Определение № 2000 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Х. К. П., чрез адвокат И. Х., срещу въззивно решение № 127/29.08.2022 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 40/2022 г. Касаторът обжалва решението в частта, с която отхвърлен предявения от него иск за обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за сумата над 16 500 лв. и в частта, в която е отхвърлен в цялост иска за обезщетяване на имуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде увеличен размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Габровски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Х. К. П. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 16 500 лв. и компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 29.07.2018 г. до окончателното издължаване. Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ досежно обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до 76 630 лв., а по отношение на имуществените вреди – изцяло. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че първоначално през 2009 г. е образувано досъдебно производство № 206/2009 г. по описа на ОД на МВР – Габрово срещу трима неизвестни извършители, съставляващи организация или група, за това, че на 27.11.2009 г. в местност край [населено място] принудили лице от същия град да поеме имуществено задължение – да подпише запис на заповед за сумата от 1 500 лева, като го заплашили с насилие – престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 3 от НК. На 27.02.2010 г. касаторът П. бил привлечен като обвиняем по ДП № 206/2009 г. за престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 НК и по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК. Впоследствие квалификацията била прецизирана. С определение от 28.02.2010 г. на Габровския окръжен съд по ЧНД № 78/2010 г. по отношение на П. била взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, потвърдена от Апелативен съд – Велико Търново по ВЧНД № 71/2010 г. П. е бил приведен в следствения арест в Габрово; наложената мярка е изменена с постановление от 28.02.2011 г. в по-лека – парична гаранция, поради изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 от НПК. На 11.06.2013 г. досъдебното производство било спряно; възобновено е на 19.10.2015 г. На 24.11.2015 г. Окръжна прокуратура – Габрово е изпратила делото на Специализирания наказателен съд с обвинителен акт против 9 обвиняеми, сред които и Х. П.. На 30.11.2015 г. било образувано НОХД № 1482/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд; делото е прекратено на 12.12.2015 г. на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК и върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 19.05.2016 г. разследващият полицай изпратил делото на Специализираната прокуратура с мнение за предаване на съд на Х. П.. На 29.07.2016 г. Специализираният наказателен съд постановил определение по ЧНД № 522/2016 г., с което на основание чл. 369, ал. 2 от НПК прекратил наказателното производство по всички повдигнати срещу Х. П. обвинения. Определението е влязло в сила на 29.07.2016 г. Установено е, че в периода, в който е продължило воденото срещу П. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние, дискомфорт, стрес, страх, притеснения. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, ограничил излизанията си, дискредитирано било доброто му име, уронени били честта и достойнството му; В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът посочил, че определя паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразява характера на престъпленията; продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – съдебна и досъдебна фаза, с обща продължителност 6 години, 5 месеца и 2 дни; наложените мерки за нетоклонение – задържане под стража за срок от 1 година и парична гаранция, като първата е ограничила правото на касатора на лична свобода и придвижване; конкретните негативни изживявания, публичната разгласа; сравнително младата възраст на касатора по време на воденото наказателно производство; съобразена е и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство спрямо подсъдимия. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с твърдение, че въззивният съд в противоречие с цитирана съдебна практика на ВКС е приложил чл. 52 ЗЗД без да обсъди релевантни за предявения иск обстоятелства – вида и тежестта на повдигнатите обвинения и предвидените за тях наказания; извършени претърсвания в дома и личния автомобил; личността и характеристичните данни на пострадалия; медийна разгласа и достояние на обвинението до широк кръг хора. Преценените от съда обстоятелства по чл. 52 ЗЗД не е обяснил как и в каква степен влияят върху крайния размер на определеното обезщетение. Формулирал е следния правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК: задължен ли е въззивният съд да посочи и обсъди всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на неимуществените вреди Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, решение № 350/17.10.2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 70/2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на III г.о., решение № 158/2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 59/2016 г./ по гр.д. № 3340/2015 г. III г.о.о, решение № 215/2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. на IIII г.о.о, решение № 182/2016 по гр.д. № 1331/2016 г. на III г.о., решение № 26/11.02.2019 г. по гр.д. № 1467/2018 г. на IV г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по преформулирания от съда правен въпрос, разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС: кои обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко от тях влияе при определяне крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 ЗЗД. Мотивиран от горното, съдът