Определение № 386 от 17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 479/25.11.2021 г. по в. гр. д. № 270/2021 г. Благоевградският окръжен съд е потвърдил решение № 8874/29.12.2020 г. по гр. д. № 949/2018 г. на Районния съд - Г. Д., с което К. К. Ч. и В. А. Ч. са осъдени да прекратят неоснователните си действия, с които пречат на С. Ц. И. да упражнява правото си на собственост върху УПИ X.-..... от кв. 32 по плана на [населено място], [община], като премахнат масивна ограда в югоизточната част на имота откъм УПИ X., представляваща плътна в ниската част - 0.60 м., и прозрачна с метални пана между бетонови колонки с височина от общо 2 метра от нивото на тротоара, която попада върху площ от 10 кв. м. от имота на ищеца.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска В. А. Ч., който иска същото да бъде отменено като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати процесуални нарушени, както и поради очевидна неправилност.

Ответникът по касация - ищецът С. Ц. И., е подал писмен отговор със становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който не е изключен от обхвата на касационното обжалване, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Данните по делото сочат, че с н. а. № ..../1982 г. ищецът е придобил на основание договор за дарение правото на собственост върху недвижим имот, представляващ пл. № .... с площ от 340 кв. м., за който е отреден парцел X. от кв. 32 по плана на [населено място] с площ от 370 кв. м., а с н. а. № ..../1992 г. е признат за собственик на празно дворно място от 49 кв. м., отчуждено от имот пл. № ...., придадено по регулация към собствения му парцел X.-.... от кв. 32. Придаваемото място, стойността на което в размер на 2 450 лева е заплатена напълно на 20.01.1991 г., е придобито по силата на утвърдения със заповед № 1539/1959 г. дворищнорегулационен план.

С н. а. № 142/2012 г. на основание дарение ответниците са придобили по 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху УПИ X.-.... от кв. 32 по плана на [населено място] с площ от 327 кв. м.

Със заключения на основна и допълнителна техническа експертиза е установено, че в периода 2001-2007 г. между собствените на страните имоти е изградена масивна ограда, която не е трасирана от техническата служба при общината, не са били определени строителна линия и ниво, за оградата липсва строителна документация, не е издавано разрешение за строеж. В ниската си част оградата е плътна с височина 60 см и прозрачна с височина 2 м от нивото на тротоара в най-високата си част. Разположена е на отстояние 2.80 м от жилищната сграда на ищеца, като площта, която оградата с ширина на ивичния бетонов фундамент 30-35 см заема от парцела на ищеца, съобразно данните от трасировъчния карнет е 10.40 кв. м. /22.60 м х 0.46 м/ и навлиза в имота с 46 см, потвърдено и от вещото лице. Експертът, който е изследвал действащия регулационен план на селото от 1959 г. и е съобразил координатните точки за двата имота, е посочил, че в югоизточната част оградата попада изцяло в имота на ищеца. От направени на място измервания експертът е установил несъответствие между измерените на място разстояния между гранични точки на парцелите, показани от собствениците, и границите на парцелите по плана от 1959 г., а именно 142 см за разстояние от 66.795 м, при допустима грешка от 3.3 см на 100 м съгласно „Инструкция за геодезически работи по прилагане на подробните градоустройствени планове на населените места и други селищни територии“. Цитираното разстояние е сбор от измерените разстояния по лицето на УПИ I, УПИ X., УПИ X. и УПИ XV.

По делото са разпитани свидетелите А. Х. /в родство по сватовство с ищеца/, Н. И. /брат на ищеца/, А. Ч. /баща на първия и дядо на втория ответник/ и М. К. /родственик на ответниците/, чиито показания в частта относно вида, характеристиките на оградата и нейното разположение въззивният съд е кредитирал с доверие, тъй като в тази част същите се подкрепят от експертното становище. Като достоверни съдът е кредитирал показанията на свидетелите Х. и И. и в частта, в която сочат, че оградата пречи на ищеца да ползва имота си, тъй като по делото не са събрани доказателства, които да ги опровергават. Показанията на свидетелите Х. и И. в частта, в която сочат, че ищецът не е давал съгласие за изграждане на оградата, съдът също е кредитирал, като е отчел тяхната заинтересованост от изхода на делото поради родствената им връзка с ищеца и е взел предвид, че по делото не са събрани доказателства за писмено съгласие на ищеца. Достоверността на показанията на свидетелите Ч. и К. в частта, в която сочат за участие на ищеца в изграждането на оградата в начален етап, съдът е намерил за разколебана, предвид заинтересоваността на тези свидетели от изхода на делото, по аргумент на чл. 172 ГПК, както и липсата на други доказателства, които да сочат на участие на ищеца при изграждането на оградата.

Въззивният съд е приел за неоснователен довода на въззивника В. Ч. за недопустимост на предявения иск, като е изложил съображения, че искът, основан на разпоредбата на чл. 109 ЗС, е допустим и срещу всяко действие, представляващо строеж, който е изграден без строителни книжа, при съществено отклонение от последните и от строителните правила и норми, и поради това неоснователно пречи на собственика да упражнява пълноценно правото си на собственост върху имота в пълния му обем.

Въззивният съд е посочил, че за да се уважи иск с правно основание чл. 109 ЗС, в обективната действителност следва да са се проявили следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: да е налице смутено право на собственост или ограничено вещно право на ищеца; действие или бездействие /поддържане на неправомерно състояние/ на ответника, за което няма основание; причинна връзка между първите две предпоставки. При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да докаже наличието на всяка една от посочените предпоставки, какъвто е и настоящият случай.

Правото на собственост на страните върху всеки от съседните имоти е безспорно установено по делото. От заключенията на техническата експертиза е установено, че построената от праводателя на ответниците след 2001 г. масивна ограда на границата с имота на ищеца, без строителни книжа, е плътна в ниската част с височина 60 см и прозрачна с метални пана между бетонови колонки с височина от общо 2 м от нивото на тротоара, разположена е в югоизточната част на имота на ищеца, по цялото продължение на границата с имота на ответниците; оградата е на отстояние около 2.80 м от жилищната сграда на ищеца и навлиза в неговия имот с 46 см, като заема площ от 10.40 кв. м. /22.60 м х 0.46 м/, с което пречи на ищеца да ползва тази площ от имота си. Липсват доказателства ищецът да е дал писмено съгласие за изграждане на оградата. Същата е изградена без изискуемите от чл. 48 ЗУТ книжа, определящи вида, формата и височината ѝ, поради което е изградена в нарушение на чл. 48, ал. 3 ЗУТ /в редакция към датата на изграждането/, изискващ оградите към съседните урегулирани поземлени имоти да се разполагат с равни части в двата имота, както и изрично писмено съгласие от собственика на съседния имот, в случая на ищеца, за изграждане на плътна ограда с височина над 0.60 см. Оградата представлява строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е осъществен без изискваните към момента на изграждането ѝ строителни книжа и в противоречие с нормата на чл. 182 ЗУТ /в редакция към момента на изграждането/, съгласно която строежи в чужд урегулиран поземлен имот имат право да извършват само лицата, в полза на които е учредено право на строеж или право на надстрояване или пристрояване на заварена сграда, както и строежи под повърхността на земята. Ето защо изграждането на оградата в имота на ищеца е незаконен строеж, който не отговаря на изискванията за търпимост. При това положение изграждането ѝ е действие - неоснователно, противоправно и нетърпимо, а създаденото с него състояние пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху поземления имот по предназначение по смисъла на чл. 109 ЗС, защото заетите с построяването ѝ 10.40 кв. м. от имота ищецът реално не може да ползва. Собственикът на имота е собственик и на всяка една част от него и навлизането на изградената от съседа ограда по начин, непозволяващ на собственика да ползва площта, заета от оградата, съставлява основание да се приеме, че е налице неоснователно действие по чл. 109 ЗС, пречещо на собственика. Последният не е длъжен да търпи това действие, независимо дали ще застроява имота си и как, защото това е навлизане в чужд имот и винаги съставлява неоснователно действие, освен ако собственикът не е дал изрично съгласие за него, а в случая няма данни ищецът да е давал съгласие на праводателя на ответниците за навлизане на оградата в имота му. Не е установено и оградата да е изградена на регулационната линия между двата имота, нито да е разположена върху равни части от тях.

Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се състои от следните части:

I. 1. Касаторът е посочил, че по делото не е спорен въпросът за правото на собственост, което всяка от страните притежава върху съответния урегулиран поземлен имот. Спорно обаче се явява къде е разположена изградената масивна ограда, находяща се между имотите, в каквато посока били наведени доводи и възражения както с отговора на исковата молба, така и с въззивната жалба. Въпреки възраженията за допуснати нарушения на нормативните изисквания при изготвяне на заключението на вещото лице касателно осовите линии и точки и техният спомагателен характер, първоинстанционният съд е направил необоснован извод за основателност на иска, който е потвърден с обжалваното решение, без въззивната инстанция да излага собствени мотиви; липсват мотиви относно обстоятелствата и доказателствата, въз основа на които въззивната инстанция е стигнала до извода, че е налице неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, пречещо на собственика; кредитирани са само показанията на свидетелите на ищцовата страна, въпреки че същите, както и показанията на свидетелите на ответната страна, са в близки родствени връзки със страните.

Според касатора изложеното обосновава противоречие на въззивното решение с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по съществените въпроси, касаещи липсата на мотиви в решението и препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

Съгласно т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС при въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната задължителна съдебна практика, тъй като обстойно е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключения на техническа експертиза, в съответствие с трайно установената съдебна практика е изложил съображения на кои показания и по какви съображения дава вяра и е обсъдил всички елементи от фактическия състав на негаторния иск като иск за защита правото на собственост при неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява своето право /без да препраща към мотивите на първоинстанционното решение съобразно възможността, предвидена в чл. 272 ГПК/. По този начин е изпълнил дадените в тълкувателния акт указания да достигне до свое собствено решение по отношение на иска, като изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Ето защо поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Касаторът е поставил и въпросите:

1. Доказал ли е ищецът правото си на собственост върху УПИ X.-.... от кв. 32 по плана на [населено място] и

2. Доказал ли е ищецът, че ответникът осъществява неоснователно въздействие /действие или бездействие/ върху имота му, както и дали това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за ползване на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/.

Тези въпроси няма характеристиката на правни въпроси по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изискват преценка на твърденията, доказателствата и доводите на страните, т. е. проверка на правилността на обжалваното въззивно решение, което не е предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Ето защо общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на тези въпроси не е налице.

В т. 2 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че липсват мотиви във връзка с имотната и регулационна граница между съседните имоти на страните и каква е реалната площ на имота на ищеца, от който е съставен парцелът, към момента на образуването му, като липсват доказателства, а и не е допуснато събирането на такива, включително и чрез поисканата техническа експертиза пред въззивната инстанция, площта да е 419 кв. м., както е прието в обжалваното решение, вместо 389 кв. м. Твърди, че този въпрос, макар и съществен, доколкото има отношение към доказване на първата кумулативно необходима предпоставка за уважаване на иск по чл. 109 ЗС, не е обследван, а е приет за доказан.

В тази част от изложението касаторът не поставя правен въпрос по смисъла на разясненията в в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а излага оплаквания за допуснати процесуални нарушения при разясняване на делото от фактическа страна, които не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

В т. 3 на изложението касаторът твърди, че независимо от това дали с въззивната жалба са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция в доклада по чл. 140 ГПК досежно разпределението на доказателствената тежест, задължение на въззивния съд е да извърши проверка както по отношение на правната квалификация на предявения иск, дадена от съда, така и по отношение разпределението на доказателствената тежест за всяка една от страните в процеса. Позовава се на следната практика на ВКС: решение № 385/2011 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г. на I-во г. о., решение № 382/06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на IV-то г. о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на III-то г. о., и решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г. на IV-то г. о. Сочи, че неправилно и в нарушение на процесуалните правила не е допуснато назначаването на повторна техническа експертиза, като искането е оставено без уважение като неоснователно.

В посочената съдебна практика е утвърдено разбирането на ВКС по приложението на чл. 146 ГПК, озаглавен „доклад по делото“, според което едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указвал съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 от ГПК; когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства.

В разглеждания случай касаторът не твърди в изложението, нито е твърдял в подадената от него въззивна жалба, първоинстанционният съд да е допуснал нарушения на разпоредбата на чл. 146 ГПК, което да направи допустимо доказателственото му искане, заявено във въззивната жалба, за допускане на повторна техническа експертиза с вещо лице геодезист. В тази връзка следва да бъде съобразено и определението, постановено в производство по чл. 267 ГПК, с което без уважение е оставено посоченото доказателствено искане на касатора, направено в качеството му на въззивник. За да постанови този резултат, въззивният съд се е позовал на правилото по чл. 266, ал. 3 ГПК, че във въззивното производство може да се иска събиране на доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения; на разпоредбата на чл. 201 ГПК, че повторно заключение се възлага, когато първоначалното не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, както и е съобразил процесуалното поведение на страните и на съда в първоинстанционното производство, и е намерил, че искането е неоснователно поради липса на процесуалните предпоставки на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и е необосновано, доколкото страната го мотивира със свои виждания, различни от тези на експерта относно изследваните задачи, което само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основание за назначаване на повторна експертиза. Към изложеното следва да се добави и това, че с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай въззивната жалба не съдържа такова оплакване. В обобщение - не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По-нататък в т. 3 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът иска допускане на касационно обжалване с оглед преценка на съответствието на въззивното решение, в което има правни съображения по характера и естеството на иска по чл. 109 ЗС, но липсват установени фактически положения относно твърденията в исковата молба как действията на ответниците накърняват правата на ищеца /включително и при приложението на чл. 272 ГПК/, с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в следните решения на ВКС: решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II-ро т. о., решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на I-во т. о., решение № 99/06.08.2019 г. по гр. д. № 2331/2018 г. на I-во г. о., и решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II-ро г. о.

Както касаторът сочи, според трайната и безпротиворечива практика, илюстрирана с посочените решения на състави на ВКС, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Прегледът на мотивите към обжалваното решение не дава основание да се приеме противоречие с посочената съдебна практика, като в тази насока съображения бяха изложени при разглеждането на т. I.1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като бе прието, че съдържанието на мотивите къв въззивното решение е съобразено с разясненията, дадени в т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на възизвната инстанция като втора инстанция по съществото на спора, съгласно които мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Не се констатира противоречие и с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за което също бяха изложени съображения.

Касаторът поставя и следните въпроси:

1. Следва ли ищецът по иск с правно основание чл. 109 ЗС да докаже както правото си на собственост върху имот с определена квадратура от урегулиран поземлен имот, доколко същата има отношение към изложените твърдения за ограничаване упражняването на правото на собственост, или установяването на имотната граница между двата съседни имота е абсолютно доказателство за собственост така, както е прието от въззивната инстанция;

2. Предявяване на негаторен иск по чл. 109 ЗС срещу собственик на съседен имот за прекратяване на неоснователните действия, изразяващи се в строеж, изграден на регулационната линия, представляващ ограда, която попада в обхвата на нормата на чл. 147, ал. 1, т. 7 ЗУТ, довежда ли до осуетяване или ограничаване възможността на ищеца да упражнява и ползва своето право на собственост;

3. Длъжен ли е собственикът на съседен имот да търпи и да понася ограниченията в неговото право на собственост от извършен строеж без разрешение и следва ли да се счита това ограничение за съществено, както и попада ли в обхвата на нормата на чл. 50 ЗС;

4. Може ли да се иска само въз основа на твърдение, че източникът на неоснователно въздействие е незаконен строеж, неговото премахване, за да се прекрати неоснователно създаденото състояние или трябва да се посочат и други обстоятелства и ако такива обстоятелства не са посочени, следва ли искът да бъде отхвърлен като неоснователен;

5. Въззивният съд следва ли да анализира доказателствения материал поотделно и в неговата съвкупност;

6. Следва ли въззивният съд да вземе предвид дадените с доклада по чл. 148 ГПК указания и разпределената тежест на доказване в производството пред първата инстанция, както и при определяне предмета на спора;

7. Задължен ли е въззивният съд да изложи правни и фактически съображения по отношение на доказаността и основателността на предявения иск.

Според касатора така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът е приел, че ищецът е доказал правото си на собственост в пълен обем, както и че процесната ограда със сочените характеристики е изградена изцяло в имота на ищеца, което ограничава абсолютното му и неограничено право на собственост; касаторът сочи, че този извод не се подкрепя от събраните по делото доказателства, а допълването им е възпрепятствано без основание при допуснати съществени процесуални нарушения.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира за необходимо да посочи, че една част от тези въпроси вече бяха разгледани и не бе намерено поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Това са въпроси №№ 5, 6 и 7.

По отношение на останалите въпроси:

По първия поставен въпрос не се установява въззивният съд да е изхождал единствено от местоположението на границата между съседните имоти, както твърди касаторът, а е приел, че правото на собственост на ищеца е установено от представените по делото нотариални актове за сключен договор за дарение и за придобиване на придаваемо място по силата на дворищнорегулационен план от 1959 г. Съдът е посочил, че основание за придобитото от ответниците право на собственост също е договор за дарение, сключен с нотариален акт. Така изложените съображения са в съответствие с приетото в т. 1 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според което правото на собственост върху засегнатия имот на ищеца, както и правото на собственост върху пречещия имот на ответника остават вън от предмета на делото, но имат значение за основателността на негаторния иск, така че твърдяното противоречие с посочената съдебна практика не е налице.

Не е налице противоречие със съдебната практика и по останалите въпроси №№ 2, 3 и 4. Осуетяването, съответно ограничаването на възможността на ищеца да упражнява своето право на собственост може да бъде извършено с различни неоснователни действия, включително и с изграждането на ограда между съседните на страните имоти, стига това действие на ответника по негаторния иск да е неоснователно, извод за което следва от конкретните данни по всяко дело при съобразяване на нормативната уредба на съответния вид строежи към датата на осъществяването им, и да създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените, преценката за което е конкретна по всяко дело - т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с така дадените указания в тълкувателния акт въззивният съд в разглеждания случай е изследвал всяка една от материалноправните предпоставки на иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС и е изложил съображения защо намира иска за основателен и доказан, поради което не се установява да е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочения тълкувателен акт. А въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не се установява решението да противоречи и на ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, с което е прието, че основаният на чл. 109, ал. 1 ЗС иск срещу съсобственик на недвижим имот или собственик на съседен имот за прекратяване на създаващо пречки за ползване на съсобствения или съседния имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби, е допустим; съдилищата са компетентни да разрешават спора дали направеният без разрешение или в отклонение на разрешението и на други строителни книжа строеж подлежи на премахване. А и касаторът не е обосновал в какво според него се изразява твърдяното противоречие.

II. Според касатора обжалваното решение е постановено в противоречие с други решения на съдилищата, които касаят същите въпроси, поради което е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Счита, че предявеният иск не следва да се квалифицира по чл. 109 ЗС, тъй като в случая се защитава отнето владение предвид изложените в исковата молба и в поправената искова молба обстоятелства, че ответниците са построили в югоизточната част на собствения на ищеца имот масивна ограда, която попада върху площ от 10 кв. м. Твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 260050/16.09.2020 г. по в. гр. д. № 197/2020 г. на Софийския окръжен съд.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като съгласно посочената разпоредба в редакцията ѝ съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 2017 г. въззивното решение следва да е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на каквито касаторът не се позовава.

Не е налице и поддържаното от касатора противоречие с посочените две тълкувателни решения като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като дадената от съда в двете инстанции правна квалификация на предявения иск като такъв по чл. 109, ал. 1 ЗС, а не по чл. 108 ЗС, е в съответствие с обстоятелствата, на които се основава искът, а именно изградена без необходимите строителни книжа и без съгласието на ищеца масивна ограда, попадаща /почти изцяло/ в собствения му имот, както и с петитума, с който се защитава не неоснователно отнето владение, а се цели твърдяното неоснователно въздействие да бъде преустановено и да бъдат премахнати последиците от него.

III. На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК с твърдение, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърди, че се касае за приложение на императивна материалноправна норма, за противоречие в мотивите на решението и на формираната воля на съда с доказателствения материал по делото, както и за противоречие между твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване. Сочи, че въпреки изложеното, неправилно въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като го е потвърдил.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Изложеното от касатора като предпоставка за приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК предпоставя по необходимост запознаване и анализ на доказателствата по делото, както и на фактическите и правни твърдения на страните и извършените от съда процесуални действия, поради което не може да се приеме, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен.

Не се установява и въззивното решение да е нищожно или недопустимо - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 100 лева по договор за правна защита и съдействие от 25.01.2022 г., приложен на л. 36 от касационното дело.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.