Определение № 622 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Спортно училище „Олимпиец” [населено място], против решение № 18/16.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 483/2019 г. от състав на Окръжен съд – Перник. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на ОС – Перник е приел, че предявеният иск с правно основание чл.200 КТ е основателен до размер на сумата от 21000 лева, като е отменил частично решението на районен съд в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 18 000 лева до 21 000 лева и е постановил в тази част ново, с което е присъдил още 3 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, резултат от претърпяната трудова злополука. Съдът е приел, че ищцата е паднала, ставайки от стола и тръгвайки към вратата на класната стая. Прието е, че при такова действие, подобен риск съществува за всеки и дори да се приеме, че ищцата не е проявила нужното внимание при ставането от стола и последвалите стъпки в посока вратата на класната стая, то това би могло да се квалифицира като обикновена, но не и като груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.1 от КТ. Съдът е посочил, че за да е налице груба небрежност, следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Съдът е приел, че причината за ставането на ищцата от стола и насочването й към вратата на класната стая е ирелевантно относно преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като ищцата би могла да падне и получи увреждане, отивайки към вратата и без същата да е била повредена, а просто за да я отвори и тази причина не би могла да й се вмени в нейна вина. Предвид на гореизложеното съдът не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства във връзка с наличието на повреда във вратата на кабинета и наличието или липсата на предприети от ищцата действия за уведомяване на ръководството на училището за това и респ. действия за отстраняване на повредата. Предвид на гореизложеното, съдът е приел, че ответникът не е доказал възражението си по чл.201, ал.1 от КТ. Съдът е обсъдил подробно събраните по делото свидетелски показания във връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е приел, че обективните последици от злополуката, за предприетите медицински интервенции, за продължителността на лечението и възстановителния период, както и за негативните изживявания на пострадалата водят до извод, че присъдената сума от 18 000 лева не е достатъчна да обезщети ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, поради което обезщетението следва да се увеличи на 21 000 лева. Според съда, това е размерът според настоящия състав, който най-адекватно ще репарира ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди като при определянето му е отчетена възрастта на ищцата, обстоятелството, че е претърпяла четири операции, продължителността на лечението и възстановителния период, както и възникналите в периода на лечението усложнения. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и ал.2 на чл.280 ГПК – поради очевидна неправилност. Първите два въпроса касаят правната квалификация на предявения иск и за приложението на разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди и излагането на мотиви относно механизма на произшествието и изследване на точното съотношение на приноса на пострадалия, отново във връзка с приложението на чл.201, ал.2 КТ. Съдът е изложил мотиви относно правната квалификация на иска, като спор по делото няма относно това, че правната квалификация на иска е по чл.200 КТ, като относно приложението на чл.201, ал.2 КТ е посочил подробно механизма на настъпилото произшествие, въз основа на което е направил изводи за липсата на предпоставки за приложението на нормата на чл.201, ал.2 КТ. Съдът не се е отклонил от задължението си да изследва механизма на настъпването на произшествието, поради което не е и налице противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, като не е и налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въз основа на фактите по спора, обсъдени и възприети от съда, същият е приел, че липсва проява на груба небрежност от страна на пострадалата. Проверката на фактите по спора и възприетата от съда фактическа обстановка не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. Сочи се правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. По сочените правни въпроси е налице практика на ВКС, която е единна и съобразена от състава на въззивния съд, поради което не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно същите правни въпроси, като не се сочи в каква насока следва да се промени трайната практика на ВКС по същите правни въпроси. Съдът е посочил защо приема, че не е налице проява на „груба небрежност”, като този негов извод са обосновава в мотивите на обжалваното решение с фактите по спора и възприетата фактическа обстановка, свързана с механизма на настъпването на произшествието, поради което не е и налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да се присъди възнаграждение в размер на 870 лева, на основание чл.38 ЗА вр. чл.9, ал.3 вр. 7, ал.2, т.4 от Наредба за минималните адвокатски възнаграждения. Водим от горното, състав на ВКС