Определение № 4168 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3280/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 17 270/04.07.2024 година, подадена от „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място], срещу решение № 573/28.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 287/2024 година.

С касационното жалба въззивното решение на състава на Окръжен съд Варна се обжалва в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 3790/22.11.2023 година на Районен съд Варна, 30-ти състав, постановено по гр. д. № 353/2023 година „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място], на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдено да заплати на Т. П. К. сумата от 40 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на осъществена на 24.05.2021 година трудова злополука неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на злополуката 24.05.2021 година до окончателното плащане.

В подадената от „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] от Т. П. К. иск, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен в тази му част. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Т. П. К. е подал отговор с вх. № 19 703/01.08.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 573/28.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 287/2024 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице помагач на страната на „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място], а именно „ЗК Уника Живот“ АД [населено място] не е изразило становище по така подадената касационна жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.

„Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 05.06.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 17 270/04.07.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че между страните нямало спор, че са били в трудово правоотношение по силата на сключен на 16.06.2015 година трудов договор. Съгласно същия Т. П. К. заемал длъжността „опаковач“, с място на работа „фабрика в [населено място]“ и 8-часово работно време. Трудовото правоотношение било прекратено със заповед № 29/14.03.2022 година по взаимно съгласие между страните. От заповед № 66/21.05.2021 година на управителя на „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] било видно, че поради неотложност на работните дейности във фабриката в [населено място], официалният празник 24-ти май 2021 година бил обявен за работен за работниците от фабриката. От декларация № 69/31.05.2021 година вх. №1012-03-221-2/01.06.2021 година, дружеството било заявило настъпилата с К. на 24.05.2021 година злополука в ТП на НОИ [населено място].

Във връзка с декларацията била извършена проверка, констатациите и препоръките по която боло обективирани в протокол № ПР2116862/16.06.2021 година. На същата дата бил съставен и акт за установяване на административно нарушение, въз основа на който било издадено наказателно постановление № 03-113929/от 23.06.2021 година, в което било прието, че работодателят не бил изпълнил задължението си да осигури ефективен контрол за извършената работа по безопасен начин и без риск за живота и здравето на работещите, като бил допуснал превоз на хора върху виличните рогове на мотокара, с което бил нарушил чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ и Приложение № 1 към чл. 7, т. 1 от Наредба № 10 за осигуряване на безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари (обнародвана в ДВ брой 112/2004 година) и чл. 275, ал. 1 от КТ. Наложена била имуществена санкция на „Ник-Сот Груп" ЕООД [населено място] в размер на 2000.00 лева. Наказателното постановление било влязло в законна сила.

С разпореждане № 5104 - 03 - 91/17.06.2021 година, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната злополука била приета от длъжностното лице при ТП на НОИ - В. за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. С решение № 1560/22.11.2022 година на Районен съд Варна, постановено по а. н. д. № 4291/2022 година, влязло в законна сила на 08.12.2022 година, Л. З. М. бил признат за виновен в това, че нарушил Наредба № 10 от 07.12.2004 година. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари, обнародвана в ДВ бр. 112 от 23.12.2004 година, в сила от 24.06.2005 година, както и допълнителни разпоредби-т. 2; чл. 7 и т.12 от приложение 1 към чл. 7, ал. 1 от тази наредба, и причинил две средни телесни повреди на Т. П. К.-счупване на свода на черепа, фрактура на окципитална (тилна) кост и лява париетална (теменна) кост, обусловило проникващо нараняване в черепната кухина; подкожен хематом в меките тъкани в лявотеменна хеморагия (кръвоизлив под меките мозъчни обвивки), обусловило разстройство на здравето временно опасно за живота-престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 2 от НК, поради което и на основание чл. 378, ал. 4, т. 1 от НПК и чл. 78а, ал. 1 от НК бил освободен от наказателна отговорност и му било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000.00 лева.

От епикриза, издадена от МБАЛ „Св. А.-В." АД [населено място], Клиника по неврохирургия, се установявало, че Т. П. К. бил приет на 24.05.2021 година в тежко общо състояние, преведен бил в отделение за интензивни грижи, където била диагностицирана кома и бил интубиран. При стабилна хемодинамика и възстановено съзнание бил екстубиран на 28.05.2021 година, а на 31.05.2021 година бил преведен в клиниката в ясно съзнание и без отпадна симптоматика. Пациентът бил изписан на 04.06.2021 година с окончателна диагноза „счупване на свода на черепа; мозъчна контузия; травматична субарахноидална хеморагия“.

От представените болнични листове било видно, че К. бил временно неработоспособен през периода от 24.05.2021 година до 18.01.2022 година. С експертно решение № 0527 от 018/08.02.2022 г., издадено от УМБАЛ „Св. М.-В." ЕАД [населено място], на К. била призната 50 % нетрудоспособност с водеща диагноза: „счупване на свода на черепа" и противопоказни условия на труд: физическо напрежение, работа свързана с височина, край водоеми, огън, електрически ток, висока температура, движещи механизми и автомати. Посочено било, че лицето може да изпълнява настоящите си служебни задължения при спазване на посочените противопоказания.

От заключението на вещото лице проф. д-р С. К. по проведената съдебно-медицинска експертиза, което въззивният съд кредитирал като обективно, компетентно дадено и неоспорено от страните по делото, се установявало, че след инцидента на 24.05.2021 година Т. П. К. бил получил черепно-мозъчна травма (ЧМТ), изразяваща се във фрактура на черепа в лява окципитална област и мозъчна контузия средна степен. Приложеното на К. лечение съответствало на алгоритъма на лечение на такъв тип ЧМТ. При приемането поради влошаване на общомозъчната симптоматика и задълбочаваща се кома-ГКС 7-8 т, нестабилна хемодинамика, непрекъснати генерализирани и парциални епилептични гърчове Т. П. К. бил интубиран и поставен на изкуствена апаратна вентилация. Приет бил за лечение в ОАИЛ.

Проведеното лечение било консервативно и се състояло в дехидратиращи, кортикостероиди, кръвоспиращи, аналгетици, антибиотици, витамини от група С и В, вливания, антиконвулсивни и други. Интензивното лечение в ОАИЛ е продължило общо седем дни, от които четири дни бил интубиран и бил на изкуствена белодробна вентилация, след което бил приведен в клиниката по неврохирургия за продължаване на лечението. Към момента интензивното лечение на мозъчната контузия на Т. П. К. било приключило. Оставало симптоматичното лечение на церебрастенния синдром като последица от преживяната мозъчна контузия. Към момента здравословното състояние на К. било добро. Оплакванията му от променливо главоболие, световъртеж, лесна уморяемост и липса на продължителна концентрация напълно отговаряли на постравмен церебрастенен синдром, който бил последица от преживяната ЧМТ. Посоченият синдром, който се наблюдавал при К., обикновено се запазвал дълго време след травмата и зависел от тежестта на преживяната ЧМТ.

Според вещото лице, при такива случаи лечението било упорито и продължително, същото било симптоматично и се изразявало в медикаменти, които подобрявали обмяната на веществата в мозъка-ноотропни, съдоразширяващи, седативни и други.

От заключение на вещото лице д-р Т. А. по проведената съдебно-психиатрична експертиза, което също се кредитирало от въззивния съд, се установявало, че трудова злополука първоначално била причинила внезапна загуба на съзнание, с травматични епилептични гърчове и последващи ретроградна и антероградна амнезия. Състоянието на Т. П. К. все още не било подобрено и към момента на изследването били налице оплаквания от церебрастенен, постравматичен характер, като главоболие и преходен световъртеж, емоционално-волеви и когнитивни симптоми, отговарящи на диагнозата „постконтузионен синдром“. Острият психоорганичен мозъчен синдром бил част от последващото разстройство в адаптацията с депресивна симптоматика, успоредно с постконтузионен синдром.

Към момента на изследването при Т. П. К. водещи били емоционално-волевите и когнитивни симптоми на постконтузионен синдром. По делото били събрани и гласни доказателства посредством разпит на водените от К. свидетели-Р. Н. (без дела и родство със страните), Р. Т. К. (син на К.) и Р. К. Т. (чичо на К.), както и тези, водени от „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място]-А. И. С., Л. З. М., П. К. П. и А. Б. Б., всички без дела и родство със страните. Свидетелят Н. бил дежурен лекар на 24.05.2021 година и лекуващ лекар на Т. К..

Състоянието на пациента било 8 или 9 точки, поради нестабилна хемодинамика и задълбочаваща се кома, затова бил интубиран, за да се дадял покой на мозъка и възможност за възстановяване. Продължителността на това приспиване зависела от жизнените показатели и находката на образни изследвания, скенер на главния мозък, а реаниматорите преценявали дали може да диша самостоятелно. Свидетелят. Р. К. излагал, че бил повикан да прибере баща си след инцидента. Когато отишъл, баща му бил неадекватен и не го познал., бил неадекватен. Състоянието на баща му след злополуката било много променено. Преди бил хубав, здрав и силен, а след инцидента станал неадекватен, не помнел, изпускал неща, имал главоболие и проблеми със съня. Започнал да буйства, посягал на сина си и на децата без причина, каквито изблици преди злополуката не бил имал. След инцидента свидетелят, заедно с жена си и децата, се преместил в дома на баща си, за да се грижели за него. Всеки месец му купували лекарства по рецепта-за главоболие, за оросяване на мозъка. Свидетелят Р. Т. сочел, че познава Т. П. К. като добър, як и работлив човек. След злополуката, когато се завърнал от болницата не бил добре, не бил адекватен. Бил нервен, агресивен, говорил и след малко не знаел какво е казал. Оплаквал се, че нищо не може да направи-залитал, нямал сили, търсел да седне, ставало му лошо. Взимал лекарства за главата, спрял да пие алкохол, тъй като вече не можел. Искал да започне работата, но не можел и започвал да плаче и да се самосъжалява.

Свидетелят А. С. бил пряк началник-смяна на К. и обяснявал, че извозването на боклука ставало с мотокар, понеже имало метален контейнер, който трябвало да се закара до мястото за отпадъци. За изхвърлянето на контейнера не била нужна човешка намеса. Никога не бил наблюдавал да има няколко работника, които да изхвърлят контейнера и да се качват на мотокара, а качването било забранено. Свидетелят Л. М. излагал, че на 24 май Т. П. К. дошъл при него и казал, че контейнерът бил пълен и трябва да се изхвърли, което по принцип било от правомощията на началник-смяна. Свидетелят управлявал мотокара и К. пожелал да дойде с него да изхвърлят контейнера, но понеже го болял крака, се качил на мотокара. Дотогава никога не се бил качвал човек на мотокара. Колегите казали на Т. П. К. да не се качва, но той не им обърнал внимание. Свидетелят бил инструктиран да не качва хора. Движили се съвсем леко, но на бабуната на връщане мотокарът спрял и казанът тръгнал напред. Т. П. К. бил на вилите на мотокара, обърнат с лице към водача. Когато казанът тръгнал назад, той паднал и първоначално бил в безсъзнание. Свестили го с вода и леки шамари. Дошъл началник-смяната, който го попитал дали го познава и К. го познал. Много рядко имало случай да се обърне контейнерът и считал, че може би затова К. бил решил да го придружи.

След инцидента е виждал веднъж Т. П. К., разменили няколко изречения и той си говорел нормално. Свидетелят П. П. заявявал, че познава К. от поне седем осем години. Към датата на инцидента не бил в базата. В последствие видял Т. П. К. на паркинга на фабриката, попитал го как се чувства, а той му отвърнал, че се възстановява и пак ще се върне на работа. К. нямал спомени за случката, бил в добро разположение на духа. Нямало промяна в поведението и в говора му. Свидетелят работел в „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] от юни 2022 година и не бил виждал някой да се качва на мотокара.

Свидетелката А. Б. работила като оперативен счетоводител в „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място]. След злополуката била виждала Т. П. К. два пъти, когато бил идвал да получава някакви документи и били разменяли по няколко думи. К. говорел и се държал нормално. Към първоинстанционното дело било приложено а. н- д. № 4291/2022 година по описа на Районен съд Варна. Така установената фактическа обстановка налагала правните изводи, че съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ, работодателят отговарял имуществено за причинените вреди от трудова злополука или професионално заболяване, довели до временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на работника или служителя и неговата отговорност била обективна, безвиновна и независеща от това, дали негов орган или друг работник имали вина за настъпването на вредите. На репарация подлежали понесените имуществени и неимуществени вреди, включително и пропуснатата полза.

Между страните не се спорело относно наличието на трудово правоотношение помежду им, както и факта на настъпване на трудова злополука по време на съществуване на правоотношението. От приетото и събрано като писмено доказателство разпореждане на НОИ се установявало наличието на необходимите елементи от фактическия състав на трудовата злополука, съобразно чл. 55, ал. 1 от КСО, а именно: внезапен и травматичен характер на увреждането, получен по време на работа, резултата от увреждането, изразяващ се в настъпила временна нетрудоспособност на работника и причинната връзка между резултата и извършваната работа.

Отразените в разпореждането обстоятелства, мотивирали длъжностното лице да приеме злополуката за трудова, не били оспорени от работодателя, поради което въззивният съд приемал посочените факти за установени. Обстоятелството, че злополуката не била настъпила в резултат на преките трудови задължения на Т. П. К., не била основание да се отрече трудовия й характер. Несъмнено предприетата инициатива от работника да подпомогне изхвърлянето на контейнера за отпадъци била в интерес на работодателя.

В настоящия случай безспорно се установявало, че в резултат на злополуката, настъпила по време на работа, Т. П. К. бил претърпял телесно увреждане, довело до временната му нетрудоспособност, поради което въззивният съд намирал за доказани всички предпоставки за възникването на имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване на вреди от трудова злополука. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от Т. П. К., следвало да се вземат предвид конкретните обективно съществуващи обстоятелства. В случая, при настъпване на злополуката Т. П. К. бил на 55 години, трудоспособен и в добро здраве човек. В резултат на претърпяната тежка мозъчно-черепна травма същият бил в кома в продължение на четири дни.

Макар и интензивното лечение да било за кратък период от време, то посттравматичните симптоми намирали проявление и до момента. Т. П. К. се оплаквал от главоболие, световъртеж, лесна уморяемост и липса на продължителна концентрация, които, според вещите лица, напълно отговаряли на постравмен церебрастенен синдром, който бил последица от преживяната ЧМТ.

Според медицинските експерти, посоченият синдром се запазвал дълго време след травмата, а лечението било упорито и продължително. За промененото здравословно състояние и поведение давали сведения и най-близките роднини на въззиваемия, според които след инцидента К. страдал от главоболие, безсъние, световъртеж, забравял какво бил говорил, станал нервен и буйствал, без да бил провокиран. Нуждаел се от грижи и постоянен прием на медикаменти.

Като се вземели предвид всички горепосочени обстоятелства, икономическата конюнктура в страната и с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съобразно обичайната съдебна практика, според въззивният съдебен състав справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от Т. П. К., бил в размер на 80 000.00 лева. За да се изключела изцяло отговорността на работодателя било необходимо да се установи наличието на умисъл у работника при причиняването на увреждането (чл. 201, ал. 1 от КТ). Увреденият следва да бил съзнавал какви са последиците от деянието и да бил искал настъпването им.

В съдебната практика се приемало, че умисълът трябвало да е налице не само при нарушаването на установените правила, а и да е насочен към самото увреждане. В конкретния случай липсвали данни за подобно поведение на работника. Въззивният съдебен състав намирал възражението на „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] за съпричиняване за основателно. Разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ предвиждала възможност за намаляване отговорността на работодателя при проявена груба небрежност от страна на работника.

Правната теория и съдебна практика безпротиворечиво приемали, че груба небрежност била налице, когато работникът бил съзнавал, че можело да настъпят вредоносните последици, но самонадеяно се бил надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Тази небрежност била неполагане на грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. В случая нямало преки очевидци на настъпилата злополука, освен пострадалия работник и шофьора на мотокара.

Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетеля Л. М., в частта им, в които сочел, че К. е бил инициатор на изхвърлянето на боклука, че по своя воля се бил качил на мотокара, както и че колегите им П., К. и Я. били викали на Т. П. К. да не се качва, но той не им бил обърнал внимание. М. бил разпитан като свидетел по образуваното досъдебно производство в деня на злополуката, където първоначално бил сочил, че случайно бил видял легнал мъж, който бил в безсъзнание и му се притекъл на помощ. Едва на 03.06.2021 година същият променял показанията си, като излагал какво се било случило, като новите му показания били идентични с дадените от Т. на 01.06.2021 година. Разликата между показанията на двамата се състояла единствено в това по чия инициатива било станало изхвърлянето на контейнера за отпадъци и качването на пострадалия на вилковите рога на мотокара.

Сочените от свидетеля колеги П., К. и Я. били П. Д. И., К. А. Д. и Я. П. Л., които също били разпитани като свидетели в досъдебното производство. И тримата свидетели единодушно сочели, че са били навън, когато покрай тях минал мотокара с Л. З. М. и Т. П. К.; никога преди не били виждали К. да се вози така; не били чули някой да му вика да слезе; не били коментирали колко опасно е това.

Независимо от това, въззивният съд намирал, че Т. П. К. бил нарушил основни правила за безопасност, като се бил качил и возил на вилковите рога на мотокар, който технологично не бил предвиден за превоз на хора. Действително, той не бил инструктиран за работа с мотокар, но това не било необходимо, тъй като не било свързано с трудовите му задължения. Елементарната опитност на възрастен човек била достатъчна за оценяване на риска при предприемане на подобно придвижване, което би могло да доведе до злополука, увреждаща здравето му. Именно това действие на Т. П. К. следвало да се квалифицира като проява на груба небрежност, която несъмнено било в причинна връзка с настъпилите от злополуката вреди.

От друга страна, водачът на мотокара е бил инструктиран за технологичните правила за работа с такива превозни средства, едно от които било забраната да се качват и возят хора, но въпреки това бил допуснал и приел предприетите от Т. П. К. действия. Нямало спор, че с влязло в законна сила решение по административно наказателно дело, Л. З. М. бил признат за виновен в това, че бил нарушил Наредба № 10 от 07.12.2004 година за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари и бил причинил две средни телесни повреди на Т. П. К..

Посочената установеност обуславяла необходимост от редуциране отговорността на работодателя с 50 %. На Т. П. К. следвало да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000.00 лева, заедно със законната лихва от настъпване на увреждането–24.05.2021 година до окончателното изплащане на задължението.

По тези съображения предявените искове с правно основание чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явявали частично основателен и следвало да се уважи за посочения размер. Поради частично несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено в частта, с която „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] бил осъден да заплати на Т. П. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000.00 лева и да се отхвърли за горницата над 40 000.00 лева до 45 000.00 лева.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пластхим-Т“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно:

1. за това длъжен ли е въззивният съд за прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно и точно се мотивира кои и защо възприема и кои не?;

2. за това как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели, а също така следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 от ГПК? и

3. относно критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?.

По отношение първият от поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] твърди, че е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като сочи, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 24/28.04.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година, решение № 22/24.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4581/2015 година, решение № 17/04.06.2021 година, постановено по гр. д. № 2145/2020 година, трите по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 149/03.07.2012 година, постановено по гр. д. № 1084/2011 година, решение № 173/06.11.2020 година, постановено по гр. д. № 4404/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 411/27.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1857/2010 година, решение № 3/22.07.2013 година, постановено по гр. д. № 534/2012 година, решение № 36/10.02.2018 година, постановено по гр. д. № 3244/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 44/26.06.2019 година, постановено по т. д. № 1368/2018 година, решение № 48/28.01.2020 година, постановено по т. д. № 2897/2018 година, двете по описа на ВКС,ТК, І т. о. и решение№ 43/04.06.2014 година, постановено по т. д. № 212/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Въпросът е включен в предмета на производството, бил е обсъждан от въззивният съд и е обусловил правните му изводи при постановяване на решението. Същият обаче не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика в тази насока. Съдът е съобразил, че е длъжен да извърши преценка на всички доказателства по делото както поотделно така и в тяхната съвкупност, като след като ги е съотнесъл към твърденията доводите и възраженията на страните е посочил кои от тях счита за доказани и кои не.

Последната преценка е обхванала всички направени по делото твърдения, доводи и възражения на страните, като след като е прието кои от тях са доказани и кои не е определена и приложимата към тях правна норма. Същевременно преценката на доказателствата е свързана с установените за това правила за това да не се дава предимство на едно доказателство пред друго такова, да не се неглижират дадени доказателства за сметка на други, а при противоречиви доказателства да се посочва на кои от тях се дава вяра и защо. Извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства и на направените твърдения, доводи и възражения на страните е намерила отражение в мотивите към постановеното въззивно решение.

Поради това така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационен контрол.

Искането за допускане на касационно обжалване по втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] въпроси се обосновава с твърдението за противоречието на въззивното решение с решение № 297/22.12.2014 година, постановено по гр. д. № 4004/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 315/24.05.2024 година, постановено по гр. д. № 2397/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., като от твърдяното противоречие се извежда наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът за преценката на свидетелските показания е от значение за постановяване на обжалваното въззивно решение, тъй като страните в производството са ангажирали показанията на две групи свидетели.

При извършването на преценката на показанията на всеки един свидетел въззивният съд е вземал предвид обстоятелствата, за които са се отнасяли показанията му, като е съобразявал евентуалната заинтересованост на същите по чл. 172 от ГПК и във връзка с това е съпоставял показанията с останалите събрани въз връзка с релевантния факт доказателства.

При това е отчетено, че и двете групи свидетели могат да се считат заинтересовани по смисъла на чл. 172 от ГПК, доколкото посочени от дружеството са негови служители. Също така е преценено, че обстоятелствата относно злополуката и това дали същата е трудова не могат да бъдат установявани с гласни доказателства в настоящето производство, предвид влезлия в сила административен акт, с който злополуката е призната за трудова, който обвързва както страните в производството, така и съда разглеждащ спора относно последиците от злополуката.

Свидетелите са допустими относно това дали работникът или служителят е допуснал груба небрежност при трудовата злополука и за последиците от нея. Във връзка с това въззивният съд е извършвал преценката им и с оглед на това доколко свидетелите са могли обективно и цялостно да възприемат, съответно да оценят възпроизвежданите от тях факт, както и с оглед на времето, през което са възприемали факта. Затова е прието, че от показанията на свидетелите на дружеството не може да се направи извод за това, че последиците от злополуката при Т. П. К. са отшумели, доколкото не са имали краткотрайни срещи с него и нямат поглед над състоянието му в останалото време.

Поради това не може да бъде твърдяно, че по отношение на последиците от увреждането е налице същинско противоречие между двете групи свидетели, доколкото едната група свидетелства само за моментно състояние на К., което не се отрича от него, но не изключва другите му състояния.

От това следва, че при постановяването на решението си въззивният съд е преценявал показанията на разпитаните свидетели в съответствие със законовите критерии и установената въз основа на тях съдебна практика, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по свързания с това въпрос.

По отношение на третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] въпроси твърдението за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се обосновава чрез посочването на противоречие между въззивното решение и задължителните указания по ППВС № 4/23.12.1968 година и съответната на него съдебна практика, намерила израз с решение № 210/16.12.2019 година, постановено по гр. д. № 4163/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 50 073/13.03.2023 година, постановено по т. д. № 329/2021 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 123/10.01.2020 година, постановено по т. д. № 3104/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Така поставеният въпрос е включен в предмета на спора, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Същият обаче не обуславя допускането на решението до касационно обжалване, доколкото при постановяването му въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а зависи и се определя от съществуващите обективни обстоятелства, които са от значение да определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди и които са различни за всеки отделен случай.

В случаите на телесни увреждания такива са обстоятелствата свързани с вида и тежестта на увреждането, интензивността и продължителността на болките, психическите и физическите последици от увреждането, степента на възстановяване, получените загрозявания, осакатявания, възрастта на пострадалия и други. Освен това от значение е степента на общото икономическо и социално развитие на страната към момента на увреждането. Всички тези обстоятелства, както и други такива, които са от значение за определянето на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид от съда при определянето на размера на обезщетението, като бъдат преценени в тяхната съвкупност.

В решението си съдът следва да посочи какви са конкретните обстоятелства от значение за определяне на размера на справедливото обезщетение, каква е връзката между тях и как тя обосновава определянето на този размер, а също така и какво е значението на всяко едно за определянето му. Самото изброяване на тези обстоятелства в решението на съда, без същите да са подложени на съответната преценка и да е посочено какво е значението им за определянето на размера на обезщетението, а също така даването на превес на едни от обстоятелствата и неглижирането на други от тях при определянето на размера на обезщетението представлява нарушение на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и може да доведе до неправилност на решението.

Това обаче не означава, че всяко едно от обстоятелствата от значение за определяне на размера на обезщетението да бъде остойностяват отделно от останалите като накрая чрез сбора от тези стойности бъде определен общ размер на обезщетението. Тъй като въззивното решение на Окръжен съд Варна е съобразено с установената съдебна практика по посочения по-горе въпрос относно критериите за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД същият не обуславя допускането на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 573/28.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 287/2024 година, по подадената срещу него от „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 17 270/04.07.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото „Ник-Сот Груп“ ЕООД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат П. Б. Н. от АК В. сумата от 2518.52 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА за пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение