Определение № 5399 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 624/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Б. срещу решение № 1302/27.10.2023 г. по в.гр.д. № 1870/2023 г. на Окръжен съд –Пловдив, с което е потвърдено решение № 1924/03.05.2023 г. по гр.д. № 16380/2022 г. на Районен съд – Пловдив. С последното са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от А. Г. Б. срещу „Технополис България“ ЕАД, с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 584,24 лева, представляваща обезщетение след частично плащане, както и за сумата от 1 055,69 лева, представляваща мораторна лихва върху обезщетението за периода от 13.01.2022 г. до 11.11.2022 г., както и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважат предявените искове в претендираните размери. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба касаторът едновременно се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя два въпроса, които обобщено се свеждат до това следва ли изплащаните от работодателя на работника всеки месец, без прекъсване, през целия период на трудовия договор допълнителни възнаграждения с характер на бонуси (за ликвидни стоки, оборот, аксесоари, средна стойност на продажбите, премии и награди), да се считат за такива с постоянен характер и следва ли да бъдат включени в брутното трудово възнаграждение с оглед определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 228 КТ. Касаторът посочва, че във връзка с конкретния вид допълнителни възнаграждения липсва произнасяне от Върховния касационен съд. За да обоснове липсата на съдебна практика по същия вид бонусни плащания се позовава на цитираните от въззивния съд решение №847/14.01.2011 г. по гр.д. №1558/2009 г. на IV г.о. на ВКС, решение №727/06.12.2010 по гр.д. №432/2010 г. на III г.о. на ВКС, както и решение № 159/13.08.2018 г. по гр.д. №3836/2017 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 257/20.10.2014 г. по гр. дело № 7716/2013 г. на IV г.о. на ВКС. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Технополис България“ ЕАД взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установени следните факти: между страните по делото е съществувало трудово правоотношение по трудов договор № 2002 от 13.11.2007 г., което е прекратено на 13.01.2022 г., като към този момент ищецът А. Б. е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Отделено като безспорно е, че работодателят „Технополис България“ ЕАД е заплатил на А. Б. сумата от 5 690,16 лева.-обезщетение на основание чл.222, ал.3 КТ. В настоящия спор се претендира процесната сума от 12 584,24 лева, представляваща разликата между заплатеното от работодателя обезщетение до дължимия и претендиран според ищеца касатор в общ размер от 18 274,50 лева, изчислен на база последното получено от ищеца брутното трудово възнаграждение, предхождащ уволнението, но в което възнаграждение наред с основното и това за трудов стаж и професионален опит се включват и допълнителните такива с характер на бонуси. Съдът е приел, че спорно между страните е дали в брутното трудово възнаграждение, послужило за база за определяне на размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, дължимо на Б. при прекратяване на трудовото му правоотношение, следва да се включат и бонусите за ликвидни стоки, оборот, аксесоари, годишно представяне и премии и награди. Въззивният съд е изследвал уговореното между страните допълнително възнаграждение в чл. 5.3 от трудовия договор и допълнителните споразумения към него, където е предвидено, че работодателят може по своя инициатива да заплаща допълнително възнаграждение на служителя съгласно постигнати от него и от дружеството резултати. Установил е, че според последното споразумение към трудовия договор от 30.12.2020 г. основното възнаграждение на служителя е било в размер на 650 лева, а работодателят се е задължил да изплаща и възнаграждение за индивидуално участие по своя преценка, но не по-малко от 55 лева за пълен работен месец, включващо и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0.6% от основното възнаграждение за всяка година стаж. Позовавайки се на заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза е посочил, че допълнителното възнаграждение в размер на 54,60 лева е включено от работодателя в брутната работна заплата, която служи като основа за определяне на обезщетението по чл.222, ал. 3 КТ, както и че последното начислено брутно трудово възнаграждение за м. декември 2021 г. е в размер на 948,56 лева и не са включени бонусите за: ликвидни стоки, оборот, аксесоари, годишно представяне и премии и награди. Въз основа на установеното от фактическа страна въззивният съд е стигнал до извод, че спорните бонуси не отговарят на изискванията на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ за включването им в брутното трудово възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Позовал се е на чл.17, ал. 1 от НСОРЗ, съгласно която в брутната заплата за целите на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват: основната заплата за отработено време, възнаграждението над основната заплата според приложимата система за заплащане, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с НСОРЗ, друг нормативен акт, с колективен или индивидуален трудов договор, или с вътрешен акт на работодателя. Посочил е, че изрично предвидените допълнителни възнаграждения с постоянен характер, според чл. 11 и чл. 12 от НСОРЗ, са за придобита научна степен „доктор“ и „доктор на науките“, както и възнаграждението за стаж и професионален опит. Въззивният съд се е позовал на липсата на данни по делото процесните бонуси да са определени като допълнителни възнаграждения с постоянен характер в някой от цитираните в нормативната уредба актове – колективен или индивидуален трудов договор или вътрешни правила на работодателя. Позовавайки се на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ е приел, че допълнителните възнаграждения с постоянен характер са тези, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В случая се касае до такива бонусни възнаграждения, които се изплащат по преценка на работодателя с цел да се стимулира участието в трудовия процес. Посочил е още, че макар и да са изплащани ежемесечно и заедно с основната заплата, те не зависят единствено от отработеното време, което означава, че отговарят само на първия критерий по чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, но не и на втория. Съдът е изключил и възможността бонусите да се разглеждат като част от системата за заплащане на труда, тъй като тяхното изплащане зависи от преценката на работодателя. Поради изложеното съдът е приел предявените искове за неоснователни и ги е отхвърлил. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2010 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането до касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. Следва да се отбележи, че не е допустимо жалбоподателят да се позова едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни основания, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. В случая посоченото само формално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се изключи, доколкото касаторът в изложението към касационната си жалба не е посочил практика на ВКС, за която да твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие, а единствено се позовава на решения, които според него обосновават наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В обосноваването на претендираната предпоставка касаторът е посочил, че не е налице произнасяне на ВКС по въпроса за същите процесни бонусни възнаграждения, поради което според него липсва практика. Следва да се отбележи, че липсата на произнасяне по точно същите като процесните допълнителни плащания не е основание да се приеме, че няма установена практиката на ВКС по отношение на характера на допълнителните бонусни плащания, наименовани по различни начини от работодателите както и включват ли се при определяне на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ. На следващо място не е основателен и доводът на касатора за противоречиво произнасяне по поставения въпрос. Посоченото от касатора решение № 257/20.10.2014 г. по гр. дело № 7716/2013 г. на IV г.о. на ВКС не приема различно от установеното с трайната практика тълкувание на ВКС, а касае фактическа обстановка, в която работодателят изрично е уредил в КТД допълнителните плащания на работниците, поради което същите следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Цитираната от касатора съдебна практика, от която фрагментарно са изведени конкретни правни изводи на съда, изрично е обобщена в обжалваното решение, като са съобразени също така решение №847/14.01.2011 г., постановено по гр.дело №1558/2009 г., решение № 55/12.03.2014 г. по гр. дело № 4256/2013 г. на ВКС, решение № 181/22.07.2015 г. по гр.д. № 4554/2014 г. на ВКС и решение № 100/08.07.2020 г. по гр. дело № 4564/2019 г. на ВКС. В решение №847/14.01.2011 г., постановено по гр.дело №1558/2009 г., на IV г.о. на ВКС е посочено, че с решение №540 по гр.дело №895/2009 г. на IV г.о. на ВКС се приема, че съобразно правилата на НСОРЗ - чл.15, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В тази връзка е възприето, че съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните възнаграждения с постоянен характер. В решение № 55/12.03.2014 г. по гр. дело № 4256/2013 г. на ВКС също така е прието, че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от НСОРЗ. Сумите за допълнително материално стимулиране не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължат на работника само доколкото съответният ръководител ги е определил по размер и изявлението за определяне на размера е достигнало до работника, но сумите не са изплатени. Настоящият състав споделя цитираната практика и не счита, че същата следва да бъде променяна или осъвременявана. В случая въззивният съд правилно и в съответствие с постоянната практика на ВКС е приел, че процесните бонусни възнаграждения, доколкото не са изрично регламентирани от работодателя в трудовия договор или в КТД като постоянни и сигурни, а се изплащат по негова преценка, не са с постоянен характер и не следва да бъдат включени при определяне на обезщетението по 222, ал. 3 КТ. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора изискват проверка на правилността на решението, респ. изискват преценка на доказателствата по делото, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,