Определение № 3316 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1947/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото В. И. М., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Д. М. срещу решение № 18/13.02.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 207/2025 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 239/19.05.2025 г. по гр. дело № 2955/2024 г. на Ямболския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Средно училище (СУ) „Св. К. О.“ – [населено място], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № РД-07-35/13.09.2024 г. на началника на Регионално управление на образованието (РУО) – [населено място], с която трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ; и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на ответното училище; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при разглеждане на иск по чл. 344, ал. 1 от КТ за незаконосъобразно уволнение, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ – след проведен конкурс, да извърши проверка относно компетентността на органа, издал заповедта за обявяване на конкурса, когато законосъобразността на конкурсната процедура е оспорена от страната; и 2) нищожна ли е заповед за обявяване на конкурс, когато е издадена от лице, което не притежава материална компетентност съгласно специалния нормативен акт, уреждащ заместването на съответния административен орган. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещната страна – ответното СУ „Св. К. О.“, в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. М. А., излага съображения, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е установил, че с процесната заповед № РД-07-35/13.09.2024 г. на началника на РУО-Ямбол, трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ, с постъпване на работа на 13.09.2024 г. на служителката, спечелила конкурс за процесната длъжност „директор“ на ответното училище. Установил е също, че конкурсът е обявен със заповед № РД-06-287/11.07.2024 г. на М. Я., оправомощена със заповед № РД 10-1506/11.07.2024 г. на министъра на образованието и науката (М-раОН) да изпълнява функциите на началник РУО-Ямбол за времето от 09.07.2024 г. до 12.07.2024 г. включително, поради разрешен платен годишен отпуск за този период на Г. Г., изпълняващ длъжността началник РУО-Ямбол. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищцата за нищожност на заповедта, с която е обявен конкурсът, поради липсата на материална компетентност на лицето издало заповедта. За тази свой извод съдът е изложил съображения, че правомощията на началника на РУО са уредени в чл. 3, ал. 2 от Правилника за устройството и функциите на регионалните управления на образованието (ПУФРУО), и е едно от тях е да обявява конкурси по реда на КТ за заемане на длъжността „директор“ на общинските училища, на държавните неспециализирани училища и др.; съгласно чл. 4 от Правилника, при отсъствие поради отпуск или при командировка с продължителност над 3 работни дни, правомощията на началника на РУО се изпълняват от определен със заповед на М-раОН държавен служител от РУО. Съдът е установил, че в случая началникът на РУО-Ямбол е отсъствал от работа за времето от 09.07.2024 г. до 12.07.2024 г. включително, т.е. над 3 дни, предвид което е приел, че в съответствие с изискването на чл. 4, ал. 1 от ПУФРУО, със заповед № РД 10-1506/11.07.2024 г. М-рътОН е възложил на служителката в РУО-Ямбол М. Я. да изпълнява правомощията на началника Г. Г. за периода на отсъствието му. С оглед това е приел и че заповедта, с която е обявен конкурсът за длъжността „директор“ в ответното училище, е издадена от компетентен орган – изпълняващия длъжността „началник“ на РУО-Ямбол към релевантния период, който черпи правомощията си да обяви конкурса от разпоредбите на чл. 4 от Нар. № 16/01.07.2022 г. за провеждане на конкурси за заемане на длъжността „директор“ в държавните и общинските институции в системата на предучилищното и училищното образование и чл. 3 и чл. 4 от ПУФРУО. Съдът е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателката, че правомощията за обявяване на конкурса не могли да се изпълняват от лице, заместващо титуляра на РУО по силата на заповед за заместване, а следвало да се упражняват по делегация с нарочно издадена за това заповед. За този свой извод въззивният съд е изложил съображения, че граматическото тълкуване на чл. 4 от ПУФРУО не води до извод в подкрепа тезата на ищцата – разпоредбата предвижда, при отсъствие на началника на РУО поради командировка или отпуск, правомощията му да се изпълняват от определен със заповед служител, а правомощията на началника на РУО са посочени в чл. 3, ал. 2 от ПУФРУО, като в Правилника не съществува разпоредба, с която да се въвеждат ограничения в правомощията на служителя, заместващ началника на РУО, включително и такава, ограничаваща или възпрепятстваща възможността да обявява конкурс. При така изложените решаващи съображения на въззивния съд, по наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: И двата поставени правни въпроса не осъществяват както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на тази процесуална разпоредба, тъй като отговорите им очевидно и без съмнение са положителни, като в съдебната практика никога не е имало колебания за това. Положителното разрешение на първия поставен въпрос еднозначно следва и от приетото в решение № 200/20.11.2019 г. по гр. д. № 792/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, – че в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ съдът проверява единствено законосъобразността на проведената конкурсна процедура, като следи за нарушение на императивни правила. В случая въззивният съд изрично се е позовал в мотивите си на тази практика на ВКС и е извършил именно такава проверка за законосъобразност, включваща и визираната в първия въпрос, преценка относно материалната компетентност на органа, издал заповедта за обявяване на конкурса – съобразно доводите на жалбоподателката-ищца за незаконосъобразност на уволнението й, наведени с исковата й молба. Следователно, първият правен въпрос не е от значение и за изхода на делото и не удовлетворява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като допускането на касационното обжалване по този въпрос по никакъв начин не би могло да доведе до промяна на крайния резултат, постановен от въззивния съд по предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Вторият правен въпрос също не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който нито е приел, че заповедта за обявяване на конкурса е издадена от лице, което не притежава материална компетентност, нито, че заповедта е нищожна, каквато е постановката на въпроса и доводите на ищцата по делото, а изводите му са в напълно противоположната насока. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, поради което несъгласието на касатора с правните изводи на съда не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 620.20 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение