Определение № 4781 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2148/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Й. Б., чрез адв. Р. против решение № 33 от 23.03.2025 г. по гр. д. № 73/2025 г. на Окръжен съд – Силистра.

Ответната страна „Водоснабдяване и канализация“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е взела становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г. о. приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 34 от 21.01.2025 г. по гр. д. № 1790/2024 г. на Районен съд – Силистра за отхвърляне на предявените от М. Й. Б. против „Водоснабдяване и канализация“ ООД – [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване уволнението й със заповед № 46 от 25.09.2024 г. на работодателя за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на предишната работа и за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението за срок от шест месеца, в размер на 8 545. 80 лв., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че страните са били в трудово правоотношение с източник безсрочен трудов договор № 27 от 27.06.2022 г., по силата на който ищцата е заемала в дружеството длъжността „работник поддръжка водомерно стопанство (ВС)“; че със заповед № 32 А от 01.06.2023 г. на управителя на ответното дружество са й били вменени задължения по надлежно утвърдена и връчена й длъжностна характеристика, свързани с приемане, регистриране и разглеждане на сигнали по Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения; че съгласно допълнително споразумение № 377 от 30.08.2024 г., е увеличен размера на основното й трудово възнаграждение без да се засягат останалите елементи на трудовото правоотношение, вкл. и без промяна на длъжността; че със заповед № 65/30.08.2024 г. на управителя на дружеството – работодател, издадена във връзка с реорганизация на работния процес и затруднено финансово състояние е променено щатното разписание в предприятието и е утвърдено ново такова, съгласно което считано от 01.09.2024 г. е закрито Звено „Водомерно стопанство“ и са съкратени две щатни бройки, предвидени за длъжността „работник поддръжка ВС“, като е открита една щатна бройка Ръководител „Счетоводен отдел“; че поради съкращаването на щатната длъжност, която е заемала, на 02.09.2024 г. на ищцата било връчено предизвестие за прекратяване на трудовия й договор след изтичане на 30 дневен срок, считано от датата на връчване; че към горната дата само ищцата е заемала съкратената щатна бройка „работник поддръжка ВС“ (тъй като заемащата същата длъжност по щата на ответника - И. В., е била междувременно преминала на работа на друга длъжност, „оператор ВДК“, с преназначението й, по нейна молба, със заповед 376/30.08.2024 г. и подписано допълнително споразумение); че вменените на ищцата задължения по Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения, били възложени със заповед № 66 А от 03.09.2024 г. за изпълнение от С. Д. С., заемащ длъжността „юрисконсулт“; че със заповед № 46/25.09.2024 г., считано от 03.10.2024 г. трудовото правоотношение с ищцата е прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Доколкото по делото са събрани данни (макар в кориците му да липсва длъжностна характеристика за длъжността „оператор въвеждане на данни“, която е приета от съда) за различие в трудовите функции на посочената длъжност - „оператор въвеждане на данни“ (на която е преназначена И. В., т. е. лицето, заемало същата длъжност като ищцата непосредствено преди предизвестието до нея за уволнение) и длъжността „работник поддръжка ВС“, в обжалваното решение е направен извод, че подбор в случая не е бил задължителен – тъй като естеството на първата длъжност е на т.н. „инкасатор“, а в основата на втората е поставен контрола по изправността на водомерите. Развити са доводи, че ищцата е тази, върху която лежи доказателствената тежест да установи твърдяната злоупотреба с право (по чл. 8, ал. 2 КТ) от страна на работодателя при извършване на процесното уволнение, която обаче следва да почива на изложени конкретни факти, които го опорочават. Прието е, че след като такива не се сочат и установяват по делото, то уволнението е законосъобразно осъществено. Разяснено е, че не всяко незаконно уволнение е резултат от недобросъвестност и е проведено разграничение относно субекта, който следва да провежда доказването в хипотезата на злоупотреба с власт като основание за незаконност на уволнение и неговата отмяна - ищецът, който следва да обори презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ и в хипотезата на оспорването му като незаконно по трудовия спор - работодателят, който е длъжен да установи наличие на предпоставки за правомерно прекратяване на трудовото правоотношение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е в първоинстанционно производство по трудов спор за незаконно уволнение, при указана тежест на доказване за работодателя, да се откаже приемане на доказателства, представяни от него и при липсата на това доказателство искова претенция да се счете за недоказана и да бъде отхвърлена?“;

2. „Какво би следвало да е процесуалното поведение на въззивния съд ако установи, че съдебният протокол не възпроизвежда правилно или точно процесуалното поведение на страните в процеса?“;

3. „Какво би следвало да е процесуалното поведение на въззивния съд ако установи, че следва да обсъжда доказателство, което приема, че е част от кориците на делото, а то фактически не е?“;

4. „Преклудира ли се възможността за коя да е страна в процеса (в случая ищцата) ако съдът е указал за какви факти носи нейната доказателствена тежест и тя, провокирана от поведението на насрещната страна (ответника), направи ново доказателствено искане?“.

Иска се също допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си въпросите (без втория) произтичат от направения доказателствен извод за отсъствие на тъждество в основните функции на длъжностите „работник поддръжка ВС“ и „оператор въвеждане на данни“ като предпоставка за извършването на задължителен подбор по чл. 329 КТ. Обсъждането на доказателства и на установената фактическа обстановка в резултат от анализа на доказателствената съвкупност по делото, не формират основание за селектиране на касационната жалба (така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Дали този анализ е правилен, а формираните въз основа на него изводи са законосъобразни, са въпроси извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Те са относими в следващата фаза на касационното производство – по разглеждане на жалбата (чл. 290 ГПК), която обаче се развива след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват. По въпроса за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалния спор е установена трайна съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава (вж. мотивите към постановките по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). Там е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Това в случая е сторено с обжалваното решение. С него съдът е разгледал трудовия спор по законността на уволнението на ищцата на релевираните от последната факти (основания), които се твърди да го опорочават, съобразил е доводите и възраженията на страните, извършил е анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните факти и въз основа на това е достигнал до собствен извод, че прекратяването на трудовоправната връзка е резултат на съществуващо и надлежно упражнено потестативно право на работодателя, което е довело до отхвърлянето на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Наличието на съдебна практика на ВКС и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение изключва предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.

Второто питане пък е поставено напълно хипотетично и също без връзка с правната воля на въззивния съд, защото той не е отрекъл истинността на извършените в откритото заседание изявления на съда и страните, както и там представени писмени доказателства, така, както е удостоверено в изготвения съдебен протокол (чл. 150, ал. 1 ГПК).

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектиране на касационната жалба не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.