Определение № 1895 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 789/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 28937/07.12.2022г., подадена от Община Вълчи дол, чрез кмета Г. Т., приподписана от гл.юрк. Н. Б., против решение № 1411/14.11.2022г. по въззивно гр.дело № 2190/2022г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение №137/28.07.2022г. по гр.дело № 284/2022г. на РС-Девня. С първоинстанционното решение са уважени исковете на В. Н. Й. против Община Вълчи дол с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ - признато е за незаконно уволнението му и е отменена, като незаконосъобразна заповед № 111/ 10.02.2022г. на временно изпълняващия длъжността кмет на общината, с която на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ е прекратено трудовото му правоотношение; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност-технически организатор-спорт в дейност „Битово комунално стопанство“ в ответната община и последната е осъдена да плати на Й. сумата 4 597,34 лева-обезщетение по чл. 225 КТ за времето през което е останал без работа-от 10.02.2022г. до 06.07.2022г., ведно със законната лихва, считано от 05.04.2022г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. Ответникът по касационната жалба В. Н. Й., чрез пълномощника адв.С. Т., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията в касационната жалба за необоснованост на извода на въззивния съд, че не е налице първата предпоставка, предвидена в чл. 325, т. 9 КТ-невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест довела до трайно намалена работоспособност или по здравни противопоказания, като в тази връзка оспорва и приетото от съда, че според длъжностната характеристика Й. не е следвало да престира тежък физически труд при осъществяване на трудовите си задължения. Подържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като формулира въпрос, който според него е значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Служител, изпълняващ длъжността „технически организатор спорт“, на когото са вменени задължения да води спортни тренировки и мачове и да организира и провежда спортни мероприятия, извършвал ли е тежък физически труд при изпълнение на служебните си задължения по смисъла на § 1, т.6 от ДР на Наредба № РД-07-3/18.07.2014г. за минималните изисквания за микроклимата на работните места. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на решението-основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с доводи, че съдът е приложил нормата на § 1, т.6 от ДР на Наредба № РД-07-3/18.07.2014г. за минималните изисквания за микроклимата на работните места в смисъл противоположен на действителното й съдържание. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. От фактическа страна е прието, че ищецът и ответникът са били обвързани от валидно трудово правоотношение (трудов договор № 62/12.01.2018г. и допълнително споразумение № 165/28.01.2019г.), по силата на което ищецът е изпълнявал в ответната община длъжността „технически организатор спорт“. Според длъжностна характеристика служителят е следвало: да води тренировки и мачове; да организира поддръжката на спортните площадки определени за провеждане на тренировките по волейбол; да води техническата документация на състезателните клубове по волейбол на територията на общината; да организира транспорта на волейболистите; да организира снабдяването на състезателите с екипировка; да организира и провежда волейболните спортни мероприятия в общината; да осъществява връзка с други институции, касаещи работата му, както и да осъществява контакт с медиите; да разработва материали за популяризирането на спорта в [община] дол. С Експертно решение на ТЕЛК № 2703/ 21.10.2021г. на В. Й. е призната 91 % трудова неработоспособност без чужда помощ с водеща диагноза „Други уточнени болести на хранопровода“ и общо заболяване „Състояние след спонтанна руптура на хранопровода; езофагектомия, езофагостома, ентеростома и колоезофагопластика“. В т. 15 от ЕР са посочени противопоказни условия на труд-тежък физически труд, а според мотивите на ЕР на ТЕЛК Й. може да изпълнява настоящата си длъжност „технически организатор спорт“, при спазване на противопоказанията на труд, отразени в т.15. Със заповед № 1166/15.11.2021г. и предвид експертното решение, ответникът е трудоустроил ищеца, считано от 16.11.2021г. на длъжността „технически организатор спорт“, чрез оставяне на същото работно място. Със Заповед №111/10.02.2022г. на временно изпълняващия длъжността кмет на Община Вълчи дол, на основание чл.325, ал.1, т.9 от КТ, е прекратено трудовото правоотношение с Й., поради липса на подходяща работа с оглед здравословното състояние на работника. От правна страна въззивният съд е приел, че не е налице първият елемент от фактическия състав на основанието по чл. 325, ал.1, т. 9 от КТ, тъй като не е установено по безспорен начин ищецът да е в невъзможност да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност или по здравни противопоказания. Съдът е посочил, че според длъжностната характеристика в преобладаващата си част задълженията на служителя са организационни и изискващи интелектуална дейност. В тази връзка е направил извод, че при изпълнението на трудовите си задължения Й. не престира тежък физически труд. Посочил е, че по делото не е установено, че във връзка със задължението да прави тренировки и организира мачове се налага ищецът да упражнява тежък физически труд, което да води до невъзможност му да изпълнява възложената работа като „технически организатор спорт“, т.е трудовите му задължения да са свързани със системно физическо натоварване, с придвижване и пренасяне на значителни (повече от 10 kg) тежести при енергоразход над 350 W, съобразно легалната дефиниция на понятието „Тежка физическа работа“, дадено в § 1, т. 6 от ДР на Наредба № РД-07-3 от 18.07.2014г. за минималните изисквания за микроклимата на работните места. Според въззивния съд е ноторно известно, че тренировъчната дейност може да се осъществява дори от място или с минимални движения, свързани с еднократни показвания и обяснения, без това да налага особена физическа активност от страна на служителя. И тъй като не е налице първата предпоставка по чл. 325, ал.1, т.9 КТ съдът не е изследвал наличието или липсата на останалите предпоставки на разпоредбата. Приел е, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно и следва да се отмени. С оглед основателността на иска по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ, е счел за основателен и иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, а признаването на уволнението на работника за незаконно и неговата отмяна е предпоставка и за присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, като ответната община е осъдена, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ да плати на ищеца сумата 4 597,34 лева за периода от 10.02.2022 г. до 06.07.2022г., ведно със законната лихва, считано от 05.04.2022г. до окончателното плащане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че при тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е правен по смисъла на чл. 280 ГПК, а фактически и отговорът му изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства и преценка за правилност на изводите на въззивния съд. Въпросът не е поставен в контекста на правните разрешения на съда, а е израз на субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти и представлява оплакване за необоснованост на решението. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл.290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. В изложението се поддържа, наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да се сочат съображения за това, извън твърдението, че поставеният въпрос е значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото и изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е изложил, не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която вече не е актуална с оглед промяна на законодателство (т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГКТК на ВКС). В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. В случая, въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства, доводите и съображенията на страните, след преценка на дейностите, които служителят следва да изпълнява според длъжностната характеристика и съобразявайки легалната дефиниция за „тежка физическа работа“, дадена в §1, т.6 от ДР на Наредба № РД-07-3 от 18.07.2014г. за минималните изисквания за микроклимата на работните места, е приел, че не е налице първата предпоставка от фактическия състав на нормата на чл.325, ал.1, т.9 КТ, доколкото ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал невъзможността на работника да изпълнява задълженията си на „технически организатор спорт“ поради болест, довела до трайно намалена работоспособност или по здравни противопоказания. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В случая от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма. Не се установява съдът да е приложил правна норма в смисъл, различен от действително вложения, както твърди касатора, нито да е отказал да приложи процесуална правна норма и това да е довело до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. При този изход на делото, на основание чл. 78 ГПК на ответника по касация се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски. Основателно е обаче, възражението на касатора, направено още с касационната жалба, за прекомерност на адвокатско възнаграждение, с оглед правната и фактическа сложност на делото и приключването му в закритото заседание по чл.288 ГПК. Затова на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер 780 лева, определени по чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение