Определение № 238 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 119/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Варна чрез процесуален представител главен юрисконсулт С. Н., насочена срещу въззивно Решение № 1312 от 04.11.2020 г. по в.гр.д.№ 2496/2020 г. на Окръжен съд – Варна, г.о. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Ответницата по касация С. Б. Т. е депозирала отговор чрез адвокат Д. П. от АК - В.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 2760 от 01.07.2020 г. по гр.д.№ 15023/2019 г. на РС – Варна, с което, по предявен от С. Б. Т. срещу Община Варна иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-29 от 23.04.2015 г. на изпълнителен директор на АГКК, с площ от 8 266 кв.м., находящ се в [населено място], [община], област В., с предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване – пасище, категория на земята при неполивни условия – ІV, стар идентификатор – няма, номер по предходен план: *, съседи: ПИ с ид.№№ ***, ***, ***, *** и ***. В мотивите на въззивното решение е посочено, че с Акт за публична общинска собственост (АПОС) № 10144 от 03.07.2019 г. е удостоверено право на собственост на Община Варна върху процесния недвижим имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Направена е констатация, че по делото е приета заповед № РД 09-190 от 14.12.2009 г., с която на основание чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 19 ЗСПЗЗ е одобрено протоколно решение № 6 от 10.12.2009 г., изготвено и подписано от комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ в землища, намиращи се на територията на община Варна. Решението не обективира обсъждане на значението на този документ за установяване на правно-релевантни факти. Останалите ангажирани от страните доказателства дори не са упоменати. Направено е обобщение, че представените по делото доказателства не доказват Община Варна да е придобила процесния имот на посоченото с АПОС придобивно основание. Изложено е, че в АПОС, и в отговора на исковата молба ответникът се позовава на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на тази норма се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (земи по чл. 10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Частна хипотеза на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост върху земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, следователно общината следва да установи, че процесният имот има земеделски характер, не е реституиран, изкупен от ползватели по някои от предвидените по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както и че не е държавен. Прието е, че, въпреки носената доказателствена тежест, тези предпоставки не са доказани от [община], поради което общината не може да придобие имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по конкретно поставен въпрос. Същевременно, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Текстът вменява служебното извършване на проверка за евентуално наличие на такива пороци преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Положителният извод за осъществени предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК прави безпредметно обсъждането дали са налице основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая самият прочит на въззивния акт свидетелства за отсъствието на обсъждане какво е значението на споменатата в мотивите заповед № РД 09-190 от 14.12.2009 г., издадена от Директора на Областна дирекция „Земеделие” Варна на основание чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 19 ЗСПЗЗ и одобреното с нея Протоколно решение № 6 от 10.12.2009 г., изготвено и подписано от комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ. Изобщо не са споменати, още по-малко – обсъдени, останалите събрани по делото доказателства, включително представените от ответника в подкрепа на релевираното с отговора на исковата молба придобивно основание, изрично посочено преди това в АПОС № 10144 от 03.07.2019 г. (включително Приемо-предавателен протокол от 26.02.2010 г. и Удостоверение за характеристики на поземлен имот в Земеделска територия изх.№ 25-55216 от 26.04.2018 г.). Съдържанието на въззивния акт сочи на допуснато очевидно съществено нарушение на процесуалните правила, установени като гаранция за постановяването на правилни съдебни актове, което представлява основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената за въззивното производство и възлиза на сумата 25 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение