Определение № 4985 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. Д. срещу въззивно решение № 327 от 17.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 476/2024 год. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което, като е потвърдено решение № 491 от 10.06.2024 год., постановено по гр. дело № 1026/2022 год. по описа на Районен съд – Добрич, е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за продажба на недвижими имоти за полагани грижи и срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между С. И. Н., като прехвърлител – чийто наследник по закон се явява Л. И. К. /ищцата/, и В. К. Д., който договор е обективиран в нотариален акт №, том, per. №, дело № 32 от 21.12.2015 год. на нотариус П. М., с район на действие Районен съд – Добрич, вписан в Служба по вписванията – [населено място] с вх. рег. № от год. под акт №, том ., дело № 5347/2015 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че изводът на въззивния съд, че ответницата не е изпълнявала задълженията си по процесния договор е неправилен. Събраните по делото доказателства – показанията на свидетелката Г. К., електронните съобщения за времето от 26.06.2020 год. до 03.07.2020 год. от прехвърлителя до приобретателката, документа за изплатени от последната парични средства – по искане на прехвърлителя, обуславяли различен извод. Неправилно не били кредитирани показанията на сочената свидетелка и същото вещо лице било възложено изготвянето на повторна съдебно-техническа експертиза. По делото било доказано, че в продължение на девет години приобретателката била изпълнявала задълженията си по договора. Въззивният съд допуснал нарушение, като отказал да приеме като доказателство платежния документ – записът за преведената от ответницата до посоченото от прехвърлителя трето лице – В. Д. С. допълнителна парична помощ. Нормата на чл. 178, ал. 2 ГПК задължавала съда да оценява доказателствената сила на документа, с оглед всички обстоятелства по делото, а в конкретния случай платежният документ бил резултат от разменените съобщения и доказвал тяхната автентичност. Видно било от съдържанието на процесния договор, че били налице две сделки: първата – срещу вече получена и одобрена престация и втората – срещу договорена за в бъдеще престация. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ Следва ли въззивният съд, като съд по същество на спора, да събере доказателства и да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото по възраженията на ответника: а/ правопрепятстващо възражение на жалбоподателя за значението на договореността за престирана издръжка и гледане за минало време и б/ правопогасяващо възражение за престирано и прието от прехвърлителя изпълнение през целия период на действие на договора, а при условие на евентуалност, в хипотезата на период на неизпълнение – за незначителност и липса на виновно бездействие? 2/ Нарушава ли съдът задължението по чл. 267 ГПК и представлява ли непълнота на доклада, когато предмет на иска за разваляне е договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане за минало време и бъдещи издръжка и гледане и съдът не е взел становище и не е разпределил доказателствената тежест по въпросите за съотношението между престираното и прието изпълнение за издръжка и гледане за минало време и бъдещо време? Представлява ли непълнота на доклада на съда игнорирането на тази договореност и нарушава ли правото на защита на ответницата – приобретател, защото относими към въпроса значимо или незначимо е изпълнението на грижи и издръжка за минало време са както характера на договора, който е комутативен /окончателен, защото договореността обективира извършена и приета размяна на престациите – правото на собственост върху недвижимия имот и издръжка и гледане за минало време, престирани от приобретателката и приети от прехвърлителя? 3/ Приложимо ли е правилото на чл. 192 ГПК в производството за оспорване на електронен документ? Допустимо ли е при установена фактическа невъзможност за представяне на електронния носител, на който е прието електронно съобщение, да се задължи другата страна да представи електронния носител, от който са изпратени съобщенията по електронен път? 4/ Нарушава ли съдът правото на защита на страната, когато след допускане на повторна експертиза отхвърля възражението срещу назначаването на експерта, изготвил първоначалната експертиза и замяната му с друго вещо лице? 5/ Представлява ли нарушение на правото на защита на жалбоподателката отказът на съда да приеме като доказателство по делото документ на чужд език, след възражение от другата страна за липсата на превод? Следва ли съдът да предостави възможност на страната да представи документа с превод? Допустимо ли е назначаване на експертиза за превод на документа? 6/ Какво е значението на договореността за прехвърляне на недвижим имот срещу престирана издръжка и гледане за минало време и бъдещи издръжка и гледане? 7/ Допустимо ли е разваляне на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане за минало време и за бъдещи издръжка и гледане? 8/ При доказани воля и съгласие на прехвърлителя за изменение на вида на престацията – от задължение за издръжка и гледане само в задължение за издръжка, представлява ли неизпълнение забавата на престациите за определен период от време или забавата се санира с приемането и одобрението на престираното изпълнение? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че въпросите по т. 1, 2 и 6 са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението, а въпросите по т. 3, т. 4, 5, 6, 7 и 8 са от значение за точното прилагане на закона. Ответницата по касационната жалба Л. И. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че ищцата Л. И. К. е единствен законен наследник /сестра/ на С. И. Н., починал на 01.12.2020 год. На 21.12.2015 год. бил сключен договор – в нотариална форма, с който, като си запазил правото на ползване, С. И. Н. прехвърлил на В. К. Д. собствените си идеални части от недвижими имоти, а именно: кв.м. в идеални части от поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта на [населено място] и / ид.ч. от едноетажно, а по скица двуетажно жилище, сграда с идентификатор по кадастралната карта на [населено място], ведно със съответните идеални части от изба. Прехвърлянето било извършено за „грижите, които купувачът /В. К. Д./ е полагал за продавача /С. И. Н./ до този този момент и срещу задължението на купувача да поеме гледането и издръжката на продавача, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водел до сега, докато е жив и да полага грижи за него, като му предостави храна, облекло, лекарства, както и всички грижи и средства, които са необходими за воденето на нормален живот“. Прехвърлителят С. И. Н. бил в недобро физическо и здравословно състояние. През есента на 2012 год. пострадал от изгаряне при инцидент на работното си място, а впоследствие получил и инсулт. Бил освидетелстван като инвалид на 100 %, после намалено на 95 %, със сериозно наднормено тегло, трудно подвижен. Живеел сам в имота в [населено място], идеални части от който бил прехвърлил на ответницата с атакувания договор. От м. септември 2016 год. в ежедневието си прехвърлителят бил подпомаган от асистенти по договори за предоставяне на социални услуги от Община – Д.. Асистентите осъществявали помощта всеки работен ден по два, после по четири, по шест часа. Асистентите помагали за поддържането на личната хигиена на прехвърлителя и на жилището му, пазарували хранителни продукти, лекарства и друго необходимо, ходели да плащат битовите сметки, съпровождали прехвърлителя при необходимост да излезе /с инвалидна количка/. Прехвърлителят имал пенсия, получавал и парична социална помощ, но по делото нямало сигурни данни за техните размери. Получаването на пенсията и социалните помощи за прехвърлителя било ангажимент на асистентите му, свидетелката М. В. В., последният асистент, имала пълномощно за извършване и на редица други действия от името и за сметка на прехвърлителя. Плащането на сметките и пазаруването се извършвало със средства на прехвърлителя. Храна прехвърлителят получавал като социална услуга по проект или от църквата, също храна му носели приятели, понякога и свидетелката М. В. В.. Преди сключването на договора и след това ответницата работела извън страната и не се е прибирала често и за дълго време в [населено място]. За случилото се между нея и прехвърлителя преди сключването на договора ответницата било представила декларация от 21.12.2015 год. на прехвърлителя с нотариална заверка на подписа му. С нея той заявявал, че за времето от 08.01.2013 год. до 21.12.2015 год. бил получил от В. К. Д. общо сумата 6 023 лв., която използвал за издръжката си, за лечение, за погасяване на кредитни задължения и на своите и на сестра си задължения за данъци и такси за имота им в [населено място], [улица]. Поради това и, защото В. К. Д. му помагала, той й прехвърлил идеалните си части от имота в [населено място], [улица]. Въззивният съд е посочил, че за годините след сключване на договора до смъртта на прехвърлителя ответницата е ангажирала свидетелката Г. Д. К.. От нейните показания и от представеното извлечение от разплащателната сметка на свидетелката за периода от 01.01.2015 год. до 31.12.2020 год. се установява, че след сключването на договора със С. И. Н. ответницата В. К. Д. извършвала парични преводи по банковата сметка на свидетелката. Преводите не били извършвани всеки месец и били в различен размер. Така, през 2016 год. били извършени само два превода от по 195 лв., през м.октомври, т.е. през 2016 год. ответницата е превела по сметката на свидетелката общо 390 лв. Във всяка следваща година извършените от ответницата парични преводи по сметката на свидетелката били повече и в различни размери. Общо преведените от ответницата по сметката на свидетелката парични суми били повече от 400 лв. на месец за периода от 21.12.2015 год. до 01.12.2020 год. Според изнесеното от нея, свидетелката Г. Д. К. теглела от сметката си парите, които ответницата й изпращала и всеки месец носела на С. И. Н. по 400 лв. от тях. Той й се обаждал по телефона кога да отиде да му ги занесе. Обаждал й се от непознати за нея номера и, ако тя се опитвала да му се обади на тези номера, се оказвало, че е блокирана. Само веднъж, когато отишла при С. И. Н. да му занесе парите, заварила там една жена /момиче/ да му помага за телефона, защото той не разбирал от тези неща. При всички останали посещения свидетелката не заварвала никого при прехвърлителя. Той винаги бил сам, оставял вратата отворена, за да може тя да влезе /трудно му било да се движи/. Понякога свидетелката му давала пари и от себе си, за което ответницата й се карала. Според свидетелката Г. Д.К., С. И. Н. не искал да се знае, че получава пари, за да не му спрат социалните помощи. По тази причина ответницата му пращала парите чрез свидетелката, на която той казвал кога да отиде при него, за да е сам. На запитване от свидетелката защо ответницата му праща пари, С. И. Н. отговарял, че й е длъжник и им е благодарен на двете. Свидетелката изнесла още, че и след смъртта на С. И. Н. ответницата продължила да изпраща по сметката й пари. Тези пари, както и средствата, надхвърлящи предназначените за С. И. Н. по 400 лева на месец преди смъртта му, свидетелката ги държала вкъщи, ответницата ги спестявала и свидетелката й ги давала, когато тя си дойде. Свидетелката Г. Д. К. познавала С. И. Н. от преди много години, били колеги. Два пъти в показанията си била посочила, че той е починал на 01.12.2021 год. и свързва това със смъртта на баща си, починал 12.12.2021 год. Свидетелката била посочила, че съпругът й е братовчед на ответницата. В съдебно заседание пред въззивния съд ответницата В. К. Д. е обяснила, че Г. Д. К. е жена на брат й. Посочила е и, че средствата, които изпращала по сметката на свидетелката, над тези за С. И. Н., били за един друг господин, нейн бивш съпруг, за когото тя също се грижела /като морален ангажимент/. Свидетелката М. В. В. е социалният асистент на С. И. Н. в последните шест месеца от живота му, но го познава и е ходила при него години преди това, защото е приятелка на предходния му асистент. Свидетелката Ц. И. Д. е дъщеря на ищцата и племенница на прехвърлителя, която е поддържала контакт с него, макар и най-вече по телефона. От техните показания се установява, че прехвърлителят имал приятели, бил посещаван от тях за кафе или за почерпка, бил близък и с някои съседи. В разговорите си със свидетелките прехвърлителят никога не бил споменавал жени В. и Г.. Свидетелката М. В. В. имала ключ, когато си тръгвала, заключвала жилището на прехвърлителя и сутрин го отключвала. Нямало как някой да влезе в нейно отсъствие. Приятелите на прехвърлителя свидетелката познавала, виждала ги е при него. Свидетелката оставала при прехвърлителя и след задължителното време по договора за социална услуга, ходела при него в събота, в неделя. За това прехвърлителят й плащал по 5 лв. на час. Въззивният съд е посочил, че ответницата е представила отпечатани на хартиен носител електронни изявления чрез мобилното приложение Viber, като е изложила твърдения, че същите са разменени между нея и прехвърлителя С. И. Н., като последното изявление от абонат с име „С.“ /“Много благодаря виле за помощта целувки от твойто приятелче чечи“/ показвало благодарността на прехвърлителя за всичко, което ответницата е направила за него. След оспорване от страна на ищцата по делото е поставен въпрос кой е абонатът „С.“, от кой телефонен номер този абонат е водил кореспонденцията, на кои дати са изпращани съобщенията, дали съдържанието на съобщенията, възпроизведено на хартиен носител, съответства на оригиналното електронно съдържание или то е манипулирано. Назначената в първоинстанционното производство техническа експертиза не е дала отговор на тези въпроси по причина, че ответницата не предоставила телефонния апарат, от който е водила кореспонденцията – била трудово ангажирана в А., а телефонният апарат бил останал в Гърция, където преди това тя работела и й отнело повече време, докато си го вземе обратно. Назначената и във въззивната инстанция техническа експертиза също не е дала отговор на горните въпроси. С въззивната си жалба ответницата е представила телефонен апарат. Посочила е и е поддържала в съдебно заседание, че това е апаратът, от който е водила кореспонденцията с прехвърлителя и, който вече си била взела от другата държава. Вещото лице било проверило този телефонен апарат и дало заключение, че в него се съдържат екранни копия /screenshot/ на съобщения с потребител „С.“, идентични на представените на хартиен носител по делото, а не самите електронни съобщения. Тези екранни копия на съобщения били изпратени в този телефон по приложението Viber от потребител „Ч.“ в периода от 10.01.2024 год. до 26.03.2024 год. Според заключението на вещото лице и допълнително обясненото от него в съдебно заседание, електронната кореспонденция, представена по делото на хартиен носител, не била водена от телефонния апарат, който ответницата представила по делото и в който се съдържа само екранно копие на кореспонденция, създадена в друг апарат. Въззивният съд е кредитирал заключението като дадено въз основа на специалните знания на вещото лице, компетентно и обосновано и въз основа на същото е приел, че от представената от ответницата на хартиен носител електронна кореспонденция не може да се съди за релевантните за спора факти; липсва сигурност, че образът на хартиен носител съответства на оригиналната електронна кореспонденция и тя наистина е създадена и разменена от и между ответницата и С. И. Н.. Въззивният съд е приел от правна страна, че по делото не е доказано ответницата да е давала на прехвърлителя ежемесечна парична издръжка, съответно на твърдяното от нея, което се подкрепяло единствено от показанията на свидетелката Г. Д. К., които обаче били изключително неубедителни. Отчел е противоречието между посоченото от свидетелката и обясненото от ответницата относно връзката им по сватовство и предназначението на парите, които ответницата изпращала по сметката на свидетелката извън предназначените за прехвърлителя, както и грешното знание на свидетелката на годината на смъртта на прехвърлителя, убедено свързвана от нея с годината на смъртта на нейния баща, която тя не би могла да сгреши. Изложил е съображения, че е резонно прехвърлителят да не е искал да се знае, че получава пари от ответницата, за да не му спрат социалните помощи, но било житейски необосновано същият в годините да се е обадил на свидетелката няколко десетки пъти от чужди телефони, тя няколко десетки пъти да го е посетила и нито веднъж да не е срещнала никого при него /с едно изключение/. И това се отнасяло за периода от 2017 год. до 2020 год., но не и за 2016 год., в която свидетелката очевидно не била носела на прехвърлителя всеки месец по 400 лв. от ответницата, след като, както се установявало, в тази година ответницата била превела по сметката на свидетелката единствено през м.октомври само 390 лв. Поради това е счел, че въз основа на показанията на свидетелката Г. Д. К. не могат да се приемат за осъществени изнесените от свидетелката обстоятелства както за дадени чрез нея от ответницата на прехвърлителя ежемесечно по 400 лв., а така също и за споделено й от прехвърлителя, че се чувства задължен и благодарен спрямо ответницата. Въззивният съд е посочил също така, че така изнесеното от тази свидетелка не се подкрепя от другите събрани по делото доказателства. Фактът, че на свидетелката М. В. В. прехвърлителят плащал по пет лева на час, за да стои при него след работно време, не бил аргумент, че е имал парите именно от дадени му от ответницата средства; той бил получил паричен кредит, не си плащал сметките за вода и това също били възможности да е имал на разположение в конкретен момент парични средства за допълнителни плащания на асистентката. По делото не било установено, че представения образ върху хартиен носител на електронна кореспонденция съответства на оригинално създадената електронна кореспонденция и доколко същата е създадена от прехвърлителя и ответницата, поради което въз основа на него изводи за релевантните за спора факти не следвало да бъдат правени. На следващо място, въззивният съд е приел, че сключения на 21.12.2015 год. между С. И. Н. и ответницата В. К. Д. договор е със смесен характер – за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот срещу минали грижи и срещу бъдещи издръжка и гледане на прехвърлителя от приобретателката. Изложил е съображения, че грижите в миналото, дадените от ответницата вместо грижи парични средства за издръжката и за погасяване на парични задължения на прехвърлителя, като съответстващи на неговия интерес, не подлежат на съмнение. Прехвърлянето на имота срещу положени грижи, респ. дадена парична издръжка в миналото, съставлявало признание на прехвърлителя, че ги е получил и е удовлетворен, за да прехвърли имота си срещу така полученото. Що се отнася до бъдещите грижи и издръжка, то задължението на ответницата включвало тя със свои средства и лични усилия да осигури всичко необходимо на прехвърлителя за нормален живот, да го подпомага в ежедневието във всички дейности, да му осигурява храна, отопление, лекарства, облекло и т.н. Ответницата не била извършвала тези дейности и не твърдяла да е изпълнявала по така уговорения начин. Твърдението й било, че по желание на прехвърлителя, с което тя се съобразила, задължението й за лични грижи и натурална издръжка било трансформирано в задължение за парична издръжка в размер на 400 лв. месечно. Само по себе си това било допустимо, защото не можело прехвърлителят да бъде принуден да приема грижи и да води начин на живот, каквито не иска, а поначало отказът на прехвърлителя да получава издръжка в натура изисквало приобретателят да трансформира изпълнението си в даване на парична издръжка, за да бъде изправен по договора. Следователно в тежест на ответницата било да докаже, че всеки месец била давала на прехвърлителя по 400 лв. и такова било неговото желание и/или, че той се е считал за удовлетворен от този начин на изпълнение от нейна страна. В тази връзкае счел, че по делото не е доказано по убедителен начин, че през периода от 2017 год. до 2020 год. ответницата била давала парична издръжка на прехвърлителя в посочения месечен размер и че той бил удовлетворен от това, а през 2016 год. ответницата със сигурност не била дала на прехвърлителя така твърдяната парична издръжка. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че ответницата не е изпълнила алеаторното задължение за гледане и издръжка на прехвърлителя, както е уговорено в договора, а също и в твърдяната от нея трансформирана форма на месечна парична издръжка. Неизпълнението е значително. То е в период от пет години и сериозно накърнява интереса на прехвърлителя, който е бил в крайно влошено здравословно и материално състояние. Съпоставено с даденото от ответницата за две години преди сключването на договора, както е декларирано от прехвърлителя, последвалото пет години неизпълнение е съществено. Договорът по общата воля на страните по него е единен и преобладаващо значение има неговата алеаторна част, поради което неизпълнението на тази част съставлява основание за разваляне на целия договор /решение №83 от 26.06.2019 год. на ВКС по гр. дело №2084/2018 год., ІІІ г. о., ГК/. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е анализирал всички събрани по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения. По отношение на втория поставен от касатора въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, предвид липсата на оплаквания в подадената от касатора въззивна жалба за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада по делото. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изключение от правилото, че въззивният съд не следи служебно за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, е приложимо в хипотезата, в която въззивният съд прецени, че дадената от първата първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти – в тази хипотеза въззивният съд е длъжен да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, дори да не е бил сезиран с такова оплакване в жалбата. В конкретния случай подадената от касатора въззивна жалба съдържа само оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, нарушение на чл. 172 ГПК и нарушения при събиране на доказателствата при формиране на извода на първоинстанционния съд, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на приобретателката по процесния договор. Релевираните от ответницата в тази връзка доказателствени искания са уважени от въззивния съд, с изключение на искането за преразпит на свидетел и разпит на нов свидетел /определение № 690 от 10.09.2024 год./. В жалбата няма оплаквания за непълнота на доклада на първата инстанция, лишила обжалвата страна от възможност да ангажира доказателства. Въззивният съд е възприел изцяло дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск и се е произнесъл по нейната основателност. Следователно не е налице нито една от разгледаните в горепосоченото Тълкувателно решение хипотези, изискващи от въззивния съд да предприема процесуални действия във връзка с доклада по делото и да предоставя възможност на страните да попълват делото с доказателства, необходими за установяване на факти, които от значение за правилното разрешаване на спора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Третият въпрос не обуславя изхода от спора, тъй като ответницата не е правила искане по чл. 192 ГПК – тази разпоредба урежда процесуален способ за събиране на доказателства, намиращи се в държане на трето лице. В частност с молба с вх. № 5903 от 24.09.2024 год. ответницата е уведомила въззивния съд, че мобилния телефон, приложен към подадената от нея въззивна жалба, е този на който са били получени по приложението Viber съобщенията от прехвърлителя С. И. Н., а с молба с вх.№ 5959 от 26.09.2004 год. ищцата е заявила, че представения по делото мобилен телефон не е на С. И. Н.. Съобразявайки изявленията на страните въззивният съд е възложил на вещото лице по допусната съдебно-техническа експертиза да отговори на поставените въпроси, след като провери съдържат ли се на мобилния телефон, приложен в запечатан плик във въззивното дело, постъпилите по приложението Viber съобщения, възпроизведени на хартиен носител като преписи на л. 141 – 144 от първоинстанционното дело /определение № 773 от 04.10.2024 год./. С молба с вх. № 6510 от 17.10.2024 год. ответницата е уведомила въззивния съд, че не разполага с мобилния телефон на С. И. Н.; заявила е, че е направила искане в първоинстанционното производство ищцата да бъде задължена да престави телефона на прехвърлителя, но същото е било оставено без уважение, поради което е поискала да се изследва записът на съобщенията, в телефона, от който ги е приела и затова с въззивната жалба е представила своя телефон. Направила е искане вещото лице да провери дали на телефонния й апарат се съдържат процесните съобщения, разменени между страните по договора, т.е. искането по чл. 190, ал. 1 ГПК /направено в производството пред първата инстанция/ не е поддържано от ответницата във въззивното производство. Въззивният съд е посочил, че задачата на вещото лице вече е изменена с определение № 773 от 04.10.2024 год. Заключението по съдебно-техническата експертиза е изготвено на 06.11.2024 год. и прието от въззивния съд с протоколно определение от 20.11.2024 год. Четвъртият формулиран от касатора въпрос е свързан с оплакването, че изготвянето на заключението по допусната във въззивното производство съдебно-техническа експертиза е било възложено на вещо лице при съмнение за неговата безпристрастност. Този въпрос не обуславя допускането на касационно обжалване. В молбата на ответницата, подадена до въззивния съд – с вх.№6016 от 30.09.2024 год., в която се съдържа искане за отстраняване на вещото лице, не са изтъкнати основания, които пораждат съмнения за неговата безпристрастност. Ответницата е посочила единствено, че е била затруднена да представи мобилния си телефон, поради което експертът не го бил изследвал, но въпреки това изготвил и представил заключението си. С определение № 773 от 04.10.2024 год. въззивният съд се е произнесъл мотивирано по искания от ищцата отвод на вещото лице, като е приел, че извършването на експертизата без необходимото изследване на телефонните апарати не разкрива некомпетентност на вещото лице, нито съставлява обстоятелство от категорията на тези по чл. 196, ал. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ГПК, съставляващо основание за отстраняването му. Формирането на преценка дали в действителност по отношение на конкретния експерт са налице основания за отстраняването му не предполага произнасяне по принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такова по правилността на въззивното решение, което не се извършва в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество. Петият поставен в изложението въпрос, който е свързан с приложението на чл. 185 ГПК, се явява неотносим, тъй като не кореспондира както с данните по делото, така и с доводите на касатора. Според последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 84 от 3.06.2013 год. на ВКС по т. дело № 1300/2011 год., II т. о., ТК, решение № 185 от 10.05.2016 год. на ВКС по т. дело № 2028/2014 год., II т. о., ТК, решение № 129 от 07.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3736/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 106 от 20.07.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2885/2020 год., III г. о., ГК, писмените доказателства на чужд език следва да са представени с превод на езика, на който се води съдопроизводството по ГПК, т.е. на български език. При неспазване на това изискване обаче съдът е длъжен да даде указания и възможност на страната да представи точен превод на документа и едва при неизпълнение на тези указания, да откаже приобщаване към доказателствата по делото. Задължението за указания следва категорично от разпоредбата на чл. 101, ал. 1 ГПК, засяга и процесуалните действия на въззивния съд като проявление на принципите на гражданския процес за служебно начало /чл. 7 ГПК/ и за установяване на истината /чл. 10 ГПК/. Когато първата инстанция не е дала указания, въззивният съд следва да го стори, като преди това не може нито да игнорира доказателствата, нито да ги обсъжда. В случая в съдебното заседание в първоинстанционното производство, проведено на 30.10.2023 год., ответницата е представила документ на гръцки език /извлечение от MonyGram/, като в тази връзка съдът й е предоставил възможност в срок до следващото съдебно заседание да го представи придружен с превод на български език, като е обявил, че по неговото приемане ще се произнесе в следващото съдебно заседание /след представяне на превод/. Превод на документа не е представен до приключване на последното заседание в първоинстанционното производство. Във второто заседание, проведено на 20.11.2024 год. във въззивното производство, ответницата е подновила искането си за събиране като доказателство по делото на горепосочения документ на гръцки език, без обаче да представя превод на български език. Искането е оставено без уважение от въззивния съд, който е приел, че същото е преклудирано /като допълнително е посочил, че документът не се придружава с превод на български език/. Касаторът не се позовава на пропуск на въззивния съд /респ. първоинстанционния съд/ да даде указания по чл. 101, ал. 1 ГПК във връзка с изпълнението на изискванията по чл. 185 ГПК, като същевременно не повдига въпрос, свързан с преклузията на доказателствените искания. Шестият, седмият и осмият формулирани в изложението въпроси, които са свързани, са релевантни за изхода от спора, но са разрешени от въззивния съд в съответствие с актуалната последователна практика на ВКС, обективирана в решение № 60248 от 11.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 491/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 83 от 26.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2084/2018 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 306 от 14.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 60/2015 год., ІV г. о., ГК /цитирани от касатора/, решение № 327 от 25.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1205/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 20 от 22.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1853/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 238 от 26.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1368/2015 год., III г. о., ГК, решение № 159 от 10.08.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4124/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 818 от 7.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1371/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 120 от 24.04.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3768/2018 год., IV г. о., ГК и др. Според тази практика, при прехвърляне на вещно право срещу издръжка и гледане както за минало време, така и за в бъдеще, договорът е единен. Специфичното при него е, че грижите и издръжката до датата на сключването му са вече престирани и те са прието от прехвърлителя такива, каквито са дадени – тогава последният не може да търси по отношение на тях насрещно изпълнение, съответно обезщетение по чл. 79 ЗЗД поради неизпълнение, нито да разваля договора. Грижите и издръжката, уговорени за в бъдеще са с неизвестен обем и продължителност, защото отначало не е възможно да се предвиди каква ще бъде нуждата на прехвърлителя, нито каква ще е продължителността на живота му. При неизпълнение на алеаторната престация, кредиторът има право да развали договора изцяло, когато неизпълнението не е незначително с оглед неговия интерес. Кредиторът има интерес да получава цялостно и ежедневно грижи и издръжка в размера, съответстващ на вида и обема на уговореното; нуждата на кредитора от издръжка и грижи не може да остане неудовлетворена – дори и при негова забава длъжникът трябва да поиска трансформация на натуралната престация в парична, като до постановяване на решение е длъжен да продължи изпълнението в пари. При всички случаи, когато нуждата на кредитора отгрижи и издръжка според уговореното е останала неудовлетворена, е налице неизпълнение, което се счита за съществено и поражда право на разваляне на целя договор, а не само до определен с оглед времето на неизпълнението. По този начин се процедира и когато част от уговорената престация срещу прехвърляната вещ е била получена от отчуждителя към момента на сключване на договора – било дадени грижи и издръжка за минал перод, било парична сума, вещ и т.н. Неизпълнението – пълното или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договор. В този смисъл бездействието на приобретателя да предяви иск по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, ако е налице неизпълнение на алеаторната престация, не е пречка наследниците му да упражнят това негово право. Приживе, отношението на кредитора към предоставените от длъжника грижи и издръжка е от значение за преценката има ли и какво изпълнение по договора от приобретателя, поради което се преценява ведно с всички останали доказателства, но нито освобождава ответника от задължението да установи изпълнение, нито само по себе си е основание за отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ако няма доказателства за пълно и точно изпълнение. Преценката за това кога неизпълнението на договор за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД следва да се извършва изцяло в светлината на интереса на кредитора с оглед конкретните обстоятелства – възраст, здравословно състояние, специфични нужди, физическа кондиция, икономически условия и др. При прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка и гледане продължителността на изпълняване на поетото задължение от страна на длъжника не може да се поставя като единствен и основен елемент, обосноваващ значимостта на осъщественото изпълнение. Хиропетично всяко едно от посочените по-горе обстоятелства за конкретната житейска ситуация на кредитора може да доведе до извод за това, че неизпълнението не е незначително. В частност въззивният съд е съобразил установената нужда на прехвърлителя от грижи и издръжка с оглед влошеното му здравословно състояние, налагащо ползването на инвалидна количка, и невъзможността му да се обслужва сам, и при носената от ответницата доказателствена тежест е заключил, че е налице пълно неизпълнение от нейна страна на поетото задължение за издръжка и гледане за в бъдеще /за времето след сключването на алеаторния договор/. Това неизпълнение в пълен обем е особено съществено с оглед интереса на кредитора, поради което крайният извод в обжалваното решение, че договорът за издръжка и гледане следва да бъде развален съответства на приложимата практика на ВКС. А наличието на съдебна практика по поставените въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд