Определение № 17 от 06.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5389/2015 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 4431/22.06.2015 на Софийския градски съд по гр. д. № 1992/2015в частта, в която е отменено решението от 12.11.2013 г, поправено с решение от 05.03.2014 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 26365/2013, като са отхвърлени предявените искове за изплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, ал. 2 КТ със законни лихви по чл. 86 ЗЗД. Недоволен от решението е касаторът К. Н. К., представляван от адв. К. С. от САК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси за дължимостта на трудовото възнаграждение, когато работникът не е полагал труд не по своя вина и чия е тежестта за доказване на вината, които (въпроси) са решени противоречие с практиката на Върховния касационен съд, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по жалбата [фирма], клон С. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение. Ищецът е полагал труд до края на месец юли 2012 г. след което до връчването на заповедта за уволнение на 18.01.2013 г. е престанал да се явява на работа. Ищецът не твърди нито представя доказателства да е продължил да се явява на работа, да е бил отстранен от работа или да е бил препятстван да се явява на работа или да полага труд. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, въпреки че повдигнатите правни въпроси обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че работодателят дължи трудово възнаграждение, ако работникът е престирал дължимия труд. Трудово възнаграждение се дължи и когато работникът се е явил на работа, но не по негова вина не е имал възможност да полага труд, напр. при престой или производствена необходимост. Нему се дължи възнаграждение и въпреки неизпълнението на трудовите норми, както и при производство на некачествена продукция. Ответниците по касацията не претендират разноски. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение