Определение № 3813 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 911/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на земеделски производител Т. Г. В., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 1196 от 03.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1594/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, V състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1387 от 25.03.2025 г., постановено по гр. д. № 4083/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XI граждански състав, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Р. Г. Д. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Д. неимуществени вреди – болки и страдания, от претърпяна на 20.07.2023 г. трудова злополука, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на увреждането до изплащането ѝ.

В касационната жалба се прави искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, като предявеният от Р. Д. иск да бъде изцяло отхвърлен. Релевира се оплакване, че въззивният съд не бил приспаднал от определеното обезщетение за неимуществени вреди полученото от ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност. Поддържа се възражение, че определеният процент на съпричиняване от страна на ищеца бил необосновано занижен, следвало да е поне 90 %.

Ответникът по касационната жалба – Р. Г. Д., чрез процесуалния му представител, в депозирания отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество твърди, че касационната жалба е неоснователна.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с две жалби срещу първоинстанционното решение, с което частично е бил уважен предявеният от Р. Д. против Т. В. в качеството му на земеделски производител иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. От фактическа страна съдът е приел за безспорно, че към момента на злополуката – 20.07.2023 г. ищецът е работел при ответника по безсрочен трудов договор на длъжността „ветеринар“. От представените протокол № 5103-15-72/15.12.2023 г. и разпореждане № 5104-15-6/04.01.2024 г., и двата документа, издадени от ТП на НОИ-Пловдив, съдът е установил, че на основание чл. 60, ал. 1 КСО злополуката, декларирана от ищеца с вх. № 5101-15-318 от 15.11.2023 г., е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. В тази връзка е констатирал, че в протокола от ТП на НОИ-Пловдив № 5103-15-72/15.12.23 г. се съдържа изброяване на нарушения, допуснати от работодателя – чл. 166, ал. 2 вр. с чл. 166, ал. 3, т. 1, 2, 3 и 4 от Наредба 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд, изразяващи се в липса на разбираеми писмени инструкции за условията за използване на работното оборудване, предвидимите необичайни ситуации, изисквания за безопасност и здраве при работа и извлечения от опит заключения при използване на оборудването.

На следващо място, съдът е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, като е посочил, че по делото е изискана и приета цялата преписка от ТП на НОИ Пловдив с приложи обяснения от ищеца, както и сведения на четири лица, три от които са разпитани и като свидетели в съдебното производство. От приложената медицинска документация – болнични листове за периода от 20.07.2023 г. до 31.10.2023 г., лист за преглед в спешно отделение от 20.07.2023 г. и епикриза от УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД [населено място] – е установил, че ищецът е постъпил в болницата на 20.07.2023 г. и е изписан на 23.07.2023 г. с анамнеза „постъпил по спешност, след като е бил прегазен от крави“, като са констатирани следните увреждания: счупване на ключицата, фрактури на трето, четвърто и пето ребро вляво без дислокация по задна аскиалрна линия, без травматични прекъсвания на костите, образуващи лява раменна става, без установени травматични промени по бял дроб и паренхимни органи. Тези увреждания са диагностицирани като „травма на други интраабдоминални органи, без открита рана в корема, множество счупвания на ребра, закрито – 3, 4, 5 sin., счупване на ключицата, други повърхностни травми на корема, долната част на гърба и таза, контузия на гръдния кош“. Съдът е посочил още, че по делото са изготвени и са изслушани една съдебно-медицинска експертиза и две ветеринарномедицински експертизи.

Въз основа на посоченото решаващият състав е направил извод, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, доколкото е установено по надлежния ред, с нарочен акт, че на 20.07.2023 г. ищецът е претърпял трудова злополука, довела до временна нетрудоспособност, и в резултат на която същият е претърпял болки и страдания. Споделил е като подробни, обосновани и почиващи на изяснена фактическа обстановка, изводите на първата инстанция, поради което е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил и собствените си мотиви във връзка с наведените и поддържани пред втората инстанция оплаквания и възражения на страните. Съдът е приел за установено, че при злополуката на ищеца са причинени описаните по-горе травматични увреждания, както и че същите са довели до трайно затрудняване движенията на снагата, трайно затрудняване движенията на левия горен крайник, както и до разстройство на здравето. Посочил е, позовавайки се на СМЕ, че възстановителният процес е бил 3-4 месеца при благоприятен ход на същия и липсата на усложнения в неговото протичане. Отчел е характерът и видът на увреждането, интензитета и продължителността на причинените му болки и страдания, свързаните с това затруднения в извършването на ежедневни дейности. Приел е също, че е налице пряка причинно-следствена връзка между описаните травматични увреждания и настъпилия на 20.07.2023 г. инцидент. Въз основа на анализ на доказателствата е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 30 000 лв.

Като неоснователни са отхвърлени доводите на ищеца, наведени във въззивната му жалба, че не е налице съпричиняване от негова страна, както и че показанията на свидетеля на инцидента – Г. В., син на ответника Т. В., не е следвало да бъдат кредитирани като дадени от заинтересовано лице. Съдът е приел, че независимо от заинтересоваността на свидетеля, показанията му съвпадат с по-рано дадените пред служителите на НОИ, разследвали злополуката, както и се подкрепят от показанията на свидетеля Б. и свидетелката К., гледала видеозапис от случилото се.

Съдът е отхвърлил и възраженията на насрещната страна – работодател, че съпричиняването следва да се определи над 90 % или изцяло да се отхвърли исковата претенция. Посочил е, че работодателят не отрича, че не е изработил инструкция с детайлни правила за работа при въвеждането на животни в предвиденото за манипулации помещение, нито мерки за безопасност за работещите в това помещение при положение, че става дума за работа с едри, тежки и потенциално опасни животни, които са в състояние при определени обстоятелства да доведат до сериозни инциденти със служителите, занимаващи се с тях. В тази връзка е приел, че наличието на такива ясно разписани инструкции за работа с животните, включително и в непредвидени ситуации, когато те са раздразнени, агресивни или уплашени, е могло да предотврати настъпването на инцидента. С тези мотиви втората инстанция се е съгласила с определения от първата инстанция принос на работодателя за настъпването на инциденти в равна степен с този на пострадалия.

В заключение съдът е приел, че жалбите на страните са неоснователни, а първоинстанционното решение, с което претенцията на ищеца Р. Д. е уважена за сумата от 15 000 лв., след съответното приспадане на степента на съпричиняване от негова страна, определена на 50 %, следва да бъде потвърдено.

Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в това число релевирани от страната правонамаляващи възражения – за прекомерност на пълния размер от поисканата сума, за възможно съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД - като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани?

2. Относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и относно съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при съпричиняването.

3. При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Първият въпрос е релевантен за изхода на спора, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, включително с посочената в изложението. Съгласно чл. 235, ал. 2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. В мотивите към решението съдът следва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи – така чл. 236, ал. 2 ГПК. В мотивите към т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което и дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор.

В настоящия случай въззивният съд е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика, включително и посочената от касатора. Изложил е собствени мотиви, в които е направил анализ на събрания доказателствен материал – писмени доказателства, медицинска документация, свидетелски показания и експертизи – като е изяснил кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, включително е коментирал възражението относно заинтересоваността на свидетеля Г. В. и съответствието на показанията му с останалия доказателствен материал. Решаващият състав е разгледал възраженията и доводите на страните по въпросите за наличието на съпричиняване и на неговата степен, както и е изложил съображения по всички относими към решаването на спора по същество въпроси. Действително съдът се е ползвал от възможността да препрати към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, но независимо от това е направил самостоятелна преценка на твърдените факти и събраните доказателства, и е изложил собствените си мотиви по направените от страните пред него възражения и оплаквания.

Вторият въпрос също е обусловил изхода на делото, но не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайната практика приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Според нормата на чл. 201, ал. 2 КТ намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност. Грубата небрежност се изразява в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от пострадалия. Тези принципни постановки са възприети и в цитираното от касатора решение № 410 от 03.07.2025 г. по гр. д. № 1686/2024 г. на ВКС, III г.о., в което е разгледан случай, при който работничка бърка с ръка между валовете на специализирана машина за обработка на текстил с цел да отстрани заседнал плат, при което неин колега пуска машината и тя захваща и притиска дясната ѝ ръка в областта на предмишницата. Видно от посоченото, решението е постановено при различна фактическа обстановка и съответно се касае до различни обстоятелства от значение за съпричиняването, поради което не би могло да е налице противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между него и настоящият казус. Следва да се посочи, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с цитираното решение не може да се извлича от определения в решението различен размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Противно на твърденията в изложението, въззивният съд изрично е обсъдил относимите към направеното възражение за съпричиняване обстоятелства. Приел е, че ако е имало изготвена инструкция с мерки за безопасност при работа с едри животни при извършването на манипулации, с която ищецът да е бил запознат, злополуката е могла да бъде избегната. Именно върху това е основал извода си, че страните са допринесли в равна степен за настъпването на инцидента, като несъгласието на касатора с този извод обаче не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

По третия, формулиран в изложението, въпрос също не е налице противоречие с дадените с Тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк.д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС задължителни указания, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. Именно така е процедирал и въззивният съд.

В заключение: решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради липса на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца са дължими направените от него разноски в размер на 800 евро за адвокатско възнаграждение, съобразно направеното в отговора искане и представените доказателства за реалното им заплащане.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение