Определение № 2337 от 22.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2610/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на МАРИДИА – 69 ООД и М. В. Хадзигеоргиаки, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 55/27.06.2024 г. по в. т. д. № 76/2024 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 08.02.2024 г. по т. д. № 238/2022 г. на Бургаския окръжен съд. С последното е обявена за недействителна по отношение на Държавата сделката, обективирана в нотариален акт № 45, том XI, рег. № 13854, дело № 1887 от 11.09.2017 г. на нотариус С. А., с район на действие - Районен съд Несебър, по силата на която „Маридиа-69“ ООД, ЕИК[ЕИК] е продало на М. В. Хадзигеоргаки и Е. Стилянос Хадзигеоргакис за сумата от 9 900 лв. следния свой собствен недвижим имот - магазин № 2, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 51500.506.583.2.38, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, обект № 2 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18- 46/18.08.2006 г., с последно изменение от 29.09.2017 г., който самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор № 51500.506.583.2 с предназначение – жилищна сграда – многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № 51500.506.583, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1; площ: 38.09 кв.м., прилежащи части: 1,293 % (7,24 кв.м.) ид. ч. от общите части на сградата, със съответно описани съседни самостоятелни обекти. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, подробно обосновани, въз основа на които молят за неговата отмяна. По заявени в жалбата фактически и правни съображения поддържат както липса на увреждане на кредитора, така и намерение за такова от страна на ответниците, с оглед на което считат, че по делото не са установени предпоставките на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за уважаване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че даването на ход на делото в отсъствие на представител на страната е съществен процесуален въпрос, който е разрешен в противоречие с решение № 208 от 05.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4507/2016 г. на ІV г. о. На следващо място се твърди, че установяването на намерение за увреждане е също съществен материалноправен въпрос, по който въззивният съд не е изложил мотиви, в противоречие с решение на ВКС № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на ІІ т. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба - ТД на НАП - София, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски (юрисконсултско възнаграждение). Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирани страни, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но не са налице основания за разглеждането й по същество. За да се произнесе в атакувания смисъл, съставът на въззивния съд на първо място е отчел липсата на спор относно част от предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК: наличието на непогасени публични задължения на дружеството - продавач и продажба на недвижим имот след установяване на задълженията с ревизионен акт, респективно след започване на производството по съставяне на втория ревизионен акт. Съобразил е и че въззивниците продължават да оспорват наличието на увреждане от сделката за взискателя и наличието на намерение за увреждане у продавача - по иска с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, както и неравностойността на престациите - по отношение на евентуално съединения иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК. По същество въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, след като го е намерил за правилно, а с оглед конкретните оплаквания на въззивниците е изложил следните съображения: По повод оплакването в жалбата, че окръжният съд неправилно не е уважил искането на ответницата М. Хадзигеоргаки за разпит на свидетел за установяване на факти и обстоятелства, свързани с начина на определяне на продажната цена по сделката, въззивният съд е посочил, че с определението си по чл. 267 ГПК е допуснал събиране на гласни доказателства, но в насроченото открито съдебно заседание не се е явил представител за въззивниците и не е доведен поисканият свидетел, поради което определението за допускането му е отменено. На следващо място съдът е приел за неоснователно оплакването за незаконосъобразност на обжалваното решение във връзка с прилагането на разпоредбите на ЗЗД, респ. субсидиарното приложение на чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, с оглед констатацията, че правилата на общото гражданско законодателство са коментирани от първоинстанционния съд само в светлината на правната природа на иска по чл. 216 ДОПК и за обосноваване, че в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е без значение знанието на приобретателя на имота за увреждането. За неоснователно е счетено и възражението, че атакуваната сделка не уврежда кредитора. Изложени са съображения, че с процесната сделка длъжникът се е разпоредил със свое вещно право на собственост в полза на ответниците - съпрузи. По този начин той е намалил имуществото си, което на основание чл. 133 ЗЗД служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Получената като продажна цена парична сума не гарантира удовлетворяване на кредитора, което се потвърждава и от обстоятелството, че никаква част от получената продажна цена не е послужила за погасяване на публичните задължения. Имотът е излязъл от патримониума на длъжника и срещу него не може да се насочи принудително изпълнение с цел осребряването му. Такава сделка е винаги увреждаща кредитора. Като неоснователно е отхвърлено и оплакването за необоснованост на извода на първата инстанция за наличие на намерение за увреждане у продавача. Този извод, изцяло споделен от въззивния съд, е направен въз основа на констатацията, че към момента на сключване на сделката продавачът е бил несъмнено и в пълнота информиран за това, че са в ход две ревизионни производства и че по първото от тях е съставен вече ревизионен акт с констатирани публични задължения. Заедно с това съдът е съобразил и обстоятелството, че след сключването на сделката никаква част от получената продажна цена не е използвана за погасяване на задълженията по двата ревизионни акта. Горните обстоятелства, преценени в съвкупност, както и хронологията на събитията, според въззивния съд водят до обоснован извод, че продавачът се е разпоредил с имота с намерение да увреди кредитора си. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, а съображенията за това са следните: Относно приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в което са дадени задължителни разяснения, че материалноправният или процесуалноправният въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на цитираната разпоредба трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество (чл. 290, ал. 1 ГПК). Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е нужно да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В конкретния случай в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържат ясно формулирани правни въпроси, които да послужат като общо основание за достъп до касационен контрол. Дори да се приеме, че „даването ход на делото в отсъствие на представител на страната“ и „установяването на намерението за увреждане“ съставляват индиция за поставени правни въпроси, които касационният съд може да уточни и конкретизира с оглед доводите в жалбата и изложението, то не се установява допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което касаторите се позовават. В първото цитирано решение по прилагането на чл. 142, ал. 2 ГПК (макар и в предходна редакция) е прието, че участието на пълномощника на страната в друго заседание, удостоверено по надлежния ред, е препятствие, което страната не може да отстрани и съставлява основание за отлагане на делото. Липсва противоречие с тази практика на касационния съд, тъй като в случая не е удостоверена по надлежния ред ангажираността на пълномощника в друг процес. Във второто цитирано решение е посочено, че относно намерението за увреждане следва да се отчете, че то (animus nocendi) като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т. е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите (чл. 133 ЗЗД). Следователно като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника (респ. на неговите управителни органи), то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на логични умозаключения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане. Решаващият съд следва да направи преценка и да изложи мотиви относно намерението за увреждане, като обсъди всички конкретните факти по спора. Именно по посочения начин е процедирал и въззивният съд в настоящото исково производство, като (включително чрез препращане към споделените мотиви на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК) е извлякъл намерението за увреждане от фактите за знанието на отчуждителя за предходно инициираните ревизионни производства, размера на задълженията по тях, продажната цена по сделката (пет пъти по-ниска от данъчната оценка) и това, че никаква част от нея не е послужила за заплащане на публичните задължения, както и с оглед факта, че продавачът съзнателно намалява имуществото си с дълготраен материален актив, който може да служи за удовлетворяване на кредитора. Правилността на формирания от въззивния съд извод въз основа на горните факти не е предмет на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, но дължимото обсъждане и преценка на релевантните за този извод фактически обстоятелства е налице. Предвид изложеното липсва противоречие с посочената практика на ВКС, респ. не се доказва наличието на поддържаното от касаторите допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход от спора в настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъди сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение