Определение № 845 от 08.12.2020 г. на ВКС по д. № 2097/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на О. И. и на БКС „Х. Н.” ЕООД, [населено място] срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №5533/18 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 19 544 лв., ведно със законната лихва от 28.10.2014 г. и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 70 000 лв. предявеният от О. И. срещу БКС „Х. Н.” ЕООД иск по чл.200 КТ – за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 28.10.2014 г. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, касаторът - ищец О. И. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Намира, че въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС/ р. по т.д. №3568/15 г., първо т.о., р. по гр.д. №1145/14 г. на трето г.о., р. по гр.д. №5074/13 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №719/09 г. на четвърто г.о./ правните въпроси от предмета на спора: за определяне на размера на обезщетението при отчитане на икономическото състояние/ база/ и стандарта на живот към момента на злополуката, при посочен коректив обществена оценка на баланса и съпоставима еквивалентност на обезвредата; за необходимостта от пълно и главно доказване от страна на ответника на проявената от работника груба небрежност при съпричиняване на вредоносния резултат. Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните правни въпроси: Колко на брой минимални работни заплати, съгл. ПМС към датата на увреждането от тр. злополука са необходими за справедливото обезщетяване на вредите?; Справедливо ли е определено обезщетението на пострадалия, когато съдът не е обсъдил при определяне на размера му всички претърпени от работника травми, болки и страдания?; Може ли да се признае груба небрежност на работника и съпричиняване на злополуката, когато не е наказан за това от работодателя и има ли това доказателствена тежест в процеса?; За пълното и главно доказване от страна на работодателя на възражението му за съпричиняване на вредите от работника, когато не му е връчен нито един документ за инструктажите за безопасност на работодателя и няма доказателства за прекия ръководител на работника, който да следи технологичния процес? Очевидната неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК жалбоподателят обосновава с очевидна неправилност на изводите на съда за съпричиняване на злополуката от работника с груба небрежност и с очевидно несправедливото определяне на цялостния размер на обезщетението. Останалите две основания – нищожност и недопустимост на въззивното решение, сочи само формално, без да ги обосновава в изложението си. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, касаторът- ответник по иска БКС „Х. Н.” ЕООД се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени правните въпроси за критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгл. чл.52 ЗЗД и следва ли съдът да вземе под внимание всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение към определяне на справедливо обезщетение – в каква степен ищецът се е възстановил след провеждане на лечението и извършените операции, като приложи критериите „продължителност на болки и страдания” и „последици от получените увреждания” / ППВС №4/68 г., р. по гр.д. №556/10 г. на трето г.о., р. по гр.д. №4417/15 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №5055/13 г. на трето г.о. на ВКС/. Намира още, че изводите на въззивния съд при определяне на приноса на пострадалия за увреждането по чл.201, ал.2 КТ противоречат на цитираната практика на ВКС, според която обезщетенията се намаляват в съответната степен, която се определя от обективното съотношение на допринасянето за злополуката с оглед на всички конкретни факти. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел въз основа на представения трудов договор между страните, че към момента на тр. злополука ищецът е работил като общ работник в ответното предприятие. Функциите на тази длъжност се изразяват в изпълнение на рутинни задачи, помощни и спомагателни работи в комуналната сфера, нареждане за които работникът получава устно от прекия ръководител и ги отчита пак устно на последния. Длъжността няма специфичен характер и организация на работата и за изпълнението й не се изискват предишен опит или степен на професионална квалификация и образователно ниво. Задължение на работника е да спазва нормативната уредба по безопасност на труда и Правилника за вътрешния трудов ред. Трудовата злополука настъпила на 28.10.14 г. в цеха за сортиране на битови отпадъци, след като ищецът се качил на металната шина на сортировъчната машина за преработка на отпадъци на височина около 1,5 метра, при поемане от него на вързоп с велпапе с цел ръчното му поставяне в бункера на балиращата машина. Връзката на вързопа при поемането се скъсала, ищецът се подхлъзнал и паднал от машината върху асфалтовата площадка до нея, вследствие на което получил закрито счупване на лявата бедрена шийка. Злополуката е призната за трудова по реда на чл.55, ал.1 КСО с разпореждане от 11.12.14 г. Ищецът е опериран непосредствено след злополуката като под рентгенов контрол за му поставени три конюлирани винта. През първите 20-30 дни е изпитвал особено силна болка. При този вид фрактура има нарушаване на кръвоснабдяването на главата на бедрената кост, поради което процесът на зарастване протича бавно и се налага използването на помощни средства – патерици за срок от 6 месеца, а за срок от 8 месеца пострадалият е бил неработоспособен. Изплатено му е по застраховката „Трудова злополука” обезщетение в размер на 2856 лв. От съдебно – медицинските експертизи се установява, че към 19.01.2016 г. ищецът бил напълно възстановен, с пълен обем на движенията на лявата тазобедрена става, без атрофия на бедрената мускулатура, с умерена болка при лягане на лявата страна поради контакта на меките тъкани с главите на поставените конюлирани винтове, които следвало да бъдат извадени с нова операция. През 2018 г. обаче състоянието му се влошило, започнал да се оплаква от болки в кръста с разпространение към левия крак, във връзка с които бил опериран отново. Допуснатата от въззивния съд СМЕ е установила при проведения на 22.04.19 г. преглед на ищеца, че последният ходи без помощно средство, но лявото му бедро е с 2 см. по-слабо, левият крак – по-къс с 2,5 см., лявото коляно е по- слабо с 3 см. и лявата подбедрица - с 2 см. по –слаба. Вещите лица разясняват, че след операцията и последвалото скъсяване на крака са настъпили промени в биомеханиката на таза и поясния отдел на гръбначния стълб, което води до наклон на таза към левия крак и компенсаторно изкривяване на поясния отдел на гръбначния стълб на противната страна.. В началото изкривяването е нефиксирано, но с времето става трайно, от неврологичния статус се установява пареза на лявото стъпало за дорзална лексия / изкривяване на стъпалото нагоре, ходене на пета/ и снижени двустранно Ахилесови рефлекси. Появилите се през 2018 г. болки при ищеца, във връзка с които е опериран, са в резултат от непраднала мускулна хипотрофия на промените в гръбначния стълб. След втората операция пострадалият е изпитвал болки с умерен интензитет, намаляващи към края на първия месец. При тези данни за тежестта на травмата, наложилите се оперативни намеси, продължителността и интензитета на понесеното от ищеца страдание, трайното изкривяване на гръбначния му стълб, ограниченията и затрудненията, които той е изпитал и изпитва, младата му възраст / на 34 г. към злополуката/, икономическите условия и жизнен стандарт в страната, въззивният съд е приел, че справедивото обезщетение на вредите е в размер на 28 000 лв. Тази сума е намалена с 20 % - степента, с която според въззивния съд ищецът е допринесъл с груба небрежност за злополуката. Във връзка с последното е прието, че поведението на ищеца, изразяващо се с недопустимо според правилата за безопасност на труда качване на машината и ръчно подаване на отпадъци в бункера й, не може да бъде изцяло оправдано с непроведения от страна на работодателя инструктаж за безопасност при работа с машината, както и с установената практика на качване на работници на машината. Пострадалият е работил при ответника не малко време и е бил запознат с технологията за работа с машината – че отпадъците не следва да бъдат поставяни неразвързани в бункера и че достигат до него по транспортната лента. Поведението на ищеца се явява напълно изолиран случай на ръчно поставяне на отпадък в бункера, след качване на машината от противоположната на металната стълба страна. С качването си върху машината и предприемането на ръчно поемане на вързопи с отпадък от височина ищецът не е проявил елементарно старание и внимание за собствената си безопасност и е пренебрегнал основни физични и житейски правила за безопасност, поради което следва да се приеме, че е допринесъл за злополуката с груба небрежност в посочената степен. След намаляване на определеното обезщетение с процента на съпричиняване, от остатъчната сума 22 400 лв. е приспадната получената застраховка от 2 856 лв. на осн. чл.200, ал.4 КТ и на ищеца е присъдено обезщетение в посочения по-горе размер от 19 544 лв., ведно със законната лихва от деня на злополуката. Изводите на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС по поставените от касаторите въпроси за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Обезщетението е определено при отчитане на конкретните обстоятелства на случая- характера и тежестта на увреждането, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, трайните последици от травмата за ищеца, младата му възраст и обществено-икономическите условия в страната, както е посочено в ППВС №4/68 г. и цитираната от страните практика на ВКС по чл.290 ГПК. Обоснован - съответно на практиката на ВКС, е и приносът на ищеца за вредоносния резултат с допусната груба небрежност, изразяваща се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност на работата от страна на пострадалия / р. по гр.д. №673/11 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №951/11 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №387/10 г. на четвърто г.о. на ВКС и други/. В последното е посочено, че груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина/ и ищецът не е наказан за него, както се сочи във въпроса му/, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени (степен на съпричиняване). В случая е приета сравнително ниска степен на съпричиняване с оглед данните по делото за непроведен инструктаж на ищеца за работа с машината, от една страна, но при отчитане на фактическата му запознатост с процеса на балиране на отпадъци, с оглед на продължителната му трудова дейност при ответника, от друга. Така при намаляване на обезщетението е отчетено обективното съотношение на допринасянето за злополуката от пострадалия с оглед на всички конкретни факти, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението – р. по гр.д. №3233/15 г. на ВКС, трето г.о. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалване на въззивното решение по поставените от страните – касатори правни въпроси в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по тези въпроси, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Еднообразното /уеднаквено/разрешаване на поставените въпроси в практиката на ВКС, според цитираното по –горе, изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, на което се позовава касаторът – ищец. В практиката на ВКС – напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о. – е посочено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване ( ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв особено тежък и външно установим порок на въззивното решение в случая не се установява - обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са налице основания за допускане на обжалването и по двете касационни жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.