Определение № 2023 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 720/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. С., чрез адвокат С. Т. от АК – Шумен, против въззивно решение № 230/04.11.2022 г. по в. гр. д. № 247/2022 г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която е потвърдено решение № 301/18.04.2022 г., постановено по гр. д. № 2751/2021 г. по описа на Районен съд – Шумен, в частта, с която Н. С. е осъден да заплати на "МБАЛ - Шумен" АД, на основание чл. 79 от ЗЗД, във вр. с чл. 234 от КТ сума в размер на 10 615,14 лв., представляваща обезщетение дължимо за частично неизпълнение от негова страна на задължението да работи при ищеца за срок от 5 години след придобиване на специалност "Кардиология", както и мораторна лихва за периода от 11.05.2020 г. до 12.10.2021 г. в размер на 1533,29лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 14.10.2021 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1. В правомощията на въззивния съд ли е да остави без движение нередовната искова молба и да даде указания на ищците да конкретизират петитума си по отношение критерия за формиране на търсеното обезщетение и допустимо ли е да приеме за доказано нещо, което дори ищецът отрича; 2. Допустимо ли е след преклузивните срокове, с отговора на въззивната жалба и без да е дадена възможност на въззивника да изрази становище, въззивният съд да приеме, че този недостатък на исковата молба се изразява в грешка при сборуване на елементите, формиращи размера на претендираното обезщетение, и това санира ли присъденото в повече; 3. Оказва ли влияние върху дължимостта на имуществена отговорност за неизпълнение на договор по чл. 234, ал. 1 КТ, неизпълнението на поето задължение от работодателя да осигури присъствието на специализанта, за частите от учебната програма, практическо и теоретично обучение в друго лечебно заведение, които базата за обучение „МБАЛ – Шумен“ АД не може да проведе; 4. Допустимо ли е документи, касаещи плащания на трети лица по раздели или модули от учебната програма, които не могат да бъдат изпълнени от обучаващия, назначената ССчЕ, както и фактът, че касаторът успешно е завършил обучението, да заместят задължителните елементи по договор по чл. 234 КТ; 5. При иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за неизпълнение на задълженията на работник или служител по сключен договор по чл. 234, ал. 1 КТ за повишаване на квалификацията, следва ли работодателят да докаже, че е извършил реално обучение на специализанта предвид това, че липсват доказателства за възнаграждение на обучаващия, за положения от него допълнителен труд; 6. Поканата за плащане на неустойка може ли да се приеме за покана за плащане на обезщетение, което към момента на връчване на поканата не е конкретизирано. Твърди се също, че решението е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, както и че е очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „МБАЛ – Шумен“ АД, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че между Н. С. С. и „МБАЛ – Шумен“ АД бил сключен трудов договор № 25/19.02.2015 г., съгласно който С. встъпил в трудово правоотношение с ищеца на длъжност „Лекар, специализант – специалност „Кардиология“, II вътрешно отделение – база за обучение“ до датата на придобиване права на специалист, но не по-късно от една година от допускане до държавен изпит. На 20.02.2015 г. страните сключили споразумение, съгласно което служителят С. се задължил да се обучава и да придобие специалност „Кардиология“ в МУ – Варна, като практическото обучение следвало да се провежда в базата за специализация на „МБАЛ – Шумен“ АД, а теоретичното – в МУ-Варна. Задължил се също да продължи да работи в „МБАЛ – Шумен“ АД за срок от 5 години, считано от датата на придобиване на специалността, като съгл. чл.4 от споразумението, ако не завърши обучението поради зависещи от него причини или прекрати трудовия си договор преди изтичане на този срок, дължи обезщетение в размер на 20 000 лв. Установено е, че със заповед № 45/20.02.2015 г. на ответника специализант бил определен ръководител и му бил изготвен „Индивидуален план за обучение за придобиване на специалност „Кардиология“, съгласно утвърдена единна учебна програма по Наредба № 1/2015 г. на Министерство на здравеопазването. С допълнително споразумение от 30.12.2019 г. срокът на трудовия договор бил променен на такъв „за неопределено време“, а ответникът приел да изпълнява длъжността „лекар, Кардиология във II вътрешно отделение“. С договор от 01.02.2017 г. „МБАЛ – Шумен“ АД възложило на „МБАЛ „Света Марина“ ЕАД – [населено място] за срок от една година, практическото обучение на специализанта С. по раздели или модули от учебната програма по специалностите, които не можели да бъдат изпълнени в лечебното заведение на възложителя, за което последният се задължил да плати месечно възнаграждение в размер на 50 % от актуалната към периода на провежданото обучение месечна минимална работна заплата. С допълнително споразумение от 13.03.2019 г. към договор № 142/15.09.2018 г., "МБАЛ - Шумен" АД възложило на "МБАЛ "Национална кардиологична болница" ЕАД - [населено място] да проведе за периода 18.03.2019 г.-18.05.2019 г., практическото обучение на С. по модул "Електро физиология". Въззивният съд е приел за установено, че на ответника били разрешени отсъствия за явяване на държавен изпит: от 16.09.2019 г. до 30.09.2019 г. - 10 дни и от 01.10.2019 г. до 28.10.2019 г. - 20 дни. За периода 16.09.2019 г. до 28.10.2019 г. от работодателя на С. била изплатена сумата 1705,37лв., от която 1432,84 лева - възнаграждение и 272,53 лв. - осигурителни вноски. По делото било представено и уверение от 17.12.2019 г. по описа на МУ - Варна за успешно издържан от ответника, на 04 и 05.12.2019 г., изпит за специалност "Кардиология" и придобити права, считано от 01.01.2020 г. С предизвестие от 01.04.2020 г., ответникът С. уведомил "МБАЛ - Шумен" АД, на основание чл. 326 КТ, че след изтичане на срок от 30 дни, прекратява трудовото правоотношение. С покана от 04.05.2020 г. във връзка с отправеното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, ищцовото дружество поканило ответника в срок до 11.05.2020 г. да плати обезщетение от 20 000 лв., връчена при отказ за получаването й от ответника, удостоверен с подписи на двама свидетели. От заключението на приета по делото съдебно-счетоводна експертиза се установило, че в периода от 20.02.2015 г. до 01.05.2020 г. дружеството платило на ответника брутно трудово възнаграждение, плюс суми за СБКО, в размер на 84 821,52 лв., от които лични осигурителни вноски и ДДФЛ в размер на 18 496,81 лв. и получена нетна сума от 66 441,31лв. Общата сума платена за обучението на ответника от "МБАЛ - Шумен" АД към трети лица била в размер на 3 058,83 лв., от които 216 лв. към "МБАЛ "Национална кардиологична болница" ЕАД - [населено място] и 2 842,83 лв. към УМБАЛ "Св. Марина" - [населено място], като за определяне на разходите била ползвана методика съобразно Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването. Общата продължителност на проведеното обучение само в "МБАЛ - Шумен" АД била 35 месеца, като за целия период от 20.05.2015 г. до 24.01.2018 г. дължимата от ответника на ищцовото дружество сума за практическото обучение била в размер на 6 609,16 лв. Въззивният съд е направил извод, че на 20.02.2015 г. между страните е бил налице сключен договор по чл. 234, ал. 1 КТ. Съгласно чл. 234, ал. 3 КТ страните договорили отговорност при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок. Посочено е, че размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания не бил уреден по императивен начин, поради което договорът следвало да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на С., тъй като той прекратил трудовото си правоотношение с ответника едностранно - с писмено предизвестие преди изтичане на уговорения в споразумението срок. Констатирано е, че ищецът претендирал заплащане на обезщетение съобразно направените от него разходи - платена за практическото обучение на ответника от ищцовото дружество на трети лица, стойността на извършеното от ищеца обучение на ответника и изплатената от дружеството на ответника сума за ползван отпуск за явяване на изпит. В подписаното между страните споразумение липсвала сума или методика за определяне стойността на разходите за практическото обучение проведено в базата на специализацията – МБАЛ- Шумен, като е съдът приложил Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, тъй като същата била използвана за определяне на разходите в договора за обучението д-р С. в УМБАЛ "Св. Марина" [населено място]. Посочил е, че в размера не били включени възнаграждението за ползван служебен отпуск и осигуровки, платени във връзка с ползването му, осигуровките, платени за сметка на работодателя за периода 20.02.2015 г. - 24.01.2018 г., направени във връзка с трудовите възнаграждения на ответника, защото претендираната сума не обхващала размер на изплатени на ответника възнаграждения. Към размера на разходите следвало да се прибави и сумата от 1 705,37лв. /1 432,84 лв. - възнаграждение и 272,53 лв. - осигурителни вноски/, платената от работодателя за периода на разрешен отпуск за явяване на държавен изпит от 16.09.2019 г. до 28.10.2019 г. Направен е извод, че общата сума на разходите, направени от ищеца за обучение на ответника възлизали на 11 373,36 лв., от които следвало да се приспадне сумата 758,22 лв., пропорционална на отработените от ответника 4 месеца, или отговорността му следвало да бъде ангажирана за сума в размер на 10 615,14 лв. Съдът е приел, че върху сочената сума се дължи и заплащане на мораторна лихва, считано от датата сочена в поканата - 11.05.2020 г., до 12.10.2021 г., в размер на 1533,29лв., определен от съда на основание чл. 162 от ГПК. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – евентуална недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не е налице нередовност на исковата молба. Исковата молба трябва да отговаря на предвидените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК изисквания. Изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства са ясни и достатъчни за определяне на точната правна квалификация на предявения от ищеца иск- чл. 92 ЗЗД и съответстват на заявения петитум. Въпреки, че е посочил като квалификация на иска чл.79 ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по заявеното в исковата молба основание присъждайки част от обезщетението. Погрешната квалификация на иска не води до недопустимост на въззивното решение, а само до неправилността му /съгл. ТР № 2/2011 г. ОСГТК/, за която - като касационно основание, ВКС не се произнася в това производството /ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК/. Поставените въпроси под № 1 и № 2, не са релевантни, тъй като са обосновани с твърдението на касатора /неустановено по делото/, че е била налице нередовност на исковата молба касаеща неяснота при определянето на размера на претендираното обезщетение. Видно от исковата молба претенцията на ищеца за обезщетение е основана на твърдения за неизпълнено договорно задължение на ответника по сключен между тях договор /споразумение/ по чл. 234, ал. 1 КТ от 20.02.2015 г., да работи в ищцовото дружество за срок от 5 години /считано от датата на придобиване на специалност- 01.01.2020 г./, произтичащо от чл. 4 вр. с чл. 2 от договора. Ясно е посочено, че неизпълнението на това задължение има за последица заплащане на обезщетение, което е било предварително договорено от страните в размер на 20000 лв. /чл. 4 от договора/. Претенцията на ищеца е за частично неизпълнение, като искът е бил предявен за сума в размер на 12 767,06 лв., която според ищеца била съизмерима с направените от него разходи по договора, за обучение на ответника. Предварителното съглашение постигнато в чл. 4 от договора за определяне размера на вредите от неизпълнение, с което на изправната страна по договора е предоставена възможността да получи това обезщетение, без да доказва размера на действително претърпените вреди, по своята същност представлява уговорена неустойка /без значение от правната квалификация дадена от ищеца на предявения иск/. Неустойката може да бъде определена като абсолютна величина, като размерът й може да се уговаря свободно между страните. Тя има както обезщетителна, така и обезпечителна и санкционна функция. Към момента на сключване на договора не са ясни вредите, които ще претърпи кредиторът, и това е ролята на неустойката – размерът на вредите да не подлежи на доказване. Работодателят може да е претърпял и други вреди, различни от разходите за обучение /напр. вреда е и това, че работодателят е разчитал, че ще използва повишената квалификация на работника за определен период от време, поради което инвестираното в работника време се оказва загубено/. Поради изложеното не следва да се търси идентичност между размера на неустойката и разходите на работодателя за обучаване на работника по договор за квалификация. От волята на ищеца – кредитор зависи за каква част от договорената неустойка ще предяви иска си, като посочването или непосочването в обстоятелствената част на исковата молба на перата, при сборуването на които е определен нейният размер- при неустойка определена от страните като абсолютна величина, не обуславя нередовност на исковата молба по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Въпроси с №№ 3, 4 и 5 са по съществото на спора, засягат установяването на факти и преценката на доказателствата, а не правни разрешения на въззивния съд, респективно несъответствието им с тълкуването на закона. Освен това, част от въпросите са изведени от становища на страната, поддържани в процеса. По трети и пети въпрос, това е становището на ответника, за неизпълнени от страна на работодателя задължения по договора за повишаване на квалификация, което от своя страна е в противоречие с посоченото от него в четвърти въпрос, че „успешно е завършил обучението си“, и установеното от въззивния съд, че в срока на специализацията ответникът е бил обучаван за придобиване на специалност, и за успешно издържан от него изпит за специалност „Кардиология“ и придобити права, считано от 01.01.2020 г. Cпopeд дaдeнoтo тълĸyвaнe в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС мaтepиaлнoпpaвният или пpoцecyaлнoпpaвният въпpoc тpябвa дa e oт знaчeниe зa изxoдa пo ĸoнĸpeтнoтo дeлoтo, зa фopмиpaнe peшaвaщaтa вoля нa cъдa, нo нe и зa пpaвилнocттa нa oбжaлвaнoтo peшeниe, зa възпpиeмaнeтo нa фaĸтичecĸaтa oбcтaнoвĸa oт въззивния cъд или зa oбcъждaнe нa cъбpaнитe пo дeлoтo дoĸaзaтeлcтвa. В цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочените въпроси не отговарят, тъй като не са изведени от разрешения на въззивния съд, обуславящи изхода на делото. Следва да се приеме, че същите въпроси не удовлетворяват изискванията за общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това съображение е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения шести въпрос. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Приетото от въззивния съд е, че с покана от 04.05.2020 г., ищецът е поканил ответника да му заплати обезщетение от 20 000 лв., произтичащо от чл.4 от Споразумението от 20.02.2015 г., в обхвата на което както се посочи попада и претендираната по делото сума. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, по приложението на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което поставения въпрос не покрива приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, в размер на 1635,60 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.