Определение № 2362 от 02.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 449/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение № 385 от 15.11.2023 г. по в. т. д. № 710/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, първи търговски състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 260031 от 8.07.2022 г. по т. д. № 209/2020 г. на Хасковски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Ерато холдинг“ АД /н./ иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ за признаване за установено съществуването на публични вземания към „Ерато холдинг“ АД /н./ за данъци върху недвижимите имоти, такси за битови отпадъци и данъци върху превозните средства за 2019 г., дължими от дружеството за притежаваните от него имоти и моторни превозни средства, декларирани с декларации по чл. 14 и чл. 54 ЗМДТ, възлизащи на общата сума от 33 836, 11 лв. В останалите му части въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на закона. Оспорва извода на въззивния съд, че липсата на акт за установяване на публичните вземания е достатъчно основание за отхвърляне на иска по чл. 694, ал. 2 ТЗ. Касационният жалбоподател мотивира становище, че предвиденият в чл. 107, ал. 3 ДОПК акт за установяване на задължения има само декларативно действие, с което се признава едно вече съществуващо право на държавата да получи своето публично вземане. Излага доводи, че вземанията по ЗМДТ за данък върху недвижимите имоти, такса за битови отпадъци и данък върху превозните средства са предварително установени в ЗМДТ и са дължими за имотите и превозните средства, декларирани от съответния субект в подадените от него декларации по ЗМДТ до отпадане на обстоятелствата за това, което е свързано с промяна на собствеността или унищожаване на вещта. Поддържа, че в императивната разпоредба на чл. 107, ал. 3 ДОПК се сочи, че нарочен акт за установяване на задължението се издава само при подадено искане на задълженото лице, с оглед гарантиране правото му на обжалване по административен ред, в случай, че то не е съгласно с определения размер /ал. 4 на същия член/. При наличие на други хипотези- при констатация за несъответствие между декларираните данни и служебно известни такива на органа по приходите или когато не е подадена декларация, или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия /последната хипотеза е неотносима към случаите на задължения за местни данъци и такси, поради тяхното естество/ законодателят е предвидил възможност, но не и задължение на органа по приходите да състави отделен акт за установяване на публичното задължение /чл. 107, ал. 3, изр. 3 ДОПК/. Касаторът счита, че решаващият аргумент на въззивния съд за отхвърляне на иска за установяване на публичните вземания към длъжника за данъци върху недвижимите имоти, такси за битови отпадъци и данъци върху превозните средства за 2019 г. не съответства на разпоредбата на чл. 107 ДОПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване Национална агенция за приходите основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „Дали е необходимо органът по приходите винаги да установява публичните вземания за данък върху недвижими имоти, данък върху превозните средства и такса за битови отпадъци с нарочен акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, за да бъдат приети от синдика в производството по несъстоятелност и включени в списъците на приетите вземания, съответно – да бъдат предмет на установяване съществуването и дължимостта им в производството по чл. 694 ТЗ?“ Твърди, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол, както и че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът „Ерато холдинг“ АД /н./ и синдикът на длъжника в несъстоятелност „Ерато холдинг“ АД В. И. Г. не изразяват становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че декларациите, които се подават от данъчно задължените лица, са основание за предварително установяване на публичните вземания, като процедурите, установени в глава ХІV, раздел І от ДОПК са две: едната е базирана на декларациите, в които задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, а втората е базирана на декларациите, в които задълженото лице не определя/установява само размера на данъка или осигурителната вноска, а това става от органа по приходите въз основа на подадена от задълженото лице декларация. По отношение на втората процедура при позоваване на чл. 107 ДОПК съдът е изтъкнал, че съществува задължение за съобщаване на размера на вземането на задълженото лице и е предвидено право на лицето да поиска и получи справка за начина, по който е изчислено задължението, както и да подаде искане за издаване от органа по приходите на акт за установяване на задължението, който пък е задължен да стори това в 30-дневен срок от подаване на искането. Посочил е, че в чл. 107 ДОПК е установена и възможност за служебното издаване на акт за установяване на задължението при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103 ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Решаващият състав е приел, че именно актът за установяване на задължението е и основанието по чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК за предприемане на принудително изпълнение на публични вземания. Въз основа на анализа на посочените разпоредби съдът е намерил, че за установено публично задължение от този тип може да се говори само при наличие на акт за установяване на публичното задължение. Изразил е разбиране, че не съществува възможност при липсата на установяване по предвидения в специалните закони ред на публично вземане същото да се извършва от синдика, респ. от гражданския съд в производството по чл. 694 ТЗ. По тези съображения и като е отчел, че производството по несъстоятелност е способ за универсално принудително изпълнение, съставът на Пловдивския апелативен съд е направил извод, че в производството по несъстоятелност предявените публични вземания следва да са установени с актове от посочения вид. По отношение на данъка върху недвижимите имоти съдът се е позовал на чл. 23 ЗМДТ, според който този данък се определя от служител на общинската администрация по местонахождението на недвижимия имот и се съобщава на данъчно задълженото лице или на негов законен представител. Посочил е, че подобно е предвиждането в чл. 54 ЗМДТ относно данъка върху превозните средства и в чл. 67 и 69 ЗМДТ относно таксата за битови отпадъци. Възпроизвел е и разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, според която установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. По тези съображения съдът е приел, че по отношение на посочените публични вземания по ЗМДТ е приложимо разрешението, че те се установяват по реда по чл. 107 ДОПК. Направил е извод, че за да бъдат приети в производството по несъстоятелност е нужно тези публични вземания да са установени с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК и да няма данни за погасяване на същите след издаването му. По отношение на спорните публични вземания за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за 2019 г. въззивният съд е посочил, че въпреки дадените указания ищецът не е представил акт за установяване на вземанията, което е достатъчно основание да се достигне до извод, че за нуждите на производството по иска по чл. 694 ТЗ същите не са установени по предвидения в ДОПК ред и следва да се признаят за несъществуващи. Установил е, че в представеното по делото решение от 25.03.2021 г. на Директора на „Общинска данъчна дирекция“ при Община Хасково се споменава акт за установяване на задължения по декларации от 05.02.2021 г., с който са установени неплатени от ответника задължения за данък за недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за 2019 и 2020 г., но липса конкретизация на съдържанието на акта, а именно установените с него размери на дължимите публични вземания по партидни номера на имотите и подадени за тях данъчни декларации. Досежно дължимия от длъжника данък върху превозните средства за 2019 г. съдът е изтъкнал, че също не е представен акт за установяване на вземанията, поради което установителният иск с предмет тези вземания също е счетен за неоснователен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Правният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател следва да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно доказването на публични вземания за данъци върху недвижимите имоти, данъци върху превозните средства и такси за битови отпадъци при предявяването им пред съда по несъстоятелността и в производството по иск по чл. 694 ТЗ. Така уточненият правен въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липсата на формирана по него практика на ВКС. Поради допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да се обсъжда дали е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт. На основание чл. 84, т. 1 ГПК вр. чл. 621 ТЗ касаторът не дължи внасяне на държавна такса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение