на наложеното наказание с извършеното нарушение на трудовата дисциплина по тежест, на основание чл. 189, ал. 1 КТ, решаващият съд е съобразил задължението на учениците в чл. 52 от етичния кодекс на училищната общност да изграждат положителен имидж на училището, който се постига с етично поведение. В тази връзка е взел предвид факта, че ищцата е била преподавател по английски език на 12в клас за 11-ти и 12-ти клас, т.е. не само през последната година, като през време на обучението в 11-ти клас не са възниквали подобни остри конфликти между нея и учениците, а това се е случило през последната година, когато е предстояло явяването на ДЗИ. Посочил е, че несъмнено, породените конфликти в часовете по английски език са предизвикани от: липса на подготвени домашни работи от част от учениците, от явяване с неизрядна униформа, от демонстрирани празноти в знанията по английски език, от неизпълнение на указанията на преподавателката за усвояване на материала, които факти са установени от показанията на всички разпитани свидетели, включително и тези на ответната страна. Подчертал е, че знанието на задължението за усвояване на учебния материал и спазване на училищния ред - най-малко явяване в час, явяване в час навреме, с предварителна подготовка у дома и изпълнението на правилата за носене на униформа, наред с несъмненото несъобразяване с тях от страна на учениците, са израз на демонстративно неуважение, незачитане и пренебрежение към имиджа на училището и в частност - към този на конкретния преподавател. При така извършения анализ и съпоставка на извършените нарушения на двете страни в образователния процес – учител и ученици, въззивният съд е намерил, че налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ не съответства на тежестта на извършеното нарушение, доколкото действията на ищцата като преподавател по английски език на 12в клас са били системно провокирани от поведението на част от учениците от този клас. При последния решаващ правен извод е счел процесното дисциплинарно уволнение за незаконно и за основателни предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, препратил е към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК и е потвърдил първоинстанционния правен резултат. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Поставените от касатора първи и трети въпроси не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на първия въпрос не е осъществена визирана в него хипотеза, поради което той не е обсъждан от въззивния съд в атакуваното решение, а третият въпрос няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалвания акт. Изводът на второинстанционния съд, че наложеното от работодателя дисциплинарно наказание не съответства на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение, е част от дължимата от съда преценка за законността на уволнението, изискваща проверка за изпълнението от страна на работодателя на нормата на чл. 189, ал. 1 КТ в дисциплинарното производство, вкл. определянето и налагането на такова по вид наказание, което да съответства по тежест на нарушението. Следователно, дори да няма подобен довод в исковата молба, съдът е длъжен да направи тази преценка, за да изведе извода си за законността или незаконността на дисциплинарното уволнение. Поради това в контекста на поставения първи въпрос, съобразяването с правилото на чл. 189, ал. 1 КТ, не е произнасяне от решаващия съд по невъведени от ищеца обстоятелства в исковата молба и по никакъв начин не накърнява принципите на диспозитивност, равнопоставеност и състезателност в исковия процес. Предявявайки иска си по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, ищцата е въвела в предмета на спора законността на процесното дисциплинарно уволнение по всички визирани в КТ с императивни правни норми критерии – формални и по същество. По третия въпрос, касаторът счита, че фактът, че ищцата е била избрана за „учител на 2022/2023 г.“ е признат от въззивния съд за общоизвестен без да има законови основания за това. Освен, че такъв извод не се съдържа в атакуваното решение (фактът е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване), той е ирелевантен в извършената преценка за незаконността на процесното уволнение, тъй като несъответността на процесното дисциплинарното наказание с извършеното нарушение е изведена въз основа на други правнорелевантни факти: нарушението на приложимите етични правила на училищната общност е осъществено за кратък период от време и спрямо само един 12в клас в цялото училище; поведението на част от учениците от този клас като причина за осъщественото нарушение от страна на учителката, което поведение съставлява нарушение на задължението на учениците за усвояване на учебния материал и за спазване на училищния ред, и чистото дисциплинарно минало на ищцата. Горепосоченият получен приз, макар и посочен като установен факт, няма решаващо значение в извършената преценка за надвишаващата тежестта на нарушението тежест на дисциплинарното наказание. Другите горепосочени обстоятелства са обуславящите, като те са достатъчни, за изведения решаващ правен извод за нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ относно тежестта на дисциплинарното нарушение. Следователно, дори да беше приет за неосъществен фактът, че ищцата е била избрана за „учител на 2022/2023 г.“, решаващият правен извод на второинстанционния съд за незаконност на дисциплинарното уволнение не би могъл да бъде различен. При отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване по първи и трети въпроси, не е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е изискуемо кумулативното осъществяване на общо и допълнително основания, за да бъде допуснат касационния контрол. Вторият въпрос на касатора притежава характеристиките на правен въпрос и на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Спрямо него не е осъществено обаче релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните от касатора решения), въззивната инстанция като втора решаваща инстанция извършва самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, като излага собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети и относими доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Фактическите изводи по спора следва да бъдат предшествани от съвкупен анализ на доказателствения материал по делото, включващ обосновка и защо едни доказателства се възприемат, а други не. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички приети и относими към спора доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, прилагайки точно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, като подробно е обсъдил множеството гласни доказателства, кредитирайки ги изцяло, след което е изложил собствени фактически и правни мотиви, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционното решение по смисъла на чл. 272 ГПК. При подобно поведение, съобразено с процесуалния закон, не е възможно осъществяване на твърдяното от касатора „несъответствие на приетата от съда фактическа обстановка с приетите доказателства по делото“. Четвърти и пети въпроси се отнасят до обстоятелствата, които решаващият съд следва да съобрази, за да извърши преценката дали тежестта на наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на извършеното нарушение. Така обобщен и преформулиран поставеният материалноправен въпрос е от значение за крайния изход на правния спор, т.е. осъществява изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. По него е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК: № 324 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2302/2016 г. на IV г.о., № 188 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 5173/2014 г. на IV г.о., № 75 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г. на IV г.о., № 55 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на IV г. о. и № 44 от 21.02.2018 г. по гр. д. № 2306/2017 г. на IV г. о., с която атакуваното решение е изцяло съобразено. Според същата в дисциплинарното производство преценката за тежестта на дисциплинарното нарушение следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено, както и отношението на работника или служителя към конкретното неизпълнение. Системността на нарушенията според законодателя (чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ) е основание за налагане на най – тежкото дисциплинарно нарушение, но и тогава важи гореизложеното за извършваната преценка за тежестта на нарушението и правнозначимите обстоятелства, които следва да се вземат предвид, и които винаги се съобразяват конкретно за конкретното дисциплинарно производство като съвкупност от фактори, определящи какво по вид и тежест наказание е най-подходящо да се наложи на конкретния работник или служител. Въззивният съд е посочил и съобразил всички горепосочени правнорелевантни обстоятелства, които са от значение по конкретното дело за извършената преценка от него за несъответствие на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание с извършеното дисциплинарно нарушение, което в никакъв случай не е системно според вложения от законодателя и съдебната практика смисъл и не е приемано за такова в обжалвания акт. Поради това изведеният решаващ правен извод за несъответствие на извършеното нарушение на трудовата дисциплина по тежест с наложеното наказание не е в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, на която касаторът се позовава, е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В настоящия случай, такива нито се твърдят, нито се установяват след извършената служебна проверка от настоящия съд. Поради това не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По делото не са представени доказателства за сторени от ищцата съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, поради които такива не й се присъждат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение