Определение № 3774 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4574/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Кооперация „Земеделска кооперация за производство и услуги „Мандра“, чрез адв. Н. Д., срещу решение № 405/27.05.2025 г. по в. гр. д. № 306/2025 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 2678/12.12.2024 г. по гр. д. № 4213/2023 г. на Бургаския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответника Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието и храните, че ищецът ЗКПУ „Мандра“ е собственик на основание изтекла придобивна давност, започнала да тече на 01.06.1996 г. на два недвижими имота: 1. недвижим имот от 8 370 кв. метра, включващи реална част от поземлен имот с идентификатор 52279.17.46 и от поземлен имот с идентификатор 52279.17.45 по КККР на с. Константиново, община Камено, индивидуализиран с описание на граници и графичното му изображение /посочени гранични точки и линии/ на комбинирана скица, приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза на в. л. С. и 2. недвижим имот от 6 411 кв. метра, реална част от ПИ с идентификатор 52279.101.11 (662 кв. м. от същия) и от ПИ с идентификатор 52279.101.13 (5 749 кв. м. от същия) по КККР на с. Константиново, община Камено, индивидуализиран с описание на граници и графичното му изображение /посочени гранични точки и линии/ на комбинирана скица, приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза на в. л. С.. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Обстоятелството, че владелец е отправил покана за закупуване на имота, който владее, към собственика на имота, оборва ли презумпцията по чл. 69 ЗС относно неговия анимус?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 6873/2014 г. на Върховен касационен съд, І г. о., Решение № 50148 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 407/2022 г. на Върховен касационен съд, І г. о., Решение № 162 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 761/2019 г. на Върховен касационен съд, ІІ г. о.; 2. „Законосъобразно ли е едва с Решение на въззивна инстанция, съдът за първи път да се позове на възражение, което не е било правено от ответника в нито един момент; и след отделяне на спорното от безспорното, да се позове на правна уредба, която въвежда спорен момент в процеса, без да бъде дадена възможност на страните да изложат тези/доказателства по делото? Т.е Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на Върховен касационен съд, ІV г. о., Решение № 50126 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 883/2022 г. на Върховен касационен съд, ІІ г. о.; 3. В контекста на презумпцията по чл. 69 ЗС, правото да се ползва незастроена част от стопански двор оборва ли презумпцията за владение при липса на данни за заплащане на възнаграждение по чл. 27а ЗСПЗЗ, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация Българската държава, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, не е подал отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК, т.е. тя е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел следното: Ищецът е твърдял, че е придобил правото на собственост върху стопанските дворове на основание чл. 48, ал. 8 ППЗСПЗЗ, чл. 12 от Наредбата за търговете и чл. 18 ЗС, след проведен търг на 15.12.1993 г. от Ликвидационния съвет на ТКЗС. Въззивният съд приел, че по делото не е доказано по несъмнен начин с убедителни писмени доказателства това негово твърдение. Съдът е констатирал, че представеният протокол от 09.11.1993 г. удостоверява провеждането на открит търг от Ликвидационния съвет на ЗПК „Съгласие“ – с. Тръстиково за продажба на недвижимо имущество на кооперацията, като за спечелил е обявена ЗКП „Мандра“ – с. Новоселци за определена цена. От съдържанието на този протокол обаче не се установява кои конкретни обекти са били предмет на продажбата, тъй като същите са посочени единствено с номера, без необходимата индивидуализация. По отношение на представените протоколи от 15.12.1993 г. въззивният съд е приел, че същите не обективират провеждането на тръжна процедура. Единият протокол е съставен от комисия по чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ с участието на представители на Поземлената комисия, ликвидационния съвет и РС „Земя и земеползване“, като с него са определени нормативно установените прилежащи площи към сгради в стопанските дворове. Другият протокол представлява експертна оценка на прилежаща площ към обект „Нова овцеферма“, като в него изрично е посочено, че стойността на земята се определя след търга съобразно приложимата нормативна уредба. Въззивният съд е приел, че липсват доказателства на 15.12.1993 г. да е проведен търг от ликвидационния съвет на ТКЗС. Същевременно не са представени доказателства за заплащане на продажната цена, нито договор за продажба между ЗКП „Мандра“ и ликвидационния съвет на ТКЗС относно конкретно индивидуализирани сгради в стопанския двор на с. Константиново. Според съда обстоятелството, че кооперацията е обявена за спечелила търга от 09.11.1993 г., само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за придобиване на право на собственост върху сградите. Поради това въззивният съд е достигнал до извода, че представените протоколи от 15.12.1993 г. не са свързани с тръжната процедура от 09.11.1993 г., а са изготвени във връзка с действия по подготовка на бъдещи търгове съгласно реда на чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ, поради което не доказват придобиване на собственост от страна на ищеца. Съдът констатирал, че жалбоподателят не е представил писмен договор, сключен с Ликвидационния съвет на ТКЗС- Тръстиково, в който да са индивидуализирани закупените от него сгради в стопанския двор в с. Константиново, нито други документи, удостоверяващи определянето на прилежащите площи към конкретните обекти по реда на чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Представеният протокол от проведен търг от 09.11.1993 г. установявал само факта, че кооперацията е участвала в търг, за който няма никакви данни по делото да е финализиран със сключване на договор и плащане на цена. Тъй като обаче ответникът не оспорвал твърдението на ищцовата кооперация, че е придобила правото на собственост върху стопански сгради от Ликвидационния съвет на ТКЗС - с. Тръстиково и че към 01.06.1996 г. кооперацията вече е установила фактическата власт върху сградите и процесната земя – застроена и прилежаща към тях, то въззивният съд приел, че към сочената в исковата молба дата 01.06.1996 г., когато е влязъл в сила ЗДС и процесните имоти са придобили статут на частна държавна собственост ищцовата кооперация вече е установила фактическа власт върху земята и сградите. За спорно по делото е прието обстоятелството дали касаторът е манифестирал субективното намерение да държи процесните имоти за себе си, с намерението да ги свои. Съдът посочил, че ограждането на имот принципно представлява действие, което обективира намерение на упражняващото фактическата власт лице да свои имота, но съобразявайки спецификата на придобивното основание на сградите (по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ), предоставящо право на купувачите да ги държат в държавната земя и правото да се ползва незастроена прилежаща част към тях, необходима за функционирането им по предназначение, въззивният съд приел, че тези действия не били достатъчни да обосноват извод за наличието на намерението на кооперацията да ги свои. Според съда, подаденото през 2003 г. заявление от ищеца с вх. № СМ-560-23.10.2003 г. за закупуване на прилежащата земя към собствените му сгради обективирало именно липсата на субективно намерение до този момент да свои процесните поземлени имоти. Въз основа на него съдът приел, че към този момент ищецът очевидно не е имал намерение да я свои, знаел, че не я е закупил от Държавата по предвидения в ППЗСПЗЗ ред и е изразил волята си да я закупи от собственика й Държавата по предвидения в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ ред. Констатирал, че по делото няма твърдения и доказателства след подаване на заявлението от кооперацията на 23.10.2003 г. ответникът да е проявил каквато и да е активност по отношение на процесните поземлени имоти в съответствие с разпоредбите на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Въз основа на изложеното, съдът приел, че промяната на намерението на кооперацията спрямо имотите следва да се приеме за обективирана именно от тази дата – 23.10.2003 г., когато със заявлението вх. № СМ-560-23.10.2003 г. е заявено ясно и несъмнено намерението за закупуване на собствеността, т.е. манифестиран е анимусът на владението. Съобразил е, че придобивна давност за имоти частна държавна собственост не е текла в периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г., като е започнала да тече от 08.03.2022 г. Към датата на предявяване на иска /13.07.2023 г./ не е изтекъл необходимия десетгодишен давностен срок. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос в изложението е свързан с правното значение на подаденото заявление от ищеца за закупуването на имота през 2003 г., като същият не кореспондира с изложените от въззивния съд мотиви. Съдът не е приел, че с подаването на заявлението е прекъсната придобивната давност, а е посочил, че от този момент жалбоподателят е обективирал намерението си за своене. Тезата на касатора е, че началната дата, от която е започнала да тече давността е 01.06.1996 г., но тази дата не е приета за начален момент на давностния срок. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика, в която се разглежда хипотеза на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца срещу собственика, като е прието, че предявяването му не прекъсва придобивната давност. Именно в съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че изразеното несъмнено намерение за закупуване на имота следва да се счете за манифестиране на намерение за своене. Вторият въпрос е обоснован с нарушаване на принципите на диспозитивното начало, равнопоставеност и състезателност при постановяване на обжалваното въззивно решение. Касаторът не е посочил на кои факти, които счита за неустановени, респективно твърдяни от страна в процеса, е основал решението си въззивният съд. Действително, в съдебната практика се приема, че тези принципи следва да бъдат спазвани при постановяване на съдебния акт. Жалбоподателят обосновава неспазването им с липсата на възражение от ответника, че упражняваната фактическа власт на кооперацията е имала характеристиките на владение. Изложеното не кореспондира с данните по делото, тъй като ответникът е твърдял, че тя е ползвала терена като прилежаща част към собствените й сгради, необходим за използването им по предназначение. Третият въпрос не може да доведе до допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Налице е трайно установената практика на ВКС по приложението на нормата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, която не се нуждае от осъвременяване. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване отново е мотивирана с неспазване на принципите на диспозитивното начало, равнопоставеност и състезателност, което не се установява директно от мотивите на обжалвания акт, нито се разкрива грубо нарушаване на съществени процесуални правила. В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Ответникът по касация не е завил претенция за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.