Определение № 2784 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 221/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - Пловдив, против въззивно решение № 167/24.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 338/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 664/17.05.2022 г. по гр. д. № 2947/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, в обжалваната част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на К. Х. А. сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно производство - досъдебно производство № 973/2018 г. по описа на Първо РУП - Пловдив, пр. пр. № 11421/2018 г. на Районна прокуратура - Пловдив, за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 6, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, което досъдебно производство е приключило с постановление за прекратяването му от 09.03.2020 г., влязло в сила на 08.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2020 г. до окончателното изплащане. С решението Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адвокат Т. А. сумата 580 лв. - адвокатско възнаграждение за оказаната на К. Х. А. безплатна адвокатска защита в производството пред Апелативен съд - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които определят и изключват неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди по отношение на справедливостта - § 1 ЗОДОВ, чл. 52 ЗЗД?“ и 2. „При определяне на възнаграждението за един адвокат по чл. 10, ал. 3, но и по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ основата върху, която се изчислява предвид, че нормите имат специален характер дали е размера на предявения иск или основата за изчисленията е уважената и неуважена част от него и как следва да се тълкува Наредба № 1 спрямо материално правните разпоредби на ЗОДОВ? Следва ли единствено да намери приложение Наредба № 1, без да се съобрази ЗОДОВ от въззивната инстанция и в кои случаи?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. ВКС и ВАС, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60221/16.12.2021 г. по гр. д. № 909/2021г. на ВКС, III г. о., а вторият с определение № 797/14.12.2015 г. по гр. д. № 5048/2015 г. на ВКС, IV г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна К. Х. А., подаден чрез адв. Т. А., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски за оказана безплатна правна помощ. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че в периода 2007 г. до 2018 г. ищецът К. Х. А. е заемал длъжността „пещар сребърни полупродукти“ в „Завод КЦМ 2000“ АД. На 14.12.2018 г. А., заедно с още 2 лица - служители на същия работодател, бил задържан за 24 часа, във връзка с подаден сигнал за извършване на престъпление, по който било образувано досъдебно производство № ЗМ- 973/2018 г. по описа на Първо РУ ОДМВР - [населено място]. С постановление от 15.12.2018 г. на ст. разследващ полицай, А. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление от общ характер за това, че на 14.12.2018 г., на работното му място в „Завод КЦМ 2000“ АД, след предварително сговаряне с лицето Р.С. Ч., е направил опит да отнеме чужда вещ - 6,200 кг сребърна сплав тип „сребърна кора“ от владението на работодателя си, с намерение противозаконно да я присвои, като кражбата е извършена от него в качеството му на длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение, като деянието е останало недовършено по причини, независещи от волята на дееца - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 6, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 НК. С постановление от 15.12.2018 г. на прокурор при Районна прокуратура - Пловдив е постановено обвиняемият А. да бъде задържан за срок от 72 часа в сектор „Арести“ при ОЗ „ИН“ - [населено място], за времето от часа на привличането му като обвиняем на 15.12.2018 г. до същия час на 18.12.2018 г. С постановление на същия прокурор от 18.12.2018 г. е разпоредено обвиняемият А. да бъде освободен от ареста, отказано е да се внесе искане до Районен съд - Пловдив за вземане спрямо А. на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. Със заповед № 113/19.12.2018 г. на изпълнителния директор на „Завод КЦМ 2000“ АД трудовото правоотношение на К. Х. А. е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие на страните, считано от 20.12.2018 г. С постановление за прекратяване на досъдебното производство от 09.03.2020 г., на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, наказателното производство по ДП № 973/2018 г. по описа на Първо РУ ОДМВР - [населено място] е прекратено, като взетите спрямо обвиняемите А. и Ч. мерки за неотклонение, съответно „подписка“ за първия и „парична гаранция“ за втория са отменени,тоест, наказателното производство спрямо ищеца е продължило 14 месеца и 9 дни, като по време на същото, той е бил задържан под стража за 4 дни, в периода 14-18.12.2018 г., след което до прекратяване на досъдебното производство е бил с мярка за неотклонение „подписка“. След влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, преписката е изпратена на началника на Първо РУ „Полиция“ - [населено място] по компетентност, на основание чл. 218 „б“ и чл. 424, ал. 5, изр. 2 НК, с оглед прилагане на съответните административно-наказателни разпоредби и налагане на глоба на А.. От показанията на разпитаните по делото свидетели - Е. А. А., съпруга на ищеца и Р. С. Ч. се потвърждават твърденията на ищеца, че образуваното срещу него наказателно производство е повлияло негативно върху репутацията на ищеца, уронило доброто му име и го е злепоставило в обществото, пред неговия работодател, колеги, близки и познати, съседи. В резултат, ищецът преживял тежък емоционален стрес, видимо отслабнал, сринал се психически, загубил стабилната си работа, добрата позиция и плановете за кариерно развитие, което поставило него и семейството му в затруднено материално положение, изпаднал в социална изолация, тъй като мнозина преустановили контактите си с него, станал нервен, затворен в себе си. Въззивният съд е приел, че сумата от 5000 лв. се явява справедлив и адекватен еквивалент на дължимото обезщетение с оглед установените по делото продължителност на наказателно производство, привличането на ищеца като обвиняем за тежко умишлено престъпление /за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до десет години/, периода на задържането му под стража и предвид установените негативните последици в емоционален, личен, здравословен и социален аспект. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Повдигнатият от касатора първи въпрос, относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е обусловил решаващата воля на въззивния съд, но същият е решен в съответствие с цитираната съдебна практика, според която обезщетенията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от неоснователно поддържано обвинение се определят по справедливост, като във всеки конкретен случай те се преценяват с оглед установените по делото обстоятелства относно тежестта на повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическо здраве на обвиняемите, върху доброто име в обществото и върху взаимоотношенията им със семейството, близките и приятелите му, наличието на съпричиняване на вредите от страна на обвиняемия. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, което в случая е завършило с прекратяване на наказателното производство, поради несъставомерност на деянието е въпрос на конкретна фактическа обстановка за всеки отделен случай. В разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалите лица, по всеки конкретен случай. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/1968 г., т. II, а именно - обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер, с което въззивният съд в процесния случай се е съобразил. Изложил е, че тезата на Прокуратурата: че деянието не съставлява престъпление,а именно, в случая то не било престъпно, тъй като се касаело за маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, поради което и от държавното обвинение е счетено, че са били налице предпоставките на чл. 218б НК, заради което е било изпратено за налагане на административно наказание, не държи сметка, че ищецът не е бил привлечен като обвиняем за престъпление по привилегирования състав на чл. 195, ал. 4, вр. ал. 1, т. 6, вр. чл. 18, вр. чл. 20 НК, а по друг, квалифициран състав - чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 6, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, с други съставомерни признаци, които обаче не са установени и доказани в хода на наказателното производство. Ето защо, не може да се счита за обоснована тезата, че ищецът все пак е извършил престъпление, което е маловажен случай, наказуем по административен ред. Още повече, че в крайна сметка, административното наказание на ищеца е отменено от съда, независимо от основанията за това. Въззивното решение е съобразено с константната практика на ВКС и по втория поставен в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос за реда по който следва да се определи възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., според който в случай, че в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер не по- нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката безплатна адвокатска помощ, а присъденото обезщетение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски /по своята същност обезщетение/ на спечелилата делото страна по чл. 78, ал. 1 ГПК/ аналогична специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ/, регламентираща случаите при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ и липсата на уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар от представлявания, като предпоставка за неговото заплащане /т. 1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Меродавен за определяне на размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при съобразяване с нормативно определения минимален размер е принципа за възмездност на адвокатския труд. В случая определение № 797/14.12.2015 г. по гр. д. № 5048/2015 г. на ВКС, IV г. о., на което се позовава касаторът е неотносимо, доколкото в него се касае за обжалване на постановеното решение от двете страни в производството, поради което адвокатското възнаграждение следва да се определи съразмерно /пропорционално/ с уважената, респ. отхвърлената част от иска. В настоящия случай пред първата инстанция разноските са определени съобразно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, съответно с уважената част от иска, доколкото ищецът е бил представляван от адвокат, на когото е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2200 лв. Пред въззивната инстанция, производството е образувано по жалба на Прокуратурата на Република България,а въззиваемият К. Х. А. е представляван от адвокат при наличие на предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ и с оглед изхода на делото в негова полза е присъдено адвокатско възнаграждение, съобразно обжалваемия интерес от 5000 лв.,а именно сумата - 580 лв. Предвид изложеното по въпросите не се разкриват сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. с чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация - адвокат Т. П. А. от АК - Пловдив адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1200 лв. за оказаната безплатна помощ. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.