Определение № 123 от 01.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4230/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалби на Р. Н. Т. и Е. Т. Г. ,наследници на ответната страна в процеса [фирма] срещу решение №50 от 20.04.2015г по в гр.дело № 78/2015г. на Окръжен съд -Монтана в частта, с която след частична отмяна на решение от 15.01.2015г по гр.д №48/2014г на Районен съд –Монтана ,по иска на Р. С. Й. с правно основание чл. 200 ал.1 КТ допълнително са присъдени още 7 000 лева, над присъденото по решение от 15.01.2015г по гр.д №48/2014г на Районен съд –Монтана обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука в размер на 3000 лева, със законните последици и съответна лихва за забава.В частта по присъденото на първа инстанция обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Като основание за допускане до касационно обжалване наследниците на работодателя поддържат основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, по свързано формулирани въпроси: Допустимо ли е и следва ли да се установява със свидетелски показания и др. доказателства възникнало трудово правоотношение за длъжността” оператор за производство на пластмасови опаковки”,за която не е сключен писмен трудов договор в съответствие с чл. 62 ал.1 КТ,след отмяната на чл.62 ал.2 КТ (ДВ бр.120/2002г) и допустимо ли е да се приеме ,че въпреки уговорената в трудовия договор с ищцата трудова функция „мияч съдове, ръчно”,последната е изпълнявала друга длъжност със знанието на работодателя (има се предвид посочената по- горе) и следва ли да се кредитират други доказателства за това, след като чл.62 ал.2 КТ е отменен (ДВ бр.120/2002г). Според защитата на касаторите отговорът е отрицателен, даден е в реш. № 470/2010 гр.д №671/2009 ІV г.о ,реш.№612/2011г по гр.д №1024/2009гІVг.о ,на което въззивното решение противоречи в решаващите си изводи ,че работодателят не е инструктирал ищцата за длъжността оператор (на бласт- автомат),в следствие на което следва да отговаря за трудовата злополука. Въпросът се поставя и във връзка с отхвърленото възражение на ответника за съпричиняване: Налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201 ал.2 КТ, изразяваща се в нарушение на правилата за безопасност, с какъв процент на съпричинителство следва да се намали по справедливост обезщетението. Формулиран е и въпрос какво е понятието „справедливост”, по какви критерии се определя обезщетението, спазил ли е ОС - Монтана тези критерии при репарацията на неимуществените вреди. Съпричинителството следва да намери отражение при окончателния размер на обезщетението съгласно цитирана практика ( множество определения на ВКС по чл. 288 ГПК, реш. № 510/30.11.2011г по гр.д №1923/2009 ІV г.о ,реш. №291/2012г по гр.д № 951/2011г ІV г.о по реда на чл. 290 ГПК ), а обезщетението е определено в разрез с указания по ППВС № 4/1968г и трайно установената практика на ВКС ,като отново са цитирани множество съдебни решения. След като в изложението са обсъдени факти по делото и се оспорват изводите на съда ,се поставя въпрос длъжен ли е съдът да прецени и обсъди всички доказателства Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 ГПК ,като се изтъква практиката на ВКС по чл. 290 ГПК в отговор на въпроса. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответника за недопустимост със свидетелски показания да се установява трудово правоотношение. Ответницата по жалбата Р. С. Й. е депозирала отговор, оспорва допустимостта до разглеждане.Трудовото правоотношение е установено и безспорно, злополуката е безспорно трудова, работодателят е нарушил правилата за безопасност ,като й е възложил да работи като оператор на машината за бутилки без инструктаж, а не пострадалата при работата с тази машина. Неотносимо и с голословни твърдения се оспорва правото на обезщетение. Касае се за трайно анатомично увреждане. Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване В изложението на касаторите е формулиран въпрос как се удостоверява и доказва трудовото правооотношение, който въпрос няма връзка с решаващите предпоставки при извода за наличието му с оглед отговорността по чл. 200 ал.1 КТ. На първо място, за трудовия характер на злополуката, установена в своите елементи съгласно състава на чл. 55 ал.1 КСО, съдът правораздава при условията на обвързана компетентност ,при влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60 ал.1 КСО,постановен в административно производство при участие на работодателя,което е пречка за наследниците последния да оспорват установеността в съдебния спор за ангажиране на обективната му отговорност. Влязло е в сила и решението на първа инстанция, с което отговорността по този ред и в това му качество е ангажирана .На следващо място по делото е безспорно, че по време на злополуката, декларирана от работодателя [фирма] и призната по реда на чл. 55 ал.1 КСО за трудова, пострадалата е била в трудово правоотношение с него по силата на сключен трудов договор за длъжността „мияч” в цех за боза, била е на работа в цеха на предприятието по време на злополуката, на работното си място и при манипулация с процесната машина (баласт - автомат) е настъпило травматичното увреждане. Никое от цитираните и приложени решения от практиката на ВКС (реш. № 470/2010 гр.д №671/2009 ІV г.о, реш.№612/2011г по гр.д №1024/2009г ІVг.о) не подкрепя тезата на касаторите, че отговорността по чл. 200 ал.1 КТ следва да се изключи предвид съдържанието на трудовия договор за конкретна длъжност, ако при злополуката работникът е изпълнявал характерна за друга длъжност работа, постоянно или инцидентно. За предпоставките на отговорността по чл. 200 ал.1 КТ е без значение дали ищцата е била назначена с трудовия договор на длъжност да оперира с конкретната машина но това може да е от значение за предпоставките на чл. 201 ал.2 КТ при наличие на възражения в тази връзка и с оглед фактите, на които възражението се основава. Възраженията в тази връзка въззивният съд е обсъдил съответно, при преценка на всички доказателства за фактите, на които те се основават. Свидетелските показания не са допуснати и ценени за обстоятелства, за установяването на които гласни доказателства са недопустими, така че въпросът за необсъждането на подобно възражение също се поставя неотносимо. Чрез формулиран въпрос налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201 ал.2 КТ, изразяваща се в нарушение на правилата за безопасност, с какъв процент на съпричинителство следва да се намали по справедливост обезщетението, пряко се оспорват фактическите изводи на съда при какви обстоятелства е настъпила злополуката,т.е не отговорено на общото условие на чл. 280 ал.1 ГПК .Освен това ,доводите се сновават на недоказани в процеса фактически твърдения на работодателя и нелогични връзки между фактите.В практиката на ВКС трайно е установено разбирането, че не всяко нарушаване на правилата за безопасност обективира принос на пострадалия по смисъла на чл.201 ал.2 КТ, изяснени са признаците на грубата небрежност ,а също и безусловното значение ,което имат нарушенията на условията и редът за инструктаж при работа с машини и обезопасяването на самите машини в предприятието. В случая, след като въз основа на свидетелски показания и вътрешни данни за положен труд в цеха се е установило ,че въпреки липсата на длъжностно назначение, със знанието на работодателя ищцата е работела именно като оператор на процесната машина, като нито инструктаж е провеждан ,нито е обучавана, а самата машина към момента на злополуката е била с демонтиран предпазен екран на движещи се части ,т.е пусната е в експлоатация неизправна, възприетите по делото обстоятелства изключват подвеждането им под определението за груба небрежност, дадено по реш. № 510/30.11.2011г по гр.д №1923/2009 ІV г.о ,реш. №291/2012г по гр.д № 951/2011г ІV г.о по реда на чл. 290 ГПК. Общият въпрос кога е налице груба небрежност и какви са последиците от нея съгласно чл. 201 ал.2 КТ, има установен диференциран отговор в практиката на ВКС, според който горните ,изтъкнати от въззивния съд обстоятелства са от съществено значение, а те се игнорират във въпроса и обосновката за противоречие по него. Неоснователно се изтъква противоречие с установена задължителна съдебна практика по въпроса какво е понятието справедливост и по какъв критерии се определя обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД .Както въпросът ,така доводите за противоречие с ППВС №4/1968г и цитираната съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК са твърде общи. Задължителната практика не изисква от съдилищата обезщетенията при травматично увреждане, довело до ампутация и обусловило загуба на работоспособност по ЕР на ТЕЛК да бъдат еднакви ,а да се отчита степента на увреждането и последиците от него. Това е отчел окръжния съд, като с приложил ръководните указания в ППВС №4/1968г при определяне на общо обезщетение от 10 000 лева за конкретното травматично увреждане. Не е дадена обосновка по основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК при формулирания общ въпрос. Ответницата по жалбата претендира разноски, но е приложила само списък по чл. 80 ГПК ,не и доказателство за извършването им Предвид горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.