Определение № 152 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1461/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №104 от 09.04.2020г., постановено по в.т.д.№443/2019г. на Великотърновски апелативен съд, с което (след частична отмяна на решение №279/11.07.2019г. по гр.д.№233/2019г. на Окръжен съд Русе), е осъден ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на ищеца И. С. Ю. допълнително сумата 30 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2015г. и с което е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на сумата 20 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2015г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че ищецът И. Ю. не е активно материалноправно легитимиран да получи застрахователно обезщетение по предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Според касатора съдът неправилно е приел приложимост на в случая на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Сочи, че злополуката е настъпила по време на действието на ППВС №2/1984г., уреждащо кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, поради което последиците от застрахователното събитие следва да се преценяват именно съобразно този тълкувателен акт, което от своя страна изключва активната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра. На второ място се твърди, че в производството по делото не е доказано наличието на особено близка и изключителна връзка на ищеца с пострадалата съобразно разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Отделно се сочи, че съдът неправилно е приел липса на съпричиняване като се излагат доводи, че непоставянето на предпазен колан от пострадалата, обосновава принос в размер на Ѕ. При условията на евентуалност се подържа неправилност на решението в частта му, с която е присъдено обезщетение над 5 000лв. с оглед въведения законов лимит, предвиден в §96, ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ. Претендира се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните правни въпроси:

1. „Следва ли ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което дава ново изяснение на материалноправна норма и изоставя предходно тълкуване, като разширява кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък – по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, да се прилага към правоотношения, възникнали преди приемането му – при действието на ППВС №2/30.09.1984г.?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №170/17.09.2018г. по гр.д.№2382/2017г. на ВКС, ІV г.о.

2. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“ Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №182/31.01.2018г. по т.д.№187/2017г. на ВКС, ІІ т.о

3. „Следва ли съдът да се съобрази с критериите, включени в понятието „само по изключение“, употребено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с критериите, възприети в цитираното тълкувателно решение.

4. „Следва ли тълкувателните решения, които отменят тълкувателен акт и същевременно дават противоположен нему смисъл на материалноправна норма, да се прилагат след постановяването им за правоотношения, които са възникнали и евентуално породили своите правни последици при действието на предходния тълкувателен акт, задължителен за всички гражданско и публичноправни субекти?“. Според касатора отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Твърдението за „очевидна неправилност“ на въззивното решение е обосновано от касатора с грубо нарушаване на правилата на формалната логика при формиране на изводите на съда за наличие на трайна и емоционална връзка между ищеца и пострадалата, за липса на съпричиняване и за присъждане на по-високо застрахователно обезщетение от предвиденото в §96, ал.3 ПЗР на ЗИД КЗ.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца И. С. Ю., в който подробно се сочат доводи за липсата на поддържаните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно за излагат съображения за неоснователност на касационното жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Великотърновски АС е отменил решение №279/11.07.2019г. по гр.д. №233/2019г. на Русенски ОС в частта му, с която искът на И. С. Ю. с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е отхвърлен за разликата от 20 000лв. до 50 000лв. и вместо това е осъдил застрахователя да заплати на ищеца допълнително сумата от 30 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Е. С. Ю., причинена при ПТП, настъпило на 02.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2015г. С въззивното решение е потвърдено решението на първата инстанция в частта, с която предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди, е уважен за сумата 20 000лв., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2015г.

Въззивният състав е посочил, че с влязла в сила присъда №30 от 25.04.2014г., постановена по н.о.х.д.№174/2014г. на Плевенски окръжен съд, А. А. С. е признат за виновен в това, че на 02.10.2013г. на първокласен път I-3 км 41+490, в близост до [населено място], при управление на л.а. Фолксваген Бора, с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.21, ал.2 ЗДвП, в резултат на което е настъпила смъртта на Е. С. Ю. – сестра на ищеца И. Ю.. Съдът е приел за безспорно между страните, че към датата на ПТП водачът е бил застрахован при ответното дружество „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Приел е за установено, че Е. Ю. е пътувала в автомобила на А. С. в тежко здравословно състояние като на моменти е лежала върху задната седалка, а на моменти е седяла. По едно време била с колан, но й прилошало по пътя и я освободили от колана.

Въззивният състав е приел, че е ангажирана застрахователната отговорност на ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД по прекия иск по чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), приложим по силата на пар.22 от ПЗР на КЗ. Посочил е, че ищецът се явява увредено лице по смисъла на чл.265, ал.2 КЗ (отм.) и е материално легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на неговата сестра, съобразно разрешението по този въпрос, дадено с ТР 1/21.06.2018г. Цитирайки мотивите на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС относно критериите, предпоставящи материалната легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е акцентирал върху установените от показанията на разпитаната свидетелка Д. релевантни за спора обстоятелства, а именно, че: братът и сестрата са останали сираци от 1971г., като от тогава насетне са живели заедно, в едно домакинство и са се подпомагали взаимно; нито един от двамата не е създал собствено семейство, като цялото внимание и грижа на ищеца е било насочено към сестра му; загубата на Е. е била много тежка за И., защото е останал съвсем сам; необходимостта от човешки контакт и човешко отношение за ищеца е намерило външно проявление в поведението му, като след смъртта на сестра му, той започнал да помага на свидетелката, която възприела страданието му от липсата на починалата. На базата на тези факти, въззивният състав е приел, че между ищеца и починалата му сестра е съществувала здрава, дълбока емоционална връзка, поради което тежестта на негативните изменения в душевен план за ищеца надхвърля нормално присъщите морални болки и страдания, предвид на това, че е загубил единствения си близък човек, който му е бил опора десетки години, и с оглед продължителността на страданието и завишената му интензивност, на ищеца следва да бъде призната материално правна легитимация да получи обезщетение за неимуществени вреди от загубата на загиналата си сестра.

Съдът е приел за неоснователно възражението на застрахователя за неприложимост за конкретния случай на тълкуването, дадено с ТР 1/2018г. на ОСНГТК на ВКС, разширяващо кръга лица, които имат право на обезвреда. Посочил е, че тълкувателното решение е акт на колективен орган на ВКС, с който се тълкува материалноправна или процесуалноправна разпоредба като извършеното тълкуване не е дейност по създаване на ново правило. Според въззивния съд, доколкото с приемане на последващо тълкувателно решение в различен смисъл от предходното, се придава ново тълкуване и нов действителен смисъл, който законодателят изначално е вложил в тази норма, при решаване на висящ спор, съдът следва да съобрази актуалната тълкувателна практика на ВКС.

Въззивният състав е приел за неоснователно също и възражението на ответника, че съдебният състав следва да се съобрази с максималния размер от 5 000лв., въведен от законодателя с § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ по отношение на разширения кръг лица, имащи право на обезвреда. Позовавайки се на разпоредбата на § 96, ал.3 ПЗР на ЗИД на КЗ (предвиждаща обратно действие за договори, сключени след 01.01.2016г. и съобразявайки се с датата, когато е сключен застрахователния договор (на 14.04.2013г.) съдът е обосновал извода, че в случая разпоредбата на § 96 ПЗР на ЗИД КЗ не намира приложение, поради което размерът на обезщетението се определя по общите правила на част IV от КЗ (отм.).

С касационната жалба не се оспорва приетия от въззивния съд размер обезщетението за неимуществени вреди от 50 000лв., поради което и с оглед разпоредбата на чл.290, ал.2 ГПК, не са относими за правния спор пред касационната инстанция мотивите на съда във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД. Що се отнася до направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради непоставен колан, въззивният състав е посочил, че не е доказана причинно-следствената връзка между това конкретно поведение на починалата и телесните увреждания, довели до смъртта й, доколкото вещите лица не изключват летален изход и при поставен предпазен колан, тъй като шийната травма най-често се получава от камшичен удар, и той не може да се предотврати от предпазния колан. Отделно е посочил, че чл.137а, ал.2, т.2 ЗДвП допуска пътниците да бъдат освободени от задължението за поставяне на обезопасителен колан, когато физическото им състояние не позволява това. Съдът е акцентирал върху експертното решение, от което се установява изключително тежко физическо състояние на Е. Ю. – тежко протичащ диабет, атонична рана на ляво ходило, болки и студенина по крайниците. Съобразявайки се с показанията на свидетеля С., че през цялото пътуване Е. се е чувствала зле, прилошавало й, спирали да й дават вода, сменяла е положението - легнала или седяща, съдът е приложил чл.137а, ал.2, т.2 ЗДвП, с оглед на което е обосновал извода, че не е налице хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД за редуциране на дължимото обезщетение.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен в противоречие с практиката на ВКС и не може да обуслови допускане на касация въпросът на касатора: „Следва ли ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което дава ново изяснение на материалноправна норма и изоставя предходно тълкуване, като разширява кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък – по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, да се прилага към правоотношения, възникнали преди приемането му – при действието на ППВС №2/30.09.1984г.?“. На първо място следва да се има предвид, че съдебната практика, на която се позовава касатора, а именно: решение №170 от 17.09.2018г. по гр.д.№2382/2017г. на ВКС, ІV г.о., касае отмяна на друго ППВС (на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС), чиито предмет е правното значение за момента, от който започва да тече новата погасителна давност, на предприето от всискателя последното валидно изпълнително действие. Изводите в посоченото решение за липса на обратно действие на последващото тълкувателно решение се основават на съображения, свързани със съобразено със съдебната практика поведение на взискателя, предхождащо тълкувателното решение, които не са относими към тълкуването, направено в т.1 от ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Отделно следва да се има предвид, че по въпроса дали се прилага ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е налице практика на ВКС в обратния смисъл на посоченото от касатора решение (решение №45/30.03.2017г. по т.д.№ 61273/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение №131/23.06.2016г. по гр.д.№5140/2015г. на ВКС, ІV г.о и др.). На последно място въпросът не е решен в противоречие със създадена трайна практика на ВКС (решение №115/15.11.2018г. по гр.д.№4455/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д.№1275/2019г. на ВКС, ІІ т.о., решение №17/16.03.2021г. по т.д.№291/2019г. на ВКС, ІІ т.о. и др.), в която се приема, че тълкувателното решение №1/2018г. на ОСНГТК е приложимо по висящия пред решаващия съд спор, независимо, че деликтът е настъпил преди приемането му.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и не е решен в противоречие с практиката на ВКС въпросът: „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд първо е посочил установените по делото факти, релевантни за спора пред въззивната инстанция, след което е обсъдил тяхното значение, както за ангажирането отговорността на ответното дружество и за размера на неимуществените вреди, така и за неоснователността на направеното възражение за съпричиняване.

Не е решен в противоречие с постановките в т.1 на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС въпросът: „ Следва ли съдът да се съобрази с критериите, включени в понятието „само по изключение“, употребено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?“. В обжалваното решение въззивният състав е възпроизвел мотивите към т.1 от тълкувателното решение, в които е даден отговор как следва да се разбират понятията „особено близка връзка” и „по изключение”. В тълкувателното решение е отразено, че особено близка привързаност е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Изключителен е случая, при който претендиращият обезщетение е доказал, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Именно на тази база, съобразявайки се с критериите, включени в понятието „само по изключение“, въззивният състав е приел, че в случая, при който пълнолетният брат и пълнолетната сестра не са имали собствени семейства, живеели са заедно в едно домакинство, били са най-близки един за друг като изцяло са разчитали на помощта на другия, е налице „изключение“, обуславящо материалноправната легитимация на ищеца по иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.).

Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпроса: „Следва ли тълкувателните решения, които отменят тълкувателен акт и същевременно дават противоположен нему смисъл на материалноправна норма, да се прилагат след постановяването им за правоотношения, които са възникнали и евентуално породили своите правни последици при действието на предходния тълкувателен акт, задължителен за всички гражданско и публичноправни субекти?“. От една страна въпросът е зададен общотеоретично, без да се отчита спецификата на нормите и произтичащите от тях правоотношенията, предмет на тълкуване в обявявеното за изгубило сила Постановление №2/30.11.1984г. на Пленума на ВС и в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. От друга страна не може да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, доколкото липсва противоречива съдебна практика във връзка с прилагането на тълкувателното решение по висящи спорове, по които деликтът е настъпил преди приемането му, която практика да се нуждае от промяна или осъвременяване.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния състав за наличие на „изключителна“ трайна и емоционална връзка между ищеца и пострадалата, за липсата на съпричиняване и за неприлагане (при претенция, основана на застрахователен договор, сключен преди 01.01.2016г.), на лимита по § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на И. Ю. сумата 2 600лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,