Определение № 4949 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4990/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на "Супер Лукс-84" ЕООД срещу решение № 117/08.07.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 146/2021 г. на Силистренския окръжен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 260586/19.01.2021 г. по гр. д. № 364/2019 г. на Силистренския районен съд и като краен резултат касаторът е осъден на основание чл. 200 КТ да заплати на С. Д. Х. сумата от 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 22.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 22.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 1840 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 22.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението на въззивния съд в частта за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди над 40 000 лв. до претендираните 50 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск за имуществени вреди, е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване решение по въззивно гражданско дело с цена на иска до 5000 лв. В случая искът за имуществени вреди е с цена 1840 лв., поради което въззивното решение, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е подадена в срок и е допустима.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността "резач на метал". На 22.05.2018 г., при изпълнение на възложена му работа - рязане на метал по коша на товарен автомобил ДАВ, след съгласуване на ремонтните дейности с колегата му П. Г., ищецът решил да постави ламарина върху намиращите се до скоростната кутия кабели и маркучи, за да не се повредят при рязането, което налагало да слезе от камиона, така стъпил на гумата на товарния автомобил, при което тя се завърта и ищецът падал от височина около един метър и половина, като описаната злополука била приета за трудова такава с разпореждане на ТП на НОИ. Въз основа на представената по делото медицинска документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че в резултат на злополуката ищецът получил многофрагментно счупване на горния край на тибията на лява подбедрица /вътреставна фрактура/.

Посочил е, че по делото е предявен и обратен иск от работодателя срещу ЗК "Олимпик"- клон България в условията на евентуалност - ако той бъде осъден, застрахователното дружество да му репарира присъдените обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, като съдебните производства са разделени - едно за разглеждане на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ /настоящето/ и друго по обратния иск.

Въззивният съд е достигнал до правния извод, че в случая са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя. По направеното възражение за наличие на груба небрежност от работника по чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд е приел, че в случая такава не е налице. Съдът се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 41/05.03.2020 по гр. д. №2679/2019 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно която когато се касае за предприети действия в интерес на работата от страна на пострадалия работник не става въпрос за груба небрежност, а за т.нар. обикновена небрежност, тъй като не всяко нарушение на правилата на труда мотивира приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довели до осъществяване на груба небрежност от негова страна като елемент от виновното му поведение. В конкретния случай, като се има предвид, че предприетото слизане от камиона по описания начин е било честа практика за ищеца, липсата на доказателства, че инструктажът за безопасност на труда е прецизно проведен от началника му Р. Д., който сам заявява при разпита му пред първата инстанция, че той се е подписал вместо работника за проведен инструктаж, както и фактът, че въпреки твърденията му, че често е отправял забележки към ищеца за небрежност в работата му, не са взети мерки тези прояви да бъдат преустановени, като се добави и неопроверганото твърдение на ищеца, че е предприел слизането от камиона в интерес на работата след разговор с неговия колега П. Г. относно необходимостта да сложи предпазна ламарина, за да не се повредят намиращите се до скоростната кутия кабели и маркучи, въззивният съд е приел, че не са налице основания за приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в случая се касае за обикновена небрежност, а не груба такава.

Относно справедливия размер на обезщетението, съдът отчел, че в случая травматичното уреждане причинило на ищеца силни болки и много страдания, предизвикани не само от естеството на травмата, но и от твърде усложнения и болезнен процес на лечението, което съгласно представените по делото доказателства пред първата инстанция и заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, е било съпроводено от неправилно лечение и ненасочване към подходящи медицински заведения и специалисти от страна на лекуващия лекар. Според въззивния съд лекарските грешки са причинили голяма част от болките и страданията на ищеца, но те не могат да бъдат вменени в негова вина, каквото възражение е направил работодателят и правилно същото е прието за неоснователно от районния съд. Въз основа на събраните гласни доказателства съдът е приел, че през периода след злополуката ищецът се чувствал потиснат, изпитвал безпокойство за протичащото заболяване, за финансовите проблеми, породени от продължителната безработица и от липсата на перспектива, чувствал се зависим - физически и икономически от съпругата си, която поела грижите за него, изпитвал чувство за вина, че я натоварва въпреки нейните здравословни проблеми. Съдът е приел, че каквато и да са пропуските при лечението на травмата, трудовата злополука е първопричината за причинените на ищеца болки и страдания, и това е отчетено от съда при преценка на баланса между отговорността на работодателя и съпричиняването при лечението на ищеца. Изложени са мотиви за това, че част от причинените на ищеца болки и страдалия са в резултат от неадекватното лечение на травмата и в тази връзка съдът е съобразил периодът, в който ищецът е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност /в случая от 22.05.2018 г. до 16.01.2019 г. или общо 240 дни/, както и че с експертно решение на ТЕЛК на ищеца е определена 75% трайно намалена работоспособност, като са му противопоказни условия на труд: тежък физически труд, лоши климатични условия, йонизираща среда. Също така е отчел и икономическата ситуация, характеризираща се с висока инфлация, покачване на цените и нарастване на минималната работна заплата. Съобразявайки горните обстоятелства, въззивният съд определил като справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 40 000 лв.

В обобщение съдът е посочил, че не са налице основания нито за приложение на хипотезата на чл. 201 КТ - изключваща отговорността на работодателя, нито са налице основания за нейното намаляване по чл. 201, ал. 2 КТ по изложените по-горе съображения. За частично основателни са намерели единствено доводите, касаещи съпричиняване от трето лице по време на лечението, поради което съдът е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 40 000 лв. По отношение на довода на ответното дружество, че ищецът не е представил доказателства за получени обезщетения и застрахователни премии, въззивният съд е посочил, че такива указания не са му давани, както и такива възражения не са правени в сроковете по ГПК.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на решаващия съдебен състав за липса на съпричиняване на вредите от пострадалия работник, като се поддържа твърдение, че ищецът е съпричинил вредите, тъй като при предприето от него слизане от товарния автомобил, същият стъпил на подвижна гума, вместо да използва за целта стълба. Освен това работодателят не следвал да носи отговорност за вредите, настъпили в резултат от неправилно проведено лечение и ненасочване към подходящи медицински заведения и специалисти от страна на лекуващия лекар. Оспорва се определения размер на обезщетението за неимуществени вреди като значително завишен и се твърди, че в обжалваното решение липсва цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Излагат се оплаквания и за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и по-конкретно за неправилно разделяне на производството по чл. 200 КТ от това по обратния иск, предявен от работодателя срещу застрахователя.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат наличие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. "Задължен ли е въззивния съд да обсъди релевантните възражения на страните и да изложи по тях собствени мотиви по съществото на спора?";

2. "Относно съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, за съдържанието на понятието "груба небрежност" по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и за съпричиняването. За критериите, които са от значение за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съответно за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях, както и относно критериите за определяне на действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука и за правното му значение за определяне на размера на обезщетението?";

3. "За условията при които е допустимо да се разделят производства, исковете по които се намират във връзка с предмета на делото и не подлежат на разглеждане по реда на различни производства. За задълженията на съда служебно да извърши необходимите действия по движението и приключването на делото и за задължението на съда за събиране на доказателства и обстоятелства по друго съдебно производство, което е по несъстоятелност.".

Ответникът по касационната жалба С. Д. Х., чрез процесуалния си представител адв. В. П., е депозирал отговор на тази жалба, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. излага становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да вземе предвид и да обсъди всички относими към спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, имащи значение за решаването на спора, заедно и поотделно. Обоснован е с оплаквания за необсъждане на доводите, че ищецът сам се е поставил в опасност, като без тези негови действия злополуката не би настъпила. Въззивният съд в действителност е обсъдил тези доводи на ответника по иска, но ги е намерил за неоснователни и е приел, че не са налице основания за намаляване отговорността на работодателя за настъпилата злополука /чл. 201, ал 2 КТ/. Поради това касационно обжалване по този въпрос не може да се допусне.

На поставените в изложението въпроси относно съдържанието на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС /в т.ч. и цитираната от жалбоподателя/. В практиката, включително и в ППВС № 4/23.12.1968 г., е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В посоченото постановление на бившия ВС е разяснено, че използваното от законодателя понятие "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В процесния случай не е налице отклонение от посочената практика. За да постанови своето решение въззивният съд е направил съвкупен анализ на всички доказателства по делото като е съобразил, какви травматични увреждания са били причинени на работника в следствие на настъпилата трудова злополука, продължителността на лечебния процес и възстановителния период, невъзможността на ищеца да работи, неудобствата свързани с нуждата на ищеца от постоянна чужда помощ в неговото ежедневие, отчетени са обстоятелствата, касаещи психологичните и емоционалните отражения от злополуката, както и тези свързани с икономическите условия и стандарта на живот в страната, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Освен това неоснователно е възражението на работодателя, че не носи отговорност за настъпилото влошаване на състоянието на ищеца по време на лечението, доколкото при съпричиняване на вредите от няколко лица, отговорността е солидарна съгласно чл. 53 ЗЗД.

На следващо място, поставеният въззивен акт не е в противоречие и с установената съдебна практика, касаеща приложението на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, във връзка с което са поставени и следващата група въпроси. В практиката си ВКС приема, че "груба небрежност" по смисъла чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато при настъпване на трудовата злополука работникът не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и е проявил липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В случая въззивният съд е изследвал механизма на злополуката и като е съобразил, че предприетото от ищеца слизане от камиона по описания начин /стъпване на гумата на камиона/ е било честа практика, а в конкретната ситуация и в интерес на работата /с оглед необходимостта да бъде поставена предпазна ламарина/, липсата на доказателства за проведен инструктаж за безопасност на труда, липсата на данни за взети мерки за преустановяване на допуснатите от работника нарушения във връзка с изпълнението на трудовите му задължения /с оглед посоченото от св. Д., че същият като началник на ищеца често се случвало да отправя към него забележки за небрежност в работата му/, въззивният съд е приел, че не е налице проявена груба небрежност от работника. Всички тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС. Освен това в отговора на исковата молба работодателят е направил възражение за съпричиняване без да е въвел конкретно фактическо обстоятелство за нарушение на правилата за безопасност, единствено са направени правни твърдения- твърдения относно наличието на хипотезата на чл. 201, ал.2 КТ. Не е посочено изрично в отговора на исковата молба, че ищецът е бил длъжен и е следвало да слиза от камиона само със стълба, за да може това обстоятелство да се квалифицира като възражение за съпричиняване. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по тези правни въпроси.

Последният въпрос се поставя във връзка с направено от касатора оплакване, че съдебният състав неправилно е разделил производствата по двата иска - този по чл. 200 КТ от този по обратния иск, предявен от работодателя срещу застрахователя, същият обаче няма обуславящо изхода на спора значение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.

В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение