Определение № 1271 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3908/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. В., чрез назначения му особен представител адв. А. Д.-Д. против решение № 647/30.05.2024 г. по в.гр.д. № 1317/2023 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено решение № 265723/13.09.2021 г. по гр.д. № 2169/2016 г. по описа на Софийски градски съд, е прогласен за недействителен по отношение на З. Т. Д. /конституирана на мястото на починалата В. Г. Д.-Г./, М. Ф. И., Б. К. В. и П. К. К. /конституирани на мястото на починалата в хода на процеса М. Д. Г./, сключения на 28.01.2004 г. между М. Д. Г. /продавач/, представлявана от В. Т. /мним пълномощник/ с нотариално заверено пълномощно рег. № 2400/29.12.2003 г. на нотариус А. В. Г. и касатора П. Д. В. /купувач/ договор за покупко-продажба на недвижим имот: апартамент № 78, находящ се в [населено място], ж.к. „Надежда-V“, [жилищен адрес] със застроена площ от 80,92 кв.м., заедно с избено помещение № 14 и заедно с 1,162% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, обективиран в нот.акт № 3, том I, рег. № 269, нот.дело № 3/2004 г. на нотариус М. К.-С. с район на действие при СРС. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивно решение,което подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изследва доводите и възраженията на страните, които имат отношение към предмета на спора, респ. предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения; 2/ Какви са пределите на допустимите указания, касаещи коригиране на исковата молба поради констатирана нередовност в нея от въззивния съд на основание чл.129, ал.2 вр. чл.129, ал.5 ГПК и даването на конкретен пример в тези указания, респ. в последващо разпределената доказателствена тежест, нарушава ли основните принципи на гражданския процес, свързани с диспозитивното начало по чл.6 ГПК, състезателното начало по чл.8 ГПК и равенството на страните в процеса по чл.9 ГПК; Поддържа се, че по повдигнатите въпроси, въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 983/2020 г. на IV г.о. и по гр.д. № 3555/2008 г. на IV г.о. По втория въпрос се поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При бланкетно твърдение за наличие на допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК са формулирани и следните въпроси: 1/ Нарушава ли се правото на защита на ответника и равнопоставеността на страните в процеса, или какви права се засягат, ако в хода на едно и също производство, но пред различни съдебни инстанции, се постига едновременно изменение на правната квалификация, в резултат на задължителни постановки, дадени с тълкувателно решение пред първата инстанция и последващо коригиране на исковата молба в резултат на констатирана нередовност в нея от въззивната инстанция и представляват ли тези действия недопустимо изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК; 2/ При силно изразен правен интерес от страна на ищеца от оспорване на действителността на доказателство по делото, обуславящо иска, представлява ли нарушение на процесуалните правила неизясняването на търсения вид защита – чрез възражение или чрез иск и отразява ли се на правото на участие и правото на защита на ответника в производството, при неизяснен за ищеца от съда обем на търсената правна защита – чрез възражение или чрез иск; 3/ Допустимо ли е въззивния съд в решението си да излага мотиви, с които се позовава на обезсилено решение и да анализира доказателства /в случая показание на свидетел/, събрани в хода производството, по което е било постановено обезсиленото решение; 4/ При условия, че липсва издаден заключителен акт по чл.300 ГПК, поради прекратяване на досъдебното произзводство, какви доказателства, представени своевременно в производството по прекратена прокурорска преписка е допустимо да кредитира съда при постановяване на решението си и 5/ Какъв вид нарушение на съдопроизводствените правила е липсата на произнасяне по заявена от ответника в негова полза придобивна петгодишна давност, считано от получаване на нотариалната покана от ищеца, довела превръщането на ищеца в държател на имота с искане за плащане на наем. В касационната жалба се твърди се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност, без да се излага конкретна обосновка. Насрещните страни - З. Т. Д., М. Ф. И., Б. К. В. и П. К. К., чрез адв. В. П., са заявили становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на касационната жалба. За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което е уважен предявения иск по чл.42, ал.2 ЗЗД срещу ответника-купувач по договор за покупко-продажба от 28.01.2004 г., въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: с искова молба от М. Д. Г., подадена на 30.09.2009 г., са предявени искове по чл.26, ал.2 ЗЗД и по чл.108 ЗС срещу П. Д. В., като по нея е образувано гр.д. № 45240/2009 г. по описа на СРС; с решение от 12.11.2012 г., постановено по делото, исковете са уважени; по въззивна жалба на ответника е образувано в.гр.д. № 15044/2013 г. по описа на Софийски градски съд, по което с решение от 5.06.2015 г. въззивният съд е обезсилил решението на СРС в частта, с която е уважен иска по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба от 28.01.2004 г. поради неспазена родова подсъдност и е разделил производството по двата иска, като е прекратил производството в тази част; спрял е производството по иска с правно основание чл.108 ЗС до приключване на производството по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД с влязло в сила решение; след влизане в сила на въззивното решение по в.гр.д. № 15044/2013 г., е образувано гр.д. № 2169/2016 г. по описа на Софийски градски съд с предмет иск по чл.26, ал.2 ЗЗД /преквалифициран от съда в такъв по чл.42, ал.2 ЗЗД/, по което на 13.09.2021 г. е постановено решение, с което искът е отхвърлен; ищцата М. Г. е починала на 17.06.2014 г. и на нейно място са конституирани нейните наследници по закон – Б. Г. С. и В. Г. Д.-Г. – сестри; първата е починала на 3.01.2017 г. и на нейно място са конституирани законните й наследници М. Ф. И., Б. К. В. и П. К. К.; видно от обстоятелствената част на исковата молба, по която е образувано гр.д. № 2169/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ищцата е изложила следните твърдения: на 28.01.2004 г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 78, находящ се в [населено място], ж.к. „Надежда-V“, [жилищен адрес] със застроена площ от 80,92 кв.м., заедно с избено помещение № 14 и заедно с 1,162% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, обективиран в нот.акт № 3, том I, рег. № 269, нот.дело № 3/2004 г. на нотариус М. К.-С. с район на действие при СРС, без нейно знание и съгласие, в качеството й на продавач, представлявана от мним пълномощник – В. Т. и П. Д. В., в качеството му на продавач; ищцата не е изразявала правно валидна воля за упълномощаване на лицето В. Т. и по тази причина сделката за покупко-продажба не е породила желаните правни последици и е висящо недействителна спрямо нея, поради липса на съгласие за сключването й, като се иска да бъде установена нейната недействителност. В срока за отговор ответникът е оспорил иска, като твърди, че атакуваната сделка е сключена от действителен пълномощник в лицето на В. Т. с надлежна представителна власт; заявено е възражение за придобиване на правото на собственост върху процесния имот на оригинерно основание – изтекла придобивна давност – повече от пет години, като и възражение за погасяване по давност на предявения иск – след повече от 3 години след сключване на процесния договор; С определение от 31.05.2023 г. въззивният съд е оставил без движение исковата молба за уточняване на обстоятелствената й част, като е указал на ищците да заявят дали твърдят, че даденото пълномощно не е в формата, изискуема в чл.37 ЗЗД /писмена с нотариално удостоверяване едновременно на подписа на упълномощителя и на съдържанието на пълномощното/, или че тази форма е опорочена, поради неявяване на упълномощителката лично пред нотариуса при извършване на удостоверяването или че е подписала пълномощното защото е била измамена, заплашена или поради допусната грешка в предмета. Съгласно молба-уточнение от 22.06.2023 г., ищците са заявили, че тяхната наследодателка М. Д. Г. не се е явила лично пред нотариуса и не е положила подпис пред него при нотариалната заверка на процесното пълномощно, т.е. че заверката е неприсъствена. С определение от 25.09.2023 г. въззивният съд е приел, че така посоченото обстоятелство съставлява основание за нищожност на процесната упълномощителна сделка поради опорочаване на предписаната от закона форма за процесното пълномощно по смисъла на чл.576 вр. чл.578, ал.4 ГПК и позовавайки се на тази нищожност, ищците предявяват иск по чл.42, ал.2 ЗЗД за установяване на недействителност на процесния договор за покупко-продажба, поради липса на представителна власт за пълномощника, произтичаща от нищожност на пълномощното поради опорочаване на формата му и е дал указания на въззивниците-ищци, че носят доказателствената тежест относно факта, че друга жена, а не тяхната наследодателка, се е явила пред нотариус с нейната лична карта и е допуснал поисканите от страните доказателствени средства. В отговор на молбата – уточнение, въззиваемата страна е оспорила довода за нищожност на пълномощното. Във въззивното производство са събрани следните писмени доказателства: свидетелство за съдимост на пълномощника В. Т., от което се установява, че лицето е многократно осъждано за имотни измами в периода от 2002 г. до 2006 г., както и за притежание на наркотични вещества, постановление за прекратяване от 30.03.2012 г. на нак.производство по пр.пр. № 18846/2004 г. по описа на СРП, ДП № 382/2004 г. по описа на СО-СГП, водено срещу В. П. Т. и Б. Л. А. за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.209, ал.1 НК, обяснения от нотариус М. К. С. и от нотариус А. Г., дадени в досъдебното производство, протоколи за разпит на свидетели, протоколи за извършена тройна графологична експертиза и съдебно психиатрични експертизи за М. Г., изготвени в досъдебното производство, предварителен договор за продажба на недвижим имот и нотариална покана, показания на М. Г., дадени в хода на досъдебното производство, писмо на СДВР, Отдел „БДС“ от 29.02.2024 г., от което се установява, че за лицето М. Д. Г. има регистрирани данни за издадена лична карта №[ЕИК], издадена та 09.12.2003 г., статус невалиден от дата 22.12.2003 г. по причина „изгубен /откраднат/, обявена в СДВР, РУ 09. От приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-графологична експертиза е установено, че подписът за „упълномощител“, условно обозначен с № 1 в пълномощно с нотариална заверка с рег. № 2400/29.12.2003 г. не е положен от М. Д. Г., а подписът за „упълномощител“, условно обозначен с № 2 в същото пълномощно е положен от М. Д. Г., а подписите за „декларатор“ в декларация по чл.25, ал.7 ЗННД и декларация по чл.264, ал.1 ДОПК към нот.дело №3/2004г., не са положени от М. Д. Г.. При разпита на нотариус Г., последната е заявила пред съда, че на 29.12.2003 г. ищцата М. Г. е посетила лично кантората й, където е потвърдила волята си за упълномощаване на трето лице и за разпореждане със собствения й имот от нейно име, като при посещението си тя представила за заверка пълномощно и две декларации, които са били вече подписани, поради което Г. я накарала да положи пред нея втори подпис в пълномощното, защото производството е за полагане на подпис лично пред нотариус и поради тази причина в пълномощното има два подписа – единият от които е положен лично пред Г., а вторият – предварително и извън кантората й. Този факт се потвърждава и от общия архив на нотариус Г. от дата 29.12.2003 г., от който е видно, че в кантората й са заверени пълномощно и две декларации, като в регистъра са въведени данните на М. Д. Г. под съответни номера: под № 2400, с удостоверяване на подпис на пълномощно и кратко извлечение от съдържанието му, под № 2401 - удостоверяване на подпис в декларация по чл.26, ал.6 ЗННД и под № 2402 - удостоверяване на подпис в декларация по чл.226, ал.1 ДОПК. От официалната справка на СДВР, отдел „БДС“ е установено, че документът за самоличност – лична карта №[ЕИК], издадена на 09.12.2003 г., която е посочена в процесното пълномощно, е със статут „невалиден“, считано от 22.12.2003 г., като причината за това е, че документът е изгубен /откраднат/, което е станало въз основа на декларация № 5172 от 22.12.2003 г., подадена от М. Д. Г., т.е. че към датата на заверка на процесното пълномощно – 29.12.2003 г., посочената в него лична карта №[ЕИК], е била обявена за невалидна. При съвкупен анализ на посочените доказателства, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 29.12.2003 г. с процесната лична карта и пълномощно, пред нотариуса се е явило друго лице, а не лично М. Г., която е узнала за продажбата на имота си едва след като е извадена принудително от него от купувача по договора чрез ЧСИ. При така установената фактическа обстановка и при съобразяване на задължителните постановки, дадени в т.5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, последният е приел, че обжалваното решение на СГС е допустимо, тъй като в случая съдът правилно е квалифицирал иска по чл.42, ал.2 ЗЗД, а не по чл.26, ал.2 ЗЗД, а във въззивната инстанция е направено и уточнение какъв е порока на упълномощителната сделка. При съобразяване на съдебната практика на ВКС по въпроса в кои случаи висящата недействителност се трансформира в окончателна такава и на задължителното разрешение, дадено с ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС относно вида недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД, а именно висяща такава, вида на иска – отрицателен установителен и кои лица са легитимирани да се позоват на нея, въззивният съд е намерил за неоснователно заявеното от ответника възражение, че искът по чл.42, ал.2 ЗЗД е погасен с изтичането на тригодишна давност от сключване на договора. На следващо място е приел, че в конкретния случай представителната власт изобщо не е била учредена, тъй като пълномощното не е подписано лично от лицето, сочено в него като упълномощител, а именно М. Д. Г. и в присъствието на нотариус Г., т.е. опорочена е формата на пълномощното, тъй като упълномощителят не се е явил лично пред нотариуса при извършване на удостоверяването, поради което последното е нищожно на основание чл.26, ал.2, предл.3 ЗЗД, респ. сключеният договор за покупко-продажба чрез мним представител не е породил вещно-транслативен ефект. Във връзка с възраженията на въззиваемата страна, съдът е посочил, че при претендирана от ищеца недействителност на самия договор, основана на твърдения за нищожност на пълномощното, е налице хипотеза на изначална липса на представителна власт за мнимия пълномощни, поради което искът за недействителност на договора за продажба е с правна квалификация чл.42, ал.2 ЗЗД. Съобразявайки трайната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът освен с иск за нищожност на упълномощителната сделка, насочен срещу мнимия пълномощник, съединен с иск по чл.42, ал.2 ЗЗД срещу насрещната страна по договора, може да се позове на нищожността на пълномощното и с реплика в исковата молба, какъвто е и конкретния случай и след като е въведено с реплика възражение за нищожност на пълномощното, което има преюдициално значение за предявения иск по чл.42, ал.2 ЗЗД, съдът дължи произнасяне първо по това възражение. Съдът е отчел, че съгласно разпоредбата на чл.485, ал.2 ГПК /отм./, при удостоверяване на подписа върху частен документ лицата, чиито подписи подлежат на удостоверяване, трябва да се явят лично пред нотариуса и пред него да подпишат документа /когато няма положен подпис/ или да потвърдят вече положените подписи., т.е. към 29.12.2003 г. законът не е предвиждал да се полага подпис до вече положен такъв върху документа, тъй като това изискване е предвидено едва след 01.03.2008 г. – в чл.589, ал.2, изр.2 ГПК, съгласно който когато частният документ ще се ползва за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, лицата трябва пред нотариуса да изпишат пълното си име и положат подписа си, а ако подписът е вече положен, да изпишат пълното си име и да потвърдят подписа. Във връзка със заявеното от нотариус Г. пред съда, че не е питала явилата се пред нея жена, дали вече положения подпис е неин, тъй като според нея това нямало значение, съдът е посочил, че този факт е от значение, защото законът изисква да се потвърди вече положен подпис върху частния документ, а не да се положи нов подпис пред нотариуса. Съобразявайки и факта, че подписите за „декларатор“ в двете декларации към нот.дело № 3/2004 г., които са изведени в регистъра от нотариус Г. след датата на заверката на пълномощното, не са положени от М. Г., съдът е стигнал до извод, че ако М. Г. се бе явила пред нотариуса за заверка на пълномощното, тя би следвало да подпише лично и двете декларации. Ето защо е приел, че на 29.12.2003 г. М. Г. не се е явила лично пред нотариуса и със сигурност не се е подписвала лично пред него. Действително, подписът за упълномощител“ в пълномощното, обозначен с №2, е положен от М. Г., но това не е станало пред нотариус Г. на 29.12.2003 г. в нейната кантора, а по друго време и на друго място. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на свидетеля Т., който дава логично обяснение как и при какви обстоятелства М. Г. е положила втория подпис в процесното пълномощно и е отчел и факта, че пълномощникът В. Т. е лице от криминалния контингент по линия на имотните измами, вече е осъждан за такива и то извършени именно в периода от 2002 г. до 2005 г., чрез използване пред нотариус на неистински документи /вкл. и пълномощно/- престъпления по чл. 211 и по чл.316 НК. Като допълнителни аргументи съдът е изложил, че макар и доказателствата, събрани в досъдебното производство да не могат да служат като доказателства в настоящия граждански процес, в тях също се съдържат данни, че М. Г. не е посещавала нотариус, че не е имала намерение да продава имота си, че не е получавала издадената й лична карта, която е обявена за невалидна на 22.12.2003 г., т.е. преди 29.12.2003 г., когато е заверено пълномощното. При съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че упълномощителната сделка е нищожна, поради което договорът за продажба на недвижимия имот не е произвел вещно-транслативен ефект, тъй като продавачът е представляван от мним представител, като недействителността на договора, от висяща се е трансформирала в окончателна, доколкото със смъртта на М. Г. е отпаднала възможността договорът да бъде потвърден. На последно място, въззивният съд е намерил за неоснователно заявеното от ответника възражение, че е придобил процесния имот по давност. За да достигне до този извод съдът е съобразил факта, че исковата молба, с която са предявени исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.108 ЗС е депозирана на 30.09.2009 г., както и нормите на чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ ЗЗД, които са приложими и за придобивната давност – чл.84 ЗС и е приел, че в случая приложимата кратката петгодишна давност е започнала да тече на 29.11.2004 г. и изтича на 29.11.2009 г., но искът по чл.108 ЗС е предявен преди изтичане на срока. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав намира, че повдигнатите процесуалноправни въпроси, макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий - обжалваното решение да е постановено в противоречие с посочената казуална практика на ВКС по въпросите за съдържанието на мотивите на въззивното решение, респ. за задълженията на въззивния съд, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, да изложи мотиви по възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, както и за задължението на въззивния съд да даде указания на страните, когато констатира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената казуална практика на ВКС, тъй като е изложил мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, като преценката на всички правно релевантни факти, в рамките на спорния предмет, очертан с въззивната жалба и отговора на същата, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните, вкл. и във въззивното производство доказателства във връзка с тези факти, са отразени в мотивите на въззивното решение. При произнасянето си въззивният съд е съобразил и задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 5 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която се прие, че при действащия ГПК, за отстранимите пред въззивния съд нередовности на исковата молба, постановките на т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, запазват актуалност, т.е. въззивният съд дължи указания за конкретизиране на претенциите в хипотези на неясни твърдения за претендираното спорно право, както и при противоречие между основанието и петитума в исковата молба. В конкретния случай въззивният съд в рамките на подготвителното си заседание по чл.267, ал.1 ГПК, като е констатирал нередовност на исковата молба – неяснота в обстоятелствената й част относно порока на упълномощителната сделка, е дал точни и ясни указания на ищците да отстранят тази нередовност с посочване на последиците при неизпълнение, а след отстраняване на нередовността на обстоятелствената част, е връчил на ответника препис от молбата-уточнение с възможност за отговор, доколкото нередовността е засягала обстоятелствената част на исковата молба, очертаваща обхвата на търсената защита, за да може последният да направи своите фактически и правни възражения срещу предявения иск съобразно уточнените от ищците факти. На следващо място, въззивният съд е дал указания на страните относно подлежащите на доказване факти и как се разпределя доказателствената тежест, като им е предоставил възможност да посочат нови доказателства, необходими за доказване на фактите, респ. възраженията, въведени за първи път в процеса в резултат на поправеното съдържание на исковата молба. Следва да се отбележи, че обосновката на тези повдигнатите въпроси е свързана с неоснователните доводи на касатора, че начинът по който са дадени указанията за отстраняване на нередовността на обстоятелствената част на исковата молба и допуснато въз основа на тях уточнение на обстоятелствата във връзка с порока на упълномощителната сделка, се е стигнало до нарушение на основните начала на ГПК – чл.6, ал.2, чл.8, чл.9 и чл.10 ГПК. Останалите въпроси, за които бланкетно се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а на фактически въпроси, чието обосновка е свързана с оплакванията на касатора, че чрез допуснатото от въззивния съд уточнение на обстоятелствената част на исковата молба се е стигнало до недопустимо изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.2 ГПК, че не е изяснен вида на търсената от ищците защита по отношение на упълномощителната сделка – чрез възражение или чрез иск и за неправилна преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства. Тези доводи на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК и нямат значение във фазата на допускане на касационното обжалване, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито в настоящия случай не се разкриват от съдържанието на въззивното решение. Част от въпросите съдържат и фактически твърдения, които не се разкриват по делото. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът се е произнесъл по своевременно заявеното в отговора възражение за придобивна давност, като е намерил същото за неоснователно и е извършил преценка на събраните писмени и гласни доказателствени средства в хода на гражданското производство, образувано въз основа на исковата молба от 30.09.2009 г. Отделно от това, по повдигнатите въпроси не е налице и заявения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения изобщо липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Насрещните страни по жалбата не претендират разноски за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.