Определение № 1641 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3496/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вилокс Груп” ЕООД чрез адв. Д. А. срещу решение №14 от 05.01.2013г по в.гр.дело № 2453/2022г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 29.06.2022г по гр.д № 2285/2021г на Варненски районен съд. В разгледания трудов спор са уважени искове на Е. П. Г. по чл. 344 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от КТ за незаконосъобразност на уволнение, извършено със заповед №414/22.12.2022г на управителя и прокуриста на дружеството – работодател на основание чл. 328 ал.1 т.4 от КТ. Ищцът е възстановен на заеманата длъжност „управител игрална зала”, присъдено е обезщетение по чл. 225 ал.1 КТ в размер на 10192,92т за оставане без работа за периода 22.12.2020г до 22.06.2021г, след увеличение на иска.Въззивният съд на свой ред е намерил,че исковете са допустимо разгледани от първоинстанционния съд. Констатирано е ,че двумесечният срок за оспорване на уволнението по чл.358,ал.1 т.2 КТ е започнал да тече от датата на заповедта, връчена при отказ и към датата на предявяване на иска в съда /16.02.2021г/ срокът не е изтекъл. Спорът е бил местно подсъден на ВРС, както е приел първоинстанционния съд след възражение от ответника,който е считал своето седалище на юридическо лице за определящо подсъдността по общо правило. Изтъкнато е ,че указани от съда и отстранени от ищеца в дадения срок нередовности на исковата молба не водят до извод за неспазен двумесечен срок по чл.358, ал.1т.2 КТ,както е поддържал ответника,а също така и че двумесечния срок не се отнася до иска за обезщетение,поради което възражението за изсрочена давност по този иск е несъстоятелно,независимо че първоначално осъдителният иск е заявен като частичен в размер на 1000лева,за целия шестмесечен период и в хода на делото е увеличен до размера на присъденото. Претенцията за присъждане на законна лихва в случая е заявена с петитума на исковата молба и законосъобразно присъдена ,защото с предявяване на иска за обезщетение ищецът е поставил ответника в забава за цялото вземане.За несъстоятелни са приети и оплакванията,че спорът е разгледан по реда на бързото производство, след като не е имало процесуална пречка за това, например при обективно съединяване на искове и поначало насрочването и разглеждането делото в кратки срокове не може да се квалифицира като процесуално нарушение, както е поддържал ответника. По съществото на спора въззивният съд е приел ,че уволнението е незаконосъобразно на посоченото основание,след като при обявено извънредно положение и обявена епидемична обстановка работодателят не е изпълнил задължението по чл.120в, ал.2 КТ и въпреки издадената заповед за преустановяване на работа в игралните зали считано от 27.11.2020г ,ответникът не само е допускал до работното им място служителите, но и им е вменявал служебни задължения – по охрана и да отговарят за това да не влизат посетители.Такава дейност е изпълнявал и ищеца, явявал се на работното си място в работно време, както и другите служители на дружеството за периода на извънредните мерки.Въззивният съд решаващо е приел ,че при тези обстоятелства въпреки формално издадената заповед по чл.120в ал.2 КТ,не е имало действително преустановяване на дейността по смисъла на 328, ал.1 т.4 КТ. Не се твърди да е издавана персонална заповед за ищеца, конкратно като управител на игралната зала в [населено място].Доколкото всички служители по време на обявения престой са изпълнявали едни и същи взаимозаменяеми задължения и доколкото именно ищецът е уволнен на посоченото основание,според въззивния съд било е необходимо ответникът да обоснове преустановяване на работата със спецификата на длъжността му по икономически, организационни и др.причини,което не е сторено. Предвид уважаването на обуславящия иск, тъй като ищецът не е започвал работа при друг работодател, е налице и основание за присъждане на обезщетението по чл. 225 ал.1 КТ в претендирания /след увеличение на иска / размер, като шестмесечния период е заявен още с исковата молба и установен по заключение на вещо лице .Законна лихва се дължи от датата на завеждане на иска върху цялата дължима към момента на устните прения между страните главница и така е присъдена. Касаторът се оплаква от нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението,евентуално се поддържат оплакванията по чл. 281 т.3 ГПК по същите съображения ,с които касаторът е оспорвал допустимост на процеса.Приложено е изложение, в което се сочи противоречие с практика на ВКС в ТР №3/2016г ОСГТК и ТР №1/2001г на ОСГК заради приетото от съда по отношение на предмета на делото и давността, като се изтъква новата разпоредба на чл.116а ЗЗД ,че давността се прекъсва само за предявената част от вземането.Увеличената част до размера на сумата 10192,92лв според касатора не е била надлежен предмет на делото, преклузията за нея била изтекла към момента на молбата по чл. 214 ГПК, в случая в съдебно заседание на 20.04.2022г, затова както увеличението ,така и законови лихви върху него не се дължат. Съдът е бил длъжен да се произнесе само по въведените в молбата основания ,като недопустимо и неправилно е изтъкнал като необходимо ответникът да обоснове с нарочна заповед спиране на работа само на ищеца. Липсва такова задължение за работодателя. В отговор ответникът по жалбата Е. П. Г.,чрез пълномощник адв.В Д. изтъква съображения за неоснователност на оплакванията на ищеца и липсата на приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК при допускане до обжалване. Претендира се адвокатско възнаграждение да плати ответника. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание оспорваното решение да се допуска до касация за проверка на неговата валидност,предвид изтъкваното от касатора участие на мл.съдия в състава на въззивния съд, доколкото подобно участие не било предвидено в разпоредбите на ГПК. Съгласно чл.84 ЗСВ окръжният съд се състои от съдии и младши съдии.Съставът на съда,постановил решението е формиран съгласно закона - чл.83,ал.2,във вр ал.1 ЗСВ. Не е налице основание оспорваното решение да се прецени като вероятно недопустимо. Решението не е произнесено по нередовна искова молба, съдът не е нарушил преклузивен срок или процесуална норма водеща до недопустимост,нито при постановяване на съдебния акт е излязъл извън предмета на поисканото в трудовия спор. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не е формулиран правен въпрос и не е отговорено на общо условие в чл. 280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Извеждането на правен въпрос от касационни оплаквания е в разрез с ролята на Върховен касационен съд при факултативното обжалване,предвид възприетото в. т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС. Следва да се добави, че в изложението на касатора не само не е посочен ясно и точно правен въпрос. При разнопосочните коментари на цитираната тълкувателна практика остава непонятно виждането на защитата за погасено по давност вземане за обезщетение, предмет на иска по чл.344, ал.1 т.3 КТ във вр чл. 225 ал.1 КТ, при положение че за този иск законът предвижда тригодишен срок /както по всички останали трудови спорове без уредените по изключение/. Законният срок очевидно не е изтекъл, включително по отношение на заявеният в хода на делото увеличен размер на претенцията. Затова изтъкваната задължителна тълкувателна практика на ВКС не съдържа указания, които да са от значение за разгледаните в случая възражения на ответника, в обуславяща за правните изводи на съда насока. Безпредметен е и коментарът на касатора в оспорване на мотиви ,с които въззивният съд хипотетично разяснява какво би следвало да стори работодател в условията на чл.120в,ал.1 КТ,за да защити прекратителното основание по чл.328ал.1 т.4 КТ по отношение на уволнен конкретен работник или служител,при положение че в случая работодателят се е позовал на спиране работата на всички игрални зали в обекти на дружеството и на престой на всички наети от него служители, включително работещите в процесната зала с игрални автомати в [населено място] и включително за ищеца Г.,като въззивният съд решаващо е приел,че това в действителност не е било така. От съдържанието на решението на Варненски окръжен съд не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма,на правна норма в нейния противоположен смисъл или на грубо нарушение на правилата на формалната логика.Ето защо касационно обжалване на решението не следва да се допуска и по този критерии. Ответникът в производството е представляван безплатно от адв.В. Д. от АК Варна.Следва да й се присъди възнагражение за поетата защита и в тази инстанция, което се дължи в определен от съда размер съгласно чл.38, ал.2 предл. първо ЗАдв. По отношение на размера не следва да се прилага като задължаваща съда издадената понастоящем от Вишия адвокатски съвет Наредба №1/2004г до определените в нея минимални размери на възнаграждението,нито друга наредба ,която по аналогия да я замести в следване на същия подход. Критерии за съда следва да е пропорциалността при оценката на вложения квалифициран и специфичен труд на адвоката, съобразен с фактическата и правна сложност на делото,относим е и принципа за разумно поемане на разноски при представителство и защита по конкретното дело в предвидимото и очаквано нейно осъществяване с оглед вида и характера на спорните права и засегнатия интерес,като при определяне възнаграждението на адвоката по чл.38 ЗА за настоящия съд водеща е почетността /honorеm - чест, длъжност, репутация/при поетата и осъществена от адвоката работа по делото. .Предвид гореизложеното, за защита осъществена чрез отговор на подадената от насрещната страна касационна жалба по дело,което не се отличава с фактическа и правна сложност ,по разрешен трудов спор при искове на основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, възнаграждението за адв. В. Д. от АК Варна за настоящата инстанция следва да бъде определено в размер на 1400 лева,като касаторът следва да бъде осъден да го заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.