Определение № 1403 от 08.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2265/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решение № 943 от 19.08.2024 г. по гр. д. 2972/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3613 от 04.07.2023 г. по гр. д. 8815/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на Д. Й. Д. на основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 52 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „КАСКО +“, Клауза „Кражба на цяло МПС“, на лек автомобил „Ленд Ровър“, модел „Discovery Sport”, с рег. [рег.номер на МПС], с номер на рамата SALCA2DN2GH632062, обективиран в застрахователна полица № 44012021313151811, поради настъпило на 13.07.2021 г. застрахователно събитие - кражба на цяло МПС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 19.08.2022 г., до окончателното плащане, както и сумата от 3 149,14 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 13.01.2022 г. до 18.08.2022 г., и са присъдени разноски в полза на ищеца.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, при нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е обсъдил своевременно релевираното възражение за нищожност на застрахователния договор поради невъзможен предмет и поради липса на застрахователен интерес от сключването му, основани на твърденията му, че при сключване на договора застрахованата вещ е била увредена до такава степен, че да не може да бъде възстановена. Излага, че чрез отказа да бъде събрана исканата от него допълнителна САТЕ е лишен от право на защита и от възможността да докаже възражението си за нищожност на договора за застраховка. Оспорва като немотивиран и необоснован извода на въззивния съд, че е налице покрит по процесния договор за застраховка риск, като се позовава на клаузата на т. 9.1.9 от общите условия към договора за застраховка и уредения с нея изключен риск - когато щетата е настъпила в резултат на действия на застрахования, които представляват опит за измама или измама на застрахователя, какъвто поддържа, че е процесният случай. Изтъква, че по делото остава недоказано настъпване на очертаното от ищеца застрахователно събитие, доколкото единствените събрани доказателства са основани на твърденията на застрахования ищец. Сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като не е надлежно мотивирано, не са обсъдени всички събрани доказателства и възражения на страните. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“, при положение че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета (т. 9.1.9 от раздел I от общите условия)?

2. Достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилото вредоносно събитие е изключен от застрахователното покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат други обстоятелства?

3. Кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза?

4. Какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на „неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователното покритие риск“ от хипотезата на „отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице“?

5. Длъжен ли е въззивният съд в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор в мотивите на решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и на правно- релевантните факти по делото?

6. Следва ли съдът да допусне на страната, върху която е доказателствената тежест за установяване наличие на правоизключващи или правопогасяващи исковата претенция обстоятелства, събиране на доказателства с оглед изясняване на делото от фактическа страна?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Д. Й. Д., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е обсъдил поддържаните с въззивната жалба на ответника възражения и приел, че същите се основават на фактически твърдения, че при сключване на застрахователния договор е представен за оглед автомобил, различен от този, който е застрахован, а застрахованият по същото време вече е бил в автоморга. Счел е, че твърденията сочат на осъществен състав на престъпление при сключване на договора /застрахователна измама/. Изтъкнал е, че ответникът от една страна отрича възникването и съществуването на застрахователното правоотношение, а от друга настъпването на застрахователното събитие – кражба на действително застрахования автомобил, като и двете възражения са основани на твърдения, че автомобилът се намира като увредена вещ извън територията на Република България и е обявен за продажба в специализиран сайт за закупуване на повредени автомобили. Посочил е, че ответникът е поискал от гражданския съд да извърши разследване, като събере доказателства чрез разчитане на данните, съдържащи се в ключ, предоставен на застрахователя от застрахования, като се уточни дали този ключ отключва автомобил с рама, посочена в застрахователния договор. Счел е, че възраженията на ответника и доказателствените искания са оспорени от ищеца с насрещни твърдения, че автомобилът е регистриран в КАТ със съответните идентификационни данни, идентични в застрахователния договор, а преди сключване на договора се извършва проверка за идентичност и от застрахователя, и че автомобилът е снабден с автоматична заключваща система – факти, които са условия за сключване на застрахователния договор. Позовал се е на заключението по събраната като доказателство САТЕ, което е подчертал, че кредитира като обективно и компетентно дадено, и приел, че се установява, че предоставеният за изследване ключ според вещото лице съответства на визуалните характеристики на оригинален ключ, но за да се отговори еднозначно на поставения въпрос, следва да бъде тестван в завода производител. Отчел е заключението на експерта, че по данни от ключа може да бъде изведен само номера на рамата и на двигателя на автомобила, който отключва и заключва този ключ, както и че при справка, извършена от вещото лице, автомобилът е бил в сервиз за обслужване на 11.10.2019 г. в [населено място], за смяна на масло и филтри, когато е засечен пробег от 105 046 км. Изтъкнал е, че вещото лице е изследвало автомобил с рама, идентична с тази посочена в застрахователния договор, и е дало отговор, че въз основа на данни от сайт без оглед, не може да обоснове отговор за въпроса, възможно ли е да се възстанови автомобил, посочен в сайт, и дали номерът на рамата на застрахования автомобил съответства на този, който е обявен в сайта.

Въззивният съд е подчертал, че ищецът е представил доказателства, че е собственик на автомобила, който е застрахован, че е страна по застрахователния договор, че е съобщил за настъпване на застрахователния риск– кражба, вкл. и на органите на МВР, че е образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител, което е спряно, както и че за него е налице правен интерес от претендиране на обезщетение по съдебен ред. Счел е, че ответникът в съответствие с поддържаните от него възражения, не е доказал, че при сключване на договора е представен за оглед автомобил, различен от описания в застрахователния договор. Изтъкнал е, че е възможно застрахованият автомобил да е идентичен с този, за който има данни в специализиран сайт за повредени автомобили, макар последното да не е доказано, но от този факт не следва, че не е настъпило застрахователното събитие, доколкото застрахователят, при наличие на достъп до съответната информация, не е установил по делото към кой момент автомобилът от специализирания сайт е обявен за продажба, кое лице е предало веща и др. факти в тази насока.

Обобщил е, че въз основа на събраните по делото доказателства, подробно обсъдени от първоинстанционния съд, към чиито мотиви препраща на основание чл. 272 ГПК, стига до извод за неоснователност на възраженията на ответника, тъй като не са представени доказателства, които да обосноват пълно и главно насрещно доказване, каквото изискват възраженията му. Намерил е, че всички обстоятелства, които обосновават имуществената отговорност на ответника - валидно сключен договор, право на собственост на ищеца върху застрахования автомобил, настъпило застрахователното събитие – кражба, и средна пазарна стойност на застрахования автомобил по технически характеристики - в размер на 52 000 лева, се установяват от събраните по делото доказателства, поради което е споделил изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове, препратил е към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение и е потвърдил решението като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи два въпроса не покриват общия селективен критерий да са обусловили изводите на въззивния съд. Съдът не е приел, че е налице неизпълнение от длъжника на клаузи от действащите към сключения между страните застрахователен договор общи условия, нито че са установени обстоятелства, които са изключен риск по общите условия, поради което тези въпроси не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените трети и четвърти въпроси са общи и теоретични, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващата му воля, поради което не изпълняват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Петият процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор – отчел е поддържаните с жалбата на ответника възражения, включително основани на твърденията му за недействителност на договора за застраховка и за наличие на изключен риск по действалите към договора общи условия – опит за измама или измама, като е изложил ясни мотиви защо намира възраженията за недоказани и неоснователни. Решаващата дейност на съда е ясно изразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за неоснователни, включително е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, които е посочил, че изцяло споделя, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Последният шести въпрос също не отговаря на гореочертаните изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК да е от значение за правилното решаване на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Въззивният съд с определението си по чл. 267 ГПК се е произнесъл мотивирано по доказателствените искания на въззивника, като не е допуснал събирането им с мотиви, че не са относими и не са от естество да докажат въведените от ответника възражения, или обратно на заложеното с въпроса – счел е, че няма да допринесат за изясняване на релевантната за спора фактическа обстановка. Тези изводи на въззивния съд са намерили отражение и в мотивите на обжалвания съдебен акт, обосновани с изрични доводи досежно твърдените от ответника обстоятелства, за които не са сочени доказателства при правна възможност за ответника, и тези, за кои са сочени, включително каква информация би била достъпна при разчитане на ключа на откраднатия автомобил, може ли качена информация в сайт да обоснове извод за идентичност на автомобил, без да бъде извършен оглед, и че дори да се докаже тезата за идентичност, то последната няма да обоснове извод за основателност на поддържаните от ответника възражения за недействителност на договора, евентуално за изключен или неосъществен риск.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. На основание 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА на представлявалият го при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокат ще бъде присъдено възнаграждение в размер на сумата 4 070 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение