Определение № 2040 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 498/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез пълномощника й по делото Г. И. - началник-отдел „Правно-нормативно обслужване“, против Решение № 445 от 28.10.2024 г. по в. гр. д. № 651/2024г. по описа на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено Решение № 958 от 02.07.2024 г., постановено по гр. д. № 906/2024 г. по описа на Районен съд - Русе, с което [община] е била осъдена да заплати на Б. В. Н. сумата от 35 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 05.07.2022 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху нея от 05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Б. В. Н., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Е. Н., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

С определение № 2770 от 30.05.2025 г. на настоящия състав производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във връзка с чл. 292 от ГПК до приключване на производството по тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС. С постановяване на тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС е отстранена пречката за движението на производството, поради което на основание чл. 230, ал. 1 ГПК делото следва да се възобнови служебно.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 02.02.2022 г., с който ищецът е назначен в ответната община на длъжност „социален сътрудник“. На 05.07.2022 г. при изпълнение на служебните си задължения се придвижвал от административна сграда на [община] в центъра на града до работното си място на [улица]с лично превозно средство - електрическа тротинетка. При движение по велоалеята на [улица], малко преди кръговото кръстовище с [улица], ищецът загубил управление на превозното средство и паднал от него, в резултат на което получил фрактура на дясна голямопищялна кост. С разпореждане на ТП на НОИ- [населено място] така настъпилата злополука с Б. В. Н. била приета за трудова злополука по чл. 55, ал.1 КСО. Въз основа на събраните по делото доказателства за тежестта на увреждането; продължителния период на възстановяване; вида, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания; възрастта на ищеца към датата на инцидента и дългосрочните негативни последиците за неговото здравословно състояние съдът е приел, че в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД следва да му бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000 лв. За неоснователно е прието възражението на ответната община за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в резултат на допусната от него груба небрежност. В тази връзка съдът е посочил, че обстоятелството, че при управление на електрическо превозно средство (тротинетка) ищецът е паднал от него не е достатъчно, за да се приеме, че е проявил груба небрежност. Съставените на ищеца акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление не променят този извод, тъй като тези документи не се базират на преки констатации на съставителите им, а и същите не са задължителни за гражданския съд като влязлата в сила присъда съгласно чл. 300 от ГПК. Приел е, че по делото липсват доказателства за поведение на пострадалия, което да може да се квалифицира като груба небрежност. За неоснователно е прието и възражението на ответната община за приспадане от дължимото обезщетение за неимуществени вреди на получените обезщетения за временна неработоспособност от пострадалия. Съдът е изложил съображения, че такова приспадане в случая не може да се извърши, тъй като двата вида обезщетения репарират различни вреди- обезщетението за неимуществени вреди компенсира търпените от пострадалия болки и страдания, а обезщетенията за временна неработоспособност- имуществените вреди, изразяващи се в невъзможността да се получава трудово възнаграждение. Като неоснователни са преценени и доводите на ответната община за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, изразяващи се в недопускане по делото на автотехническа експертиза. По това възражение съдът е изложил съображения, че по делото не са били събрани доказателства, които да е необходимо да бъдат интерпретирани от вещо лице със специални знания за извличане на допълнителна информация относно механизма и причините за настъпване на инцидента. Посочил е, че протоколът за ПТП е съставен след настъпване на инцидента и съставителят му няма преки впечатления за отразените в него фактически констатации, а разпитаните по делото свидетели-очевидци не могат да кажат с каква скорост се е движил пострадалият.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът излага доводи за наличието на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Когато съдът определя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, длъжен ли е да приспадне полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване?

2. Следва ли съдът да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

3. Следва ли съдът да присъди обезщетение за претендирани емоционални страдания, без установяване на настъпването им съобразно изискването на чл. 154 ГПК?

4. При липса на преки доказателства за механизма на настъпване на трудова злополука, следва ли съдът да кредитира данните от съставен акт за установяване на административно нарушение и издадено наказателно постановление при преценката на основателността на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат?

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Първите три правни въпроса са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което за тях е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и ВС или с решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е изцяло в съответствие с актуалната тълкувателна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ.

За втория и третия въпрос относно задължението на съда да обсъди и анализира всички конкретно съществуващи обстоятелства при преценката по чл. 52 ЗЗД и приложението на процесуалноправното правило на чл. 154 ГПК също не е осъществено специалното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира противоречие с цитираните в изложението т. 2 на ППВС 4/1968 г., решения № 93 oт 23.06.2011 г. пo т. д. № 43/2010 г. нa ВКС, ТК, II т. о., № 259 от 19.12.2014 г. пo гp. д. № 1746/2014 г. нa BКC, ГК, III г.о., № 104 oт 25.07.2014 г. пo т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., № 136 oт 01.03.2012 г. пo гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., № 88 от 17.06.2014 г. пo т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, TK, II т.о., № 158 oт 17.10.2014 г. пo т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.) В случая, макар лаконично, в мотивите на въззивното решение са изтъкнати обстоятелствата, които според въззивния съд обосновават присъдения от него размер на обезщетението за претърпените от ищеца морални вреди, при съблюдаване установените в ППВС № 4/1968 г. критерии по чл. 52 ЗЗД. В същото време касаторът не сочи някой конкретно обективно съществуващ факт, обуславящ по-нисък размер на обезщетението, който въззивният съд не е съобразил, а излага съображения за недоказаност на въведените от ищеца твърдения за претърпени от него морални вреди. По приложението на чл. 154 ГПК относно правилата при разпределяне на доказателствената тежест и доказателствените средства за установявяване на вредите, настъпили вследствие на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, касаторът не цитира тълкувателна или казуална практика на касационната инстанция, в противоречие с която въззивният съд да се е произнесъл. Аргументите на касатора, че съдебно-медицинската експертиза, на която въззивният съд е основал изводите си доказва само медицински признаци, а не и психически и емоционални страдания, техния вид, интензитет и продължителност, за които според касатора не са събрани доказателства, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение по чл. 281, т. 3 ГПК поради необоснованост на въззивния акт. Същите не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, а в производството по чл. 290 ГПК, след като касационният контрол бъде допуснат на някое от селективните основания.

Четвъртият въпрос, свързан с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е поставен в контекста на оплакването, че при преценката за основателността на възражението за съпричиняване, въззивният съд е отрекъл правното значение на влязлото в сила наказателно постановление, издадено на пострадалия ищец за нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, вменяваща задължение на всеки водач да контролира ППC непрекъснато, което според касатора доказва поведение, съставляващо груба небрежност по смисъла на чл. 201,ал. 2 КТ. Той не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. ГПК, тъй като въззивният съд не е игнорирал доказателствената стойност на издаденото срещу ищеца наказателно постановление, а е приел, че то не се ползва със задължителна сила на основание чл. 300 ГПК. За да приеме, че липсва принос от страна на пострадалия, въззивният съд е приел, че констатацията на административно-наказващият орган за извършено административно нарушение на правилата за движение по пътищата, преценена в съвкупност с показанията на свидетелите-очевидци, според които той не се е движил с висока скорост, не доказва релевантната по чл. 201, ал. 2 КТ степен на проявена от страна на пострадалия небрежност за намаляване на обезщетението, а именно „груба небрежност“. Липсата на общата предпоставка по този въпрос е достатъчна за недопускане на касационното основание по него, без да се обсъжда осъществяването на допълнителните основания по него. Въпреки това съдът не констатира противоречие с цитираните решения решение № 60127 от 17.11.2021 г. по гр. д. № 1145/2020 г. на II т.о., № 60136 от 24.11.2021 г. по № 1897/2020 г., II т. о., № 36 от 28.02.2012 г. по т. д. № 319/2011, II т.о., т. 7 от ППВС 1963 г., които освен това са неотносими към така поставения въпрос.

В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна (безвиновна) гражданска отговорност и има за цел пълна обезвреда на претърпените вреди: имуществени и неимуществени. Тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия. Тази отговорност може да се намали при съпричиняване само ако пострадалият е допринесъл с груба небрежност за трудовата злополука, а не и при всяко допринасяне. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Грубата небрежност се определя като липса на елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (в този смисъл решения на ВКС № 36 от 28.01.2025 г. по гр. д. № 5328/2023 г., IV г. о., № 186 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 4922/2017 г. на III г.о., № 189 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на IV г.о., № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г.о., и др.). В настоящия случай въззивният съд се е съобразил изцяло в тези правни разрешения, като е приел, че самото установяване на нарушение на правилата за движение по пътищата не е достатъчно, за да обоснове извод за груба небрежност, а преценката за наличието на така следва да се извърши с оглед конкретните обстоятелства по делото.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът не обосновава нито една от посочените форми, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което допускането на касационния контрол на това основание е изключено.

Не е налице и никоя от предпоставките за служебно допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба - Б. В. Н., следва да бъдат присъдени поисканите своевременно разноски за заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по касационната жалба в размер на 1200 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. На основание Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира от левове в евро, съобразно правилата за превалутиране и закръгляване, уредени в чл. 12 и чл. 13 от същия закон, като се присъдят 613,55 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на четвърто г. о.