Определение № 2860 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2001/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от ответника Й. И. Н., чрез адв. Х. Д. от АК – Велико Търново, срещу въззивно решение № 598/19.12.2019 г. по в. гр. д. № 923/2019 г. на ОС – Велико Търново. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Насрещната страна - ищецът С. З. Н., оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Обжалваното въззивно решение № 598/19.12.2019 г. по в. гр. д. № 923/2019 г. на ОС-Велико Търново е постановено в производство по чл.308, вр. чл.258 и сл. ГПК, след като влязлото в сила първо въззивно решение от 26.10.2015 г. по гр.д. № 539/2015 г. на ОС- Велико Търново, с което е потвърдено решението на първостепенния съд за отхвърляне на иска, е било отменено с решение № 109 от 30.09.2019 г. по гр. д. № 1867/2019 г. на ВКС, I г. о. на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК, и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на същия съд от фазата на съдебното дирене. Съдът е приел, че спорът е очертан от твърденията на ищеца С. З. Н., че ответникът И. Н. е изкопал в двора на имота на ищеца, без неговото знание и разрешение, две ями, предназначени за отвеждането на отпадни води от две сервизни помещения на ответника – баня и кухня, премахнал е камъни от зид и е направил два отвора, през които е прекарал две водосточни тръби, от които изливал помия в тези помийни ями. Иска от съда да осъди ответника да ликвидира /зарие/ тези помийни ями, да премахне водооточните тръби от сервизните си помещения, които преминават през зида до помийните ями. Ответникът И. Н. е оспорил иска с възраженията, че не е собственик на имота, че ищецът не е собственик на мястото, където твърди да се намират ямите, че такива ями няма. При новото въззивно разглеждане на спора, производството се развива с участието на страната на ответниците на наследниците на починалия ответник И. Н., а именно Б. Н. и Й. Н., конституирани като ответници по касация още в производството по чл.288 ГПК при касационното обжалване на първото въззивно решение. От преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият съд е приел за установено, че насрещните страни са собственици на два гранични имота, като по жалба на ищеца през 2012 г. е извършена проверка от служители на община Павликени и установено, че в двора на ищеца има остатъци от септична яма и няма теч от тръба, излизаща от къщата на И. Н.. Разпитаните свидетели по делото, посетили имота по повод жалба на ищеца около година преди изслушването им в открито съдебно заседание на 15.03.2015 г., са установили в имота на ищеца една показана им от ищеца яма, и към нея имало тръба, която излизала от къщата на ответника Н., като от състоянието на ямата и тръбата свидетелите правят извод, че ямата и тръбата не се ползват за отвеждане на отпадните води. От приетото ново доказателство и неоспорено от страните при повторното въззивно разглеждане - протокол от 20.02.2017 г., изготвен от служители на община Павликени (заради който е било отменено първото въззивно решение по чл.303, ал.1, т.1 ГПК), е установено, че комисия от служители на общината са констатирали, че в имота на ищеца има две недействащи септични (попивни) ями на границата със съседния имот и на отстояние 0,80 м. от външната стена на жилището на И. Д. Н., налични са и два броя водооточни тръби от външната стена на жилищните сгради с диаметър около Ф60 мм, водещи към горепосочените ями, ямите към датата на проверката не се използват по предназначение, като са се използвали за заустване на мивки и санитарни възли на живущите в имота на И. Н. в предишен период от време. От съвкупната преценка на всички събрани доказателства въззивният съд е приел, че в имота на ищеца има изградени две септични (попивни) ями, които към момента не се ползват по предназначение, но са били предназначени за отвеждане на отпадни води от сервизни помещения в имота на ответниците, доколкото към тях водят налични тръби, които излизат от имота на ответниците. За този извод относно наличието, броя на ямите в имота на ищеца и свързаността им с имота на ответниците, съдът е отдал решаващо значение на новото доказателство - приетия по делото и неоспорен от страните протокол от 20.02.2017 г., изготвен от служители на община Павликени. За свързаността на наличните ями в имота на ищеца с имота на ответника чрез тръбите съдът се е позовал и на показанията на свидетелите, макар същите да са възприели само една яма в имота на ищеца. Направените от ответника Й. Н. възражения относно протокола от 20.02.2017 г. са счетени за неоснователни, по аргументи от решението на ВКС по чл.303, ал.1, т.1 ГПК, задължаващо съда да обсъди новите обстоятелства, установени с него, и от обвързващия удостоверителен характер на този неоспорен по делото протокол като съставен от лица в изпълнение на служебните им функции. Така, ценен в съвкупност с останалите събрани доказателства, съдът е кредитирал констатациите в този протокол като достоверни. При така установените факти, решаващият съд е приел от правна страна, че самото наличие на двете ями в имота на ищеца, без значение от тяхното състояние, и наличието на водосточните тръби, които свързват тези ями с имота на ответниците, е достатъчно за извода, че упражняването на правото на собственост на ищеца върху имота му е смутено, доколкото съществуването на ямите не е основано на ограничено вещно право върху имота на ищеца. Прието е, че това състояние е предизвикано и поддържано от ответниците, респ. и техния праводател, с бездействието си, което е неправомерно, тъй като съществуването на ямите няма законово оправдание, поради което ответниците Й. И. Н. и Б. Й. Н. следва да бъдат осъдени да преустановят това пречене на ищеца да упражнява правото си на собственост в пълен обем, като премахнат двете ями и тръбите, водещи към тях в частта, находяща се в имота на ищеца, като за това ищецът следва да им осигури достъп до имота си. По тези мотиви е обобщено, че първоинстанционното решение като неправилно подлежи на отмяна, а искът – на уважаване, с произтичащата от това отговорност на ответниците за възстановяване разноските на ищеца за всички съдебни инстанции, вкл. и производството по отмяна, общо 504,48 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, също и по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК-недопустимост на решението. Поставени са следните въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ТР № 4/2017 г. на ОСГТК, ТР № 7/2017 г. на ОСГТК: 1/ Следва ли въззивният съд по своя инициатива да назначи експертиза за установяване на факти от съществено значение за решаването на делото при противоречие с доказателствата и при условие, че в отменителното решение на ВКС му е указано и изрично тази възможност, предвид това, че пред ВКС такава експертиза изрично е искана от въззивника молител в производството по отмяна, а пред въззивният съд при повторното разглеждане на делото е искано едва след даване ход на устните състезания? - противоречие с т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 13А на ТР 7/2017 г. на ОСГТК; 2/ Как следва да процедира съдът в случай, че с исковата молба се иска извършването на определени замествими действия – следва ли да се докладва това като подложено на установяване обстоятелство, по иска или е ограничен до посочването само на правна квалификация на иска като такъв по чл. 109 ЗС?; 3/ Когато материалноправното основание на негаторния иск е за бездействието на ответника да извърши определени заместими действия длъжен ли е съдът да даде указания на ищеца за ангажиране на доказателства за остойностяване на претендираните от него заместими действия, представляващи предмет на негаторния иск? - противоречие със т.1 на ТР № 4/2017 г. на ОСГТК и т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ В случай, че ищецът не поиска ангажиране на доказателства относно количеството, вида и стойността на претендираните с иска заместими действия, необходимо ли е съдът по своя инициатива да извърши служебно действие за определяне стойността на тези замествими действия, включително и чрез служебно назначаване на съдебно – техническа експертиза? - противоречие с т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.3 на ТР № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС; 5/ Когато в хода за установяването на факт с решаващо значение за изхода на спора са събрани противоречиви доказателства, установени с различни доказателствени средства- писмени доказателства, и свидетелски показания на издател на писмени доказателства – следва ли съдът по своя инициатива да извърши повторен разпит на свидетеля, издател на противоречиви писмени доказателства, в съответствие с принципа на служебното начало при установяване на фактическата страна на спора? Формиран е и въпрос № 6 в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – Когато предмет на защита с негаторния иск по чл. 109 ЗС е извършването на заместими действия в собствения на ищеца имот за преустановяване на заплахата от евентуално бъдещо увреждане на застрашения имот, налице ли е изобщо правен интерес да се иска извършването на тези действия лично от ответника или ищецът следва да претендира само стойността на разходите, които е направил или би направил за преустановяване на застрашените действия? Въпроси № № 1 и 5 обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд като съд по същество на спора да извърши самостоятелно преценка на събраните по делото доказателства. Както е прието с т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, при оплакване във въззивната жалба, че даден правнорелевантен за делото факт е останал неизяснен, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които служебно се събират от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), когато поради допуснатото процесуално нарушение делото е останало неизяснено от фактическа страна. Това обаче не е безусловно негово задължение, а следствие на преценка дали са изяснени относимите към спора обстоятелства. Съдът е длъжен да допусне, включително и служебно, експертиза, стига тя да е за релевантни факти, останали недоказани от другите събрани по делото доказателства, при условие, че за установяването на тези факти са необходими специални знания. В този смисъл и с отменителното решение на ВКС по чл.303, ал.1, т.1 ГПК по настоящето дело, преценката за необходимостта от назначаване на експертиза е предоставена на въззивния съд при новото разглеждане на спора. В конкретния случай по делото въззивният съд е подложил на преценка събраните по делото доказателства, вкл. и новосъбраното доказателство в производството след отмяната на първото въззивно решение, и като е изградил изводите си въз основа на тях е обективирал преценката си, че те са достатъчни за установяване на правнорелевантите факти във фактическия състав на чл.109 ЗС без нужда от назначаване на експертиза, с което не се е отклонил от задължението си като съд по същество на спора по смисъла на т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За съда в настоящия случая е съществувало задължението да събере и обсъди новото доказателство - протокола от 20.02.2017 г., в съответствие с чл.307, ал.3 и чл.308 ГПК и отменителното решение на ВКС по чл.303, ал.1, т.1 ГПК, което той е и направил, а това сочи на липсата на противоречие и с т.13А на ТР № 7/2017 г. По отношение разпоредбата на чл. 267, ал. 2 ГПК в практиката на ВКС се приема, че тя е приложима по преценка на въззивния съд и в хипотези, когато е необходимо въззивният съд да добие лични впечатления от разпита на свидетелите/обясненията на вещите лица, като преценката в тази насока не подлежи на инстанционен контрол, приложението й няма за последица преодоляване на забраната по чл. 266 ГПК, защото не става въпрос за събиране на нови доказателства, а само се доуточняват вече събраните (така напр. Решение № 466 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2009 г., I г.о.). В конкретния случай показанията на свидетелите са ценени в съвкупност с другите събрани писмени доказателства, данните по делото не сочат на необходимост от преразпит на свидетелите поради неяснота на дадените от тях и записани в протокол от открито съдебно заседание пред районния съд показания, поради което не може да се изведе и задължение на въззивния съд да постанови преразпит на свидетелите и така да обезпечи задължението си, произтичащо от чл. 10 и чл. 12 ГПК. Преценката на доказателственото значение на ценените от въззивния съд писмени и гласни доказателства, т.е. какви факти приема съда за установени от тях, касае правилността на решението и не е предмет на проверка във фазата по чл.288 ГПК. Ето защо по тези два въпроса не е налице основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите формулирани от касатора въпроси № № 2, 3, 4 и 6, нямат характер на правни въпроси и не покриват общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, защото нито въззивния съд е разсъждавал по тях, нито са такива от значение за делото. В производството по иск с основание чл.109 ЗС, каквото е настоящето дело, от значение за делото съгласно ТР № 4/ 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е дали има неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и дали с тях се създават пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, като когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. Задължението за премахване последиците от неоснователното действие възниква за ответника от влизане в сила на осъдителното решение по чл.109 ЗС, което подлежи на принудително изпълнение по реда на гл.V от ГПК „Изпълнително производство“, поради което въпросът за остойностяване на заместимите действия не е такъв от значение за делото. Дали действието е заместимо или не, има значение само за определяне цената на иска според горепосоченото тълкувателно решение, но не и за самия спор. Съдът сам преценява дали претендираните действия са заместими или не и според тази преценка определя цената на иска (определение по чл.274, ал.3 ГПК № 4 от 14.01.2022 г. по ч. гр. д. № 4234/2021 г., ГК., І г. о. на ВКС). В случая цената на иска е определена от първоинстанционния съд преди постановяване на ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС – съгласно разпореждането от 17.06.2014 г. и определението от 17.07.2014 г., постановени в процедурата по чл.129 ГПК, с които цената е определена от съда според данъчната оценка и държавната такса 4 % от нея– 252,24 лв. (или съответна на 4% от 6306 лв., който размер е наличен и в представената от ищеца данъчната оценка за целия имот на ищеца с подобренията). Въпросът за цената на иска не е повдиган до приключване на първото открито съдебно заседание пред първата инстанция на 11.03.2015 г., и така тази цена на иска от 6306 лв. се е стабилизирала- чл.70, ал.1 ГПК, не подлежи на последваща корекция, нито инстанционна проверка, поради което не е налице и съмнение за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, нито съмнение по отношение допустимостта на касационната жалба. Липсата на общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК по въпроси № № 2, 3, 4 и 6 препятства преценката дали по отношение на тези въпроси е налице и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК или по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпрос № 6. По отношение на въпрос № 6 следва да се добави, че правният интерес от иска по чл.109 ЗС и предмета на делото са трайно изяснени в съдебната практика, уеднаквена и с посоченото вече ТР № 4/ 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС, а настоящият спор не разкрива специфика, която да налага промяна на тази практика, нито приложимият закон е непълен, неясен или противоречив, поради което въпросът не е такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въззивното решение не повдига съмнение за недопустимост, каквато се твърди от касатора. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането му с исковата молба за две ями в имота на ищеца- броят и наличието на които ищецът поддържа в хода на делото (ср. и с въззивната жалба от същия), и за свързващите ги с имота на ответника тръби. Посочването само в диспозитива на въззивното решение на материала на тези тръби (метални), няма характер на порок, който да определи въззивното решение като недопустимо. Разноски не се дължат на ответника по жалбата-същият няма сторени разноски в това производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК