Определение № 134 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3617/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Х. И., Б. И. И., Х. И. Х. и Б. Г. Х., чрез пълномощника им адв. К. Г., против въззивно решение № 4269/16.07.2020 г. по в. гр. д. № 15633/2019 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 260533/13.10.2020 г., постановено по същото дело, с което е потвърдено решение № 233247/03.10.2019 г. по гр. д. № 15815/2019 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени, предявените от касаторите против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, искове по чл. 238, ал. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли преживелия съпруг, децата и родителите на загиналия при или по повод изпълнение на служебни задължения държавен служител от органите на МВР да бъдат изплатени еднократни обезщетения по чл. 238, ал. 2 от ЗМВР, ако служителят е починал по време на работа от общо заболяване?”; 2. „Ако държавният служител от органите на МВР е починал от общо заболяване по време на изпълнение на служебните си задължения, следва ли да бъде доказвана от правоимащите за получаване на обезщетенията на причинна връзка между условията на труд и настъпилата смърт на служителя, или такава произтича от законовата разпоредба на чл. 238, ал. 2 от ЗМВР, във връзка § 1, т. 8, във връзка с § 1, т. 5 от ДР на ЗМВР?”; 3. „Следва ли починалият по време на работа от общо заболяване служител на МВР, на основание § 1, т. 8 от ДР на ЗМВР, във връзка с на § 1, т. 5 от ДР на ЗМВР и § l, т. 6 от ДР на ЗМВР да се счита, че е загинал при или по повод изпълнение на служебни задължения?“; 4. „Не следва ли да бъдат анализирани и съпоставени и уеднаквени /чрез тълкуване/ разпоредбите: на чл. 238, ал. 2 от ЗМВР, регламентираща получаване на еднократни обезщетения от наследниците на загинали при или по повод изпълнение на служебни задължения държавни служители от органите на МBP и разпоредбата на чл. 233, ал. 2 от ЗОВСРБ, регламентираща изплащането на еднократни обезщетения на наследниците на загинали при или по повод на изпълнение на служебните си задължения военнослужещи?“; 5. „Установеното от медицинските органи - РЕЛК – РДВР, гр. Стара Загора и безспорно по делото обстоятелство, че И. И. е бил негоден за изпълнение на служебните си задължения за заеманата от него длъжност „началник на група” в РД ПБЗН-МВР и въпреки всичко е бил допуснат до изпълнение на служебните си задължения и непосредствено преди смъртта си ги е изпълнявал не обосновава ли наличие на причинна връзка между изпълнението на служебните задължения и настъпилата смърт от общо заболяване?“; 6. „Може ли да се приеме за ноторен фактът, че характера на длъжността „началник на група” в РД ПБЗН-МВР, която И. И. е заемал и е изпълнявал /макар да е бил негоден за работа с ИАСВ/ непосредствено преди смъртта си е свързана с голяма отговорност при упражняването на специфичните функции по гасене на пожари, защита на живота и здравето на гражданите и подчинените му колеги, голямо физическо натоварване, огромно нервно напрежение, стрес, висок риск от инциденти и произшествия и в конкретния случай и с оглед на тези общоизвестни обстоятелства и характера на самото заболяване /белодробен оток, който води до негодност за работа с изолиращ апарат със сгъстен въздух - ИАСВ/ не следва ли да се приеме, че смъртта е настъпила при, или по повод на служебните задължения?“ и 7. „Наличието на противоречива практика на ВКС - решение № 198/20.07.2012 г. по гр.дело № 1165/2011 г. на III ГО на ВКС и ВАС - решение № 4987 от 28.04.2020 г. на Върховен административен съд, пето отделение, постановено по адм.дело № 631/2020 г. по идентични случай, макар и по различни нормативни актове, но с разпоредби с идентично съдържание чл. 238, ал. 2 ЗМВР и чл. 233, ал. 2 ЗОВСРБ, които от съдилищата се тълкуват по различен начин, не обоснова ли приложението на основанието на чл. 280, ал. 1, т. З ГПК когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на правни норми, довело до тази практика?“. Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с приетото в определение № 322/14.04.2016 г. по т. д. № 2341/2015 г. на ВКС; решение № 4987/28.04.2020 г. по адм. д. № 631/2020 г. на ВАС, решение № 198/20.07.2012 г. по гр. д. № 1165/2011 г. на ВКС; определение № 141/15.02.2010 г. по гр. д. № 1345/2009 г. на ВКС; определение № 151/12.03.2014 г. по т. д. № 509/2012 г. на ВКС; определение № 56/12.01.2016 г. по гр. д. № 5237/2015 г. на ВКС, както и, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, подаден чрез юрк. Г. Д., в който изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че касаторите са съответно съпруга и дъщеря - първите двама, и родители - вторите двама, на починалия на 21.12.2017 г. И. Х. И.. Към момента на смъртта, починалият е работил по служебно правоотношение с ответника на длъжност „началник на група“ в Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр. Казанлък при Регионална служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр. Стара Загора на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР. На 21.12.2017 г. И. Х. И. се явил на работното си място, след което се почувствал зле. Откаран бил в болница, където по-късно починал. Смъртта е настъпила от общо заболяване – белодробен оток, вследствие на претърпяна сърдечна операция. При тези данни, въззивният съд е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд, че не е доказана причинната връзка между смъртта на починалия служител и извършваните действия или бездействия, свързани с изпълняване на длъжността, която е заемал. Посочил е, че видно от представената с отговора по исковата молба епикриза, съставена за периода 10.04.2000 г. до 18.05.2000 г., по време на болничния престой на И. Х. И., тогава на 36 г., в ИБ „С. Е.“, [населено място], оплакванията на пациента от лесна умора, задух и сърцебиене при обичайни физически усилия, датират от 1987 г. От представеното с исковата молба удостоверение за наследници е установено, че И. Х. И. е роден през 1963 г., т. е. здравословните дихателни проблеми на последния датират от времето, когато е бил на 24 години. Същият е постъпил в системата на МВР през 1986 г. В здравната му книжка неколкократно е поставен щемпел, че е негоден за работа „за ИАСВ“. Изложил е и, че доколкото по делото не е поискана и съответно изслушана съдебно-медицинска експертиза не може да отговори на въпроса дали се касае до негодност за изпълнение на конкретната работа. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставения трети въпрос, а именно: „Следва ли починалият по време на работа от общо заболяване служител на МВР, на основание § 1, т. 8 от ДР на ЗМВР, във връзка с на § 1, т. 5 от ДР на ЗМВР и § l, т. 6 от ДР на ЗМВР да се счита, че е загинал при или по повод изпълнение на служебни задължения?“. Съгласно ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, касаторите не дължат държавна такса за разглеждане на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.