Определение № 50612 от 18.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2644/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „КТБ „ АД / в несъстоятелност / против решение № 290/17.05.2021 г. по т.д.№ 217/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260603/ 21.12.2020 г. по т.д.№ 613/2020г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявения от синдиците иск, с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН, против „Вили Вист„ЕАД, за признаване за недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността на банката извършеното с изявление вх.№ 10217/30.10.2014 г. прихващане с придобито от същото дружество - по договор за цесия и допълнително споразумение от 30.10.2014 г. – вземане към банката, произтичащо от договор за банков кредит от 10.10.2013 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 236 ал. 2 ГПК – тъй като съдът е оставил без коментар наведен от ищеца довод: че прихващането, освен като сделка, насочена към изпълнение на задължение, „ може да се разглежда и като действие по събиране на вземане срещу банката„, а също и като „ обезпечаване на вземания срещу банката „, в какъвто аспект липсва формирана практика на касационна инстанция. Твърди се и произнасяне в противоречие с материалния закон, досежно решаващия извод на съда, че не е доказано „знание за настъпила неплатежоспособност“ у прихващащия към момента на придобиване на вземането. Страната излага съображения, в подкрепа на довода си, че „знание за неплатежоспособност „, по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН, не може да се счита знание за надлежното й установяване от съда в производство по несъстоятелност на банката, а знанието на обикновения гражданин за това, че банката е изпаднала в това състояние. Като такова, според касатора, следва да се счита знанието, че с решение на УС на БНБ № 73820.06.2014 г. банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност - безспорно оповестено в публичното пространство, както и факта на спиране на плащанията за клиенти на банката. Понятието „ неплатежоспособност „ по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН, според касатора, е различно от същото понятие, използвано в разпоредбите на чл. 115 ЗКИ и чл. 36 ал. 2 ЗКИ, тъй като разпоредбите имат различни адресати – тази от ЗБН е адресирана до неопределен, но определяем кръг физически и юридически лица - граждани и търговци, клиенти на банката, а разпоредбите на ЗКИ са насочени към регулиране на административните отношения между БНБ и всяка търговска банка. По отношение широкия кръг адресати на чл. 59 ал. 3 ЗБН презумпцията за „неплатежоспособност„ по чл.608 ТЗ се явява общоизвестна – обективно състояние на невъзможност да изпълнява задълженията си към клиентите. За разлика от БНБ, широката публика формира представата си за „неплатежоспособност „ не въз основа на посочените специфични данни и експертиза, а единствено с оглед достъпната публична информация. В самото придобиване от ответното дружество на значителни по размер вземания, с цел извършване на спорното прихващане със задължения към банката, касаторът намира, че е демонстрирано „знание за неплатежоспособността „ й. Ответните страни - „ Вили Вист„ ЕАД и конституираното трето лице - помагач на ответника „ Първа инвестиционна банка „ АД - оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е в унисон с формираната еднозначна съдебна практика, относно понятието „ знание за неплатежоспособност „ в чл. 59 ал. 3 ЗБН. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на иска, с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН, предявен от синдиците на „КТБ„ АД / н./ против „Вили Вист„ ЕАД, като е съобразил следните безспорни фактически обстоятелства: 1/ неплатежоспособността на „КТБ„ АД е обявена с решение на СГС, вписано в търговския регистър на 22.04.2015 г.; 2 / началната дата на неплатежоспособността е 20.06.2014 г.; 3/ с решение на УС на БНБ от 06.11.2014 г. е отнет лиценза за банкова дейност на „КТБ„ АД; 4/ активните вземания / по възражението за прихващане / на „Вили Вист„ ЕАД към банката са придобити на основание договор за цесия от 13.06.2014 г. и допълнително споразумение от 30.10.2014 г., на която дата е подадено и изявлението за прихващането им със задължения на дружеството по сключен договор за банков кредит. Съдът е приел, че част от правнорелевантните факти, съгласно чл. 59 ал. 3 ЗБН, са се осъществили: вземането и задължението са придобити преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на „КТБ„ АД. Не се доказва, според съда, субективния елемент „знание за настъпила неплатежоспособност„ към датата на придобиване на вземането или задължението. Като узнаване за това състояние съдът намира релевантно узнаването на решението на УС на БНБ за отнемане лиценза на банката от 06.11.2014 г., която дата следва датата на придобиване вземането и задължението, а също и датата на самото прихващане. Въззивният съд е посочил, че нито в ЗБН, нито в ЗКИ е установена презумпция за неплатежоспособност, а прилагане по аналогия на чл. 608 ал. 2 ТЗ е недопустимо, както и че смисълът на понятието „ спиране на плащанията „ в чл. 608 ал. 2 ТЗ не се припокрива с този, вложен в същото понятие в чл. 116 ал. 2 ЗКИ: първото е обективно състояние, обусловено от обективна невъзможност за плащане – липса на парични средства и краткотрайни, бързо ликвидни активи, а второто - правно положение, установено по силата на нарочен административен акт, като предпазна мярка срещу неплатежоспособност. На широката публика, като разгласено от средствата за масова информация, е станало известно единствено обстоятелството, че банката изпитва финансови затруднения, но не и че е в състояние на неплатежоспособност. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Как следва да се тълкува термина „ неплатежоспособност „ в чл. 59 ал. 3 ЗБН, знанието за настъпване на която подлежи на установяване, като елемент от фактическия състав на разпоредбата – дали като обективно състояние, възпрепятстващо изпълнение на изискуемите задължения на Банката към вложителите й и за установяването на което не се изисква правна преценка и обоснован финансово – икономически анализ, или се има предвид правната квалификация на фактите по чл. 36 ал. 2 т. 1 и т. 2 ЗКИ / изм. ДВ бр. 27 от 2014 г. /, давана от УС на БНБ при постановяване на решението за отнемане на издадения лиценз за извършване на банкова дейност и преценявана в евентуално съдебно производство при обжалването му по реда на ЗКИ ?; 2/ Следва ли да се приеме, че при постановяване на акт по чл.115 ЗКИ от УС на БНБ и прилагане на мерките по чл. 116 ал. 1 и ал. 2 ЗКИ, в това число и предвидените в ал. 2 т. 2 и т. 3 на същия член от ЗКИ мерки – спиране изпълнението на всички задължения на банката и ограничаване на дейността й, съгласно издадения лиценз - е налице състояние на настъпила неплатежоспособност на банката, по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН или установената такава по смисъла на същата разпоредба е налице едва към датата на постановяване на решение за отнемане издадения лиценз за извършване на банкова дейност, по реда на чл. 36 ал. 1 т. 1 и т. 2 ЗКИ ?; 3/ Кои са приложимите законови критерии за установяване на състоянието на настъпила неплатежоспособност на банка, по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН ?; 4/ След като значимо по отношение приложението на чл. 59 ал. 3 ЗБН е знанието за настъпила неплатежоспособност, то какви са определените от закона критерии, които да установяват и доказват наличието на такова знание у прихващащия кредитор ?; 5/ В хипотезата на чл. 59 ал. 3 ЗБН кои са релевантните за установяване наличието на знание у прихващащия кредитор, за настъпила неплатежоспособност на банка, факти и обстоятелства, които следва да бъдат обект на преценка от съда в производство по този ред ?; 6/ Попада ли в приложното поле на чл. 59 ал. 3 ЗБН извършено от кредитор на банката прихващане, в случаите, в които вземането - предмет на изявлението - е придобито от кредитора по силата на сключен, преди постановяване на решението за отнемане на лиценз за извършване на банкова дейност по чл. 36 ал. 2 ЗКИ, договор за цесия ?; 7/Допустимо ли е установяването на състояние на знание за настъпила неплатежоспособност, по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН, да се осъществи чрез позоваването на публично оповестената в Търговския регистър, воден от Агенция по вписванията, информация за актовете на БНБ, касаещи финансово –икономическото състояние на банката ?; 8/ Под „ знание за настъпила неплатежоспособност „ визира ли законодателят наличието на специални знания у конкретния кредитор, с оглед обоснован икономически анализ, който да установява, че са налице предпоставките на неплатежоспособността и което знание ищецът следва да доказва, или по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН с това понятие се визира знанието у средностатистическия гражданин/търговец за настъпила неплатежоспособност на банката, която се извежда от публично оповестената в Търговския регистър информация за актовете на БНБ, касаещи финансово – икономическото състояние на банката – длъжник по вземанията, възникнали по договори за паричен влог, издавани по повод поставянето й под особен надзор по смисъла на Раздел VІІІ от ЗКИ и / или от широко оповестената в медиите информация за затваряне на банката за работа с клиенти и за поставянето й под особен надзор ?; 9/ Знанието за „ опасност от неплатежоспособност „, по смисъла на чл. 115 ал. 1 ЗКИ, може ли да се приравни на знание за „настъпила неплатежоспособност„ по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН ? Всички въпроси са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – значение на отговорите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Допълнително се сочи създадена противоречива практика от касационна инстанция, според която знание за неплатежоспособност се приема да е налице след оповестяване Решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ – поставянето на банката под специален надзор – така се сочи решение № 239/15.05.2018 г. по т.д.№ 986/2017 г. на І т.о. ВКС и определение № 147/06.03.2018 г. по т.д.№ 2361/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС. Противно разрешение се сочи в решение № 160/04.07.2018 г. по т.д.№ 1164/2017 г на ІІ т.о. на ВКС. Формулираните въпроси възпроизвеждат различните съображения на касатора, в подкрепа на разбирането му какво следва да се разбира под „знание за неплатежоспособност“ и кога същото е налице и практически са обобщими до това: как следва да се прилага чл. 59 ал. 3 ЗБН, респ. какво визира законодателят под „знание за неплатежоспособност„. Въпросът удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Несъстоятелно е твърдението на касатора за наличие на противоречива съдебна практика: предложената извадка от решение по т.д.№ 986/2017 г. на І т.о. на ВКС съставлява част от възпроизведените от касационния състав мотиви на въззивната инстанция, но решението не съдържа решаващи изводи в същия смисъл. Същото се отнася и до определението по т.д.№ 2361/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС. Налице е,обаче, еднозначна и непротиворечива практика на касационна инстанция, според която: „ Под „знание за неплатежоспособност„ в хипотезиса на чл. 59 ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективно формирано от компетентния за това надзорен орган становище за неплатежоспособност, в която и да е от двете й хипотези, съгласно чл. 36 ал. 2 ЗКИ / редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62 от 2015 г./, преди формализирането му в акт за отнемане лицензията за банкова дейност. Установяването на неплатежоспособността, предпоставящо анализ на изключително голям обем информация, обективно би следвало да намери материален израз и предходно на предприемане окончателните действия по нейното заявяване и именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация би следвало законът да санкционира“ - така в решение по т.д. № 1920/2018 г. на І т.о. на ВКС. Аналогично е възприетото в решение по т.д.№ 3109/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, в което се обосновава, че „знание за неплатежоспособност, по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ, за поставяне на съответната банка под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115 ал. 1 ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116 ал. 2 т. 2 ЗКИ “. Даденото от съставите тълкуване е споделено и в решенията по т.д.№ 1721/2019 г., т.д.№ 1904/2019 г., т.д.№ 2597/2018 г., т.д.№ 3089/2018 г. на ІІ т.о. и т. д.№ 751/2019 г. на І т. о. на ВКС. Наличието на непротиворечива съдебна практика на касационна инстанция, с която въззивното решение не конфронтира, изключва обосноваването на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Отново същата изключва и наличието на „ очевидна неправилност„ по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено при неправилно тълкуване на закона. Действително, в цитираното решение по т.д.№ 1920/2018 г. на І т.о. на ВКС е упоменато, че „в публично достъпния доклад на БНБ от 27.10.2014 г., изготвен за информация на народните представители от 43-то Народно събрание на Република България, във връзка с предприети действия по казуса „КТБ„ АД и ТБ „Виктория„ ЕАД, е включено становище недвусмислено указващо на окончателно установена неплатежоспособност, доколкото не би могло да бъде избегната единствено по законодателен път, т.е. извън финансовите ресурси на банката и съществуващите механизми за възстановяване на ликвидността„. Същото е споделено и в решение по т.д.№ 3109/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС. Позоваване на този доклад от ищеца, комуто е доказателствената тежест за пълно и главно доказване на „знание за неплатежоспособност„ у прихващащия, е направено едва в касационна инстанция, при това в изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, не и в касационната жалба – като подлежащо на разглеждане по конкретен касационен довод за неправилност на въззивното решение. С молба от 19.01.2022 г. – след изтичане преклузивния срок по чл.283 ГПК – касаторът е поискал спиране на производството, до произнасяне на ВКС по тълкувателно дело № 1/ 2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаването на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност? Страната счита, че отговорът на този въпрос би бил от значение, тъй като евентуално би предпоставил задължение на съда служебно да изследва – в конкретния случай - действителността на сключения договор за цесия, по силата на който са придобити активните / по възражението за прихващане / вземания на ответното дружество. Преди всичко – предмет на исковете не е договора за цесия, а извършеното прихващане с вземания, придобити по цесията. Срещу съществуването на тези вземания в патримониума на ответното дружество, поради нищожност на цесията, касаторът не е въвел довод в преклузивните за това срокове по ГПК, нито последващо ,вкл. с касационен довод, в срока по чл. 283 ГПК. Не обосновава основанието за твърдяна нищожност и в молбата си от 19.01.2022 г. При това, даденото разрешение от ОСГТК на ВКС не е в смисъла, считан от касатора за релевантен по спора. С ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието ,че „ съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства „. Независимо от гореизложеното, касационното обжалване ще следва да се допусне поради вероятна недопустимост на постановеното въззивно решение, предвид следното: Исковата молба е подадена след изтичане на предвидения в чл. 62 ал. 1 ЗБН, в редакцията до изменението обн. в ДВ бр.22/13.03.2018 г., двугодишен срок за предявяването на искове по чл. 59 ал. 3 ЗБН, от датата на откриване на производство по несъстоятелност на банката. С изменението, цитирано по-горе - пар. 3 от ПЗР на ЗИДЗБН - е уреден петгодишен срок за предявяване на исковете по чл. 59 ЗБН за попълване масата на несъстоятелността. Изменението на чл.62 ал.1 ЗБН е прието и влязло в сила след изтичането на двугодишния срок, съобразно предходната редакция на чл.62 ал.1 ЗБН. С пар.7 от ПЗР на ЗИДЗБН / ДВ бр.22/13.03.2018 г./ е изрично придадено обратно действие на новата редакция на чл. 62 ал. 1 ЗБН, т.е. петгодишният срок за предявяването на горните искове се прилага и за заварените правоотношения. Разпоредбата на пар. 7 от ПЗР на ЗИДЗБН /обн. ДВ бр.22/13.03.2018 г./ е обявена за противоконституционна с Решение № 8/27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на КС на РБ и не представлява част от действащото право, като не се прилага спрямо заварени висящи производства, независимо дали се касае за приключило между страните правоотношение - предмет на спора или не, за което са изложени обстойни съображения, основани на мотивите на самото решение на Конституционния съд и на чл. 151 ал. 2 пр. трето от Конституцията. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение