Определение № 79 от 31.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3753/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адвокат В. С.-Д., против решение № 39 от 5. 05. 2016 г. по гр. д. № 62/2016 г. на ОС – Разград В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 145 от 11. 11. 2015 г. по гр. д. № 176/2015 г. на РС – Кубрат в частта, с която предявеният от М. И. Я. против [фирма] иск с правно основание чл. 200 КТ, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука е уважен за сумата 8637 лв. И В ЧАСТТА, с която първоинстанционното решение е отменено в отхвърлителната част за разликата между сумите 8637 лв. и 17000 лв. и [фирма] е осъдено, на осн. чл. 200 КТ, да заплати на М. И. Я. допълнително сумата 8363 лв. /над присъдените 8637 лв./ обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна на 26. 03. 2014 г. трудова злополука, ведно със законните лихви върху тази сума считано от 26. 03. 2014 г. до окончателното й изплащане. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част и се иска отмяната му и отхвърляне на исковете. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба М. И. Я., чрез адв. В. З., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на решението и правилност на същото. Претендира се присъждане на направените в настоящото производство съдебни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, с които след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционния акт, предявеният от М. И. Я. против [фирма] иск с правно основание чл. 200 КТ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна на 26. 03. 2014 г. трудова злополука, е уважен за сумата 17000 лв., ведно със законните лихви от 26. 03. 2014 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съставът на окръжния съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 200 КТ за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на дружеството – претърпяна от ищеца трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО /внезапно травматично увреждане на здравето, станало през време и по повод извършваната работа, причинило временна неработоспособност/, приета за такава по реда на чл. 60, ал. 1 КСО, с разпореждане № 16724 от 10. 05. 2014 г. на НОИ, ТП-София град, което поражда задължение за работодателя да обезщети ищеца за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Прието е, че сумата 17000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените от травматичното увреждане неимуществени вреди, предвид характера и тежестта на увреждането, интензитета на търпените болки и неудобства, продължителността на лечебния и възстановителен период, възрастта на увредения, обществено-икономическите условия в страната. Направеното от работодателя възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ е прието за неоснователно и не е уважено искането за намаляване на отговорността му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица правни въпроси, първият от които засяга проблема дали незаявяването от работодателя на възражение по чл. 201, ал. 2 КТ за проявена от увредения работник груба небрежност при разследване на трудовата злополука по предвидения в КСО административен ред лишава работодателя от възможността да направи такова и установи същото в производството по предявения срещу него иск по чл. 200 КТ. Твърди се, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 792 от 6. 12. 1988 г. на ВС на РБ, според което отговорността на предприятието се намалява, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност – съзнавал е настъпването на вредоносните последици, но се е надявал да ги предотврати, както и че съдът е длъжен и без възражение на предприятието да изясни служебно дали вредите не са резултат на груба небрежност – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитираното решение на ВС на РБ не е приложено към изложението. Независимо от това, следва да се подчертае, че твърдяното от касатора противоречие не е налице. Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който незаявяването от работодателя на възражение по чл. 201, ал. 2 КТ в административното производство по разследване на декларираната трудова злополука го лишава от възможността да направи такова в исковото производство, образувано по предявения срещу него иск по чл. 200 КТ. Напротив, въззивният съд е разгледал направеното от ответника по иска възражение по чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване на обезщетението поради проявена груба небрежност, допуснал е доказателства за установяването му, но е приел същото за недоказано. В тази връзка, не е кредитирал ангажираните от работодателя гласни доказателства /според които ищецът самоволно, без да му е възлагано, пренебрегвайки дадените инструкции и за пръв път от сключване на трудовия договор е влязъл в изкопа и то в неукрепената му част/ по следните съображения: един от свидетелите е бил технически ръководител на обекта, пряко отговорен за безопасността на работния процес, а останалите в трудови правоотношения с дружеството, което поражда съмнения в тяхната заинтересованост; поради несъответствие на показанията със събраните по делото писмени доказателства – трудов договор, според който заеманата от ищеца длъжност е била „работник копач канали и изкопи“ и осъществяването й изисква извършване на дейности в канали и изкопи, Инструкция за безопасност и здраве при извършване на земни /изкопни и насипни/ работи, констатациите в Протокол за резултатите от извършеното разследване на злополуката № 1/25. 04. 2014 г. на НОИ /представляващ официален свидетелстващ документ, чиито констатации се считат верни до доказване на противното съгласно чл. 58, ал. 6 КСО/, според който изготвените от работодателя инструкции за безопасност не възлагат конкретни задължения за действия или за въздържане от действия във връзка с укрепване на изкопите, не съдържат информация за предвидимите ненормални ситуации и необходимите мерки за предпазване на работниците в местата с опасни зони, не е предвидено и проведено обучение по безопасност и здраве на работниците, заети с опасни дейности; поради ненаправено от работодателя в проведеното по административен ред разследване на трудовата злополука възражение по чл. 201, ал. 2 КТ. Тоест, непозоваването на груба небрежност в производството пред НОИ е обсъждано като една от причините за некредитиране на свидетелските показания, но не и като процесуална пречка такова възражение да се направи в исковото производство. Вторият поставен въпрос е свързан с допустимостта на свидетелските показания при установяване на възражение за груба небрежност, като се твърди, че по този въпрос решението противоречи на решение № 62 от 24. 02. 2015 г. по гр. д. № 2798/14 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. В цитираното решение се приема за допустимо доказване на възражение за съпричиняване със свидетелски показания. Извод в обратен смисъл не се съдържа в обжалваното въззивно решение. Съдът е обсъдил допуснатите и събрани гласни доказателства, но в определени части не ги е кредитирал, във връзка с което е изложил подробни мотиви. Третият въпрос – има ли наличие на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на пострадалия при допуснато от същия нарушение на трудовата дисциплина е зададен твърде общо, без да се уточнява дисциплинарното нарушение и без да се сочи връзка с конкретното дело и с решаващите изводи на въззивния съд. Цитират се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 14 от 1. 03. 2010 г. по гр. д. № 3456/08г. и решение № 348 от 11. 10. 2011 г. по гр. д. № 387/10 г., IV г.о./, които са постановени при различна фактическа обстановка, от което произтича и разликата в правните изводи за допусната груба небрежност. Четвъртият въпрос засяга задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към направените от страните доводи и възражения, с твърдения за решаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение № 554 от 8. 02. 12 г. по гр. д. № 1163/10 г., IV г.о., решение № 344 от 21. 09. 12г. по гр. д. № 862/11 г., IV г.о., решение № 127 от 5. 04. 11г. по гр. д. № 1321/09 г., IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/ - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такова противоречие не е налице. В съответствие с приетото в цитираните решения, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към спорния предмет, свързани с въведени с въведените от страните фактически твърдения, доводи и възражения. Последният въпрос е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и поставя проблема как следва да се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, като се твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 236 от 19. 03. 2010 г. по гр. д. № 2488/2008 г. на САС, ГО, 7 с-в – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посоченото от касатора решение не е приложено към изложението. Независимо от това следва да се подчертае, че при определяне на обезщетението съдът се е съобразил с указанията по приложение на цитираната норма, дадени с ППВС № 4/68 г., т. II, според които размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело от заключението на медицинска експертиза и събраните гласни доказателства, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди. Съобразени са: а/. брой и тежест на получените от ищеца травматични увреждания – фрактура на левия външен кондил и платото на големия пищял на левия крак; б/. обстоятелството, че лечението е наложило извършване на операция с имплантиране на метална плака за съединяване на счупени костни фрагменти, присаждане на гъбеста кост с присадък взет от лявата хълбочна кост и частично премахване на менискус на лявата колянна става; в/. продължителността на лечебния и възстановителен период – в случая са били необходими около 4 месеца за пълно зарастване на счупените кости, а в продължение на 12 месеца ищецът е бил в отпуск заради временна неработоспособност; г/.интензитета на търпените болки, страдания, както и битови и социални неудобства заради обездвижването на левия крайник през първите месеци след инцидента; д/. трайните и съществени неблагоприятни последици за здравето на ищеца – ограничаване на пасивното движение на лявата колянна става, невъзможност за клякане и прегъване на левия крак, което усложнение подлежи на дълговременно лечение с несигурни перспективи за окончателно и пълно възстановяване; е/. възрастта на ищеца към настъпване на злополуката; ж/. обществено-икономическите условия в страната към този момент. Обсъдени са всички установени по делото факти, които са от значение при преценка размера на обезщетението за неимуществени вреди, а разликата в размерите на обезщетенията, определени в постановени по различни дела решения се дължи на различна фактическа обстановка, довела до различни фактически и правни изводи. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки на чл. 280, ал. 1, точки 1 и 2 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение и проверка на правилността му. При този изход на делото „ [фирма] ще следва да бъде осъдено да заплати на М. И. Я. сумата 1000 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,