Определение № 510 от 08.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 2022/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД /н./, ЕИК:[ЕИК] против решение № 358 от 15. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по т.д. № 356 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 260089 от 19. 01. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав по т.д. № 2758 по описа на съда за 2019 г, с което е отхвърлен предявен от касатора срещу „ПИ ЕС ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 417 от ГПК за признаване за установено, че „ПИ ЕС ИНВЕСТ“ ЕООД дължи на “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД /н./ сумата 317537.82 лв., представляваща част от пълният размер от 807736.20 лв. - просрочени лихви върху просрочена главница за период 27. 10. 2014 г. – 25. 09. 2019 г. и сумата 49243.89 лв., представляваща лихва върху просрочена главница за периода 27. 10. 2014 г. – 28. 12. 2015 г. по договор за кредит от 24. 06. 2013 г., сключен между “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД /н./ и „ПРОМИШЛЕНО СТРОИТЕЛСТВО ХОЛДИНГ“ ЕАД, и анекси към него № 1/30. 09. 2013 г., и № 2/17. 01. 2014 г., тристранно споразумение за встъпване в дълг от 07. 09. 2016 г. и договор за встъпване в дълг от 15. 02. 2018 г., със законните последици по отношение на лихвите и на разноските в производството. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния закон. Претендира се неправилност на изводите на въззивния съд за недължимост на процесното задължение, като се твърди че същото било признато от ответника в договор между страните и дори било обезпечено от него. Излага се, че посоченият в договора между страните за встъпването на ответника в дълга на третото за делото лице „ПРОМИШЛЕНО СТРОИТЕЛСТВО ХОЛДИНГ“ ЕАД към банката – ищец и касатор, размер на задължението ограничава встъпването в дълг само за главницата, но не и за лихвите и разноските по договора за кредит, които са дължими в резултат на обявяване по реда на чл. 59, ал. 5 от ЗБН, на недействителността на извършени от „ПРОМИШЛЕНО СТРОИТЕЛСТВО ХОЛДИНГ“ ЕАД прихващания с негови задължения към банката – ищец, и по отношение на които лихви и разноски отговорността на ответника не е ограничена по размер с договора за встъпване. Претендира се неправилност на извода на въззивния съд относно правният ефект на съдебното решение по чл. 59, ал. 5 от ЗБН в насока на това, че същото решение има конститутивен ефект и създава правопораждащо действие с влизането му в сила и за в бъдеще, поради което поставя длъжника в забава едва след влизането му в сила. Твърди се, че противно на приетото от съда при признаване недействителност на прихващанията по реда на чл. 59, ал. 5 от ЗБН вземането на банката възобновява съществуването си и става незабавно изискуемо съобразно нормата на чл. 23, ал. 1 от с.з., независимо при това от настъпилият преди това погасителен ефект на прихващанията, и това е така дори и да се приеме, че искът за обявяване недействителността на прихващанията е конститутивен, тъй като с влязъл в сила съдебен акт е отречен погасителният ефект на прихващането, което води до наличие на дълг, ведно с последиците от непогасяването му на падежа. Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноските по делото. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди бланкетно, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението се формулират с твърдение да са съществени и да са обусловили пряко изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и произнасянето на ВКС по тях да е от съществено значение, материалноправните въпроси: 1.1. При уважаване на иск по чл. 59, ал. 5 от ЗБН за прогласяване недействителност на прихващане, извършено от кредитополучател на несъстоятелната банка за погасяване на задълженията му към банката, дължат ли се от кредитополучателя на несъстоятелната банка договорните лихви за забава и неустойки за периода от извършване на прихващането до влизането в сила на решението по иска по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, както и след него до пълното погасяване на задължението по договора за банков кредит? 1.2. При уважаване на иск по чл. 59, ал. 5 от ЗБН за прогласяване недействителност на прихващане, извършено от кредитополучател за погасяване на задължения КЪМ Н есъстоятелната банка следва ли да се приеме, че е налице недобросъвестно изпълнение задълженията на прихващащия кредитополучател – длъжник на банката по договор за кредит, за периода от деня на прихващането до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, както и след него? 1.3. Тече ли погасителна давност за вземанията на банката през периода от извършване на прихващанията до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН? Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като по отношение обосноваването на същата само се препраща към изложените в касационната жалба съображения за неправилност на решението. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становището на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено по делото от фактическа страна, че с договор за банков кредит от 24. 06. 2013 г. и два анекса към него, ищцовата „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД /н./ е предоставила на „Промишлено строителство холдинг“ ЕАД - [населено място] сумата 1500000 лева с лихва 9 % годишно, като вземанията на банката били обезпечени с договорна ипотека върху недвижими имоти в [населено място]. С три изявления за прихващане „Промишлено строителство холдинг“ ЕАД уведомило банката, че прихваща свои вземания, придобити чрез договори за цесия, сключени с кредитори на банката, със задълженията си по договора за кредит. С договор за специални сметки под условие от 15. 01. 2018 г. „Българска банка за развитие“ АД приела по възлагане от страна на „Корпоративна търговска банка" АД (н.) да открие на името на ответника в производството „Пи Ес Инвест“ ЕООД две специални сметки под условие, в които дружеството да депозира, както следва: в сметка 1 - сумата 1018 131.17 лева, в сметка 2- сумата 366781.71 лева, като депозираните суми следвало да бъдат освободени в полза на синдиците на банката при алтернативно представяне на който и да било документ измежду следните: 1) заверен препис от влязло в сила съдебно решение, с което „Пи Ес Инвест“ ЕООД е осъдено да заплати на банка лихви, дължими по договора за банков кредит; 2) влязло в сила съдебно определение, с което се одобрява постигната между страните спогодба, с която е определен размера на дължимите от „Пи Ес Инвест“ ЕООД суми; 3) нотариално заверен препис от споразумение, сключено между страните, в което е определен размера на дължимите лихви. С договор за встъпване в дълг от 15. 02. 2018 г. „Пи Ес Инвест“ ЕООД е встъпило като солидарен съдлъжник на кредитополучателя „Промишлено строителство холдинг“ ЕАД до размер на сумата 1384912.88 лева, включително и в дълга, който би възникнал в резултат от обявяване за недействителни на прихващанията, извършени от кредитополучателя. Със съдебно решение от 17. 12. 2018 г. е обявена неплатежоспособността на „Промишлено строителство холдинг“ ЕАД с начална дата 31. 01. 2017 г. и е открито производство по несъстоятелност на същото, а с решение от 01. 07. 2019 г. дружеството било обявено в несъстоятелност. С влязло в сила решение от 02. 07. 2019 г. по т.д. № 1283/ 2018 г. на ВКС, I т.о. на основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН са обявени за относително недействителни по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка" АД (н.) извършените от „Промишлено строителство холдинг“ ЕАД общо 21 прихващания с негови изявления до кредитната институция, между които и тези с вх. № 8893/19.09.2014 г., с вх. № 9402/ 16.10.2014 г. и с вх. № 10195/30.10.2014 г. с предмет вземанията му по процесния договор за кредит и анексите към него. С преводно нареждане от 26. 07. 2019 г. „Българска банка за развитие“ АД е превела по сметката на „Корпоративна търговска банка" АД (н.) сумата 1018131.17 лева с основание „съгласно решение ВКС № 39 от 02. 07.2019 г.“ По заявление на банката – касатор до СРС била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата 317537.82 лева, представляваща частично задължение от пълен размер от 807736.20 лева за просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27. 10. 2014 г. до 25. 09. 2019 г. по договор за кредит от 24. 06. 2013 г., сумата 49 243.89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27. 10. 2014 г. до 28. 12. 2015 г., ведно със законна лихва от 08. 10. 2019 г. до изплащане на вземането - исковите в настоящото производство суми, и разноски. Вещо лице /ВЛ/ по съдебно счетоводна експертиза /ССЕ/ е установило по делото, че общият размер на усвоения кредит е 1481500 лева, погасената част на кредита с извършените прихващания е в размер на 987248.05 лева, като след извършването на прихващанията кредитът бил закрит. След обявяването на недействителността на прихващанията дългът бил преизчислен с помощта на специално разработен калкулатор в excel формат, като била открита нова (възстановителна) кредитна сделка със съответните параметри съгласно договора за кредит. На 26. 07. 2019 г. от „Българска банка за развитие“ АД от ищцовата банка е получена сумата 1018131.17 лв. Прихванатите суми били 987248.05 лв., а разликата 30883.12 лева била частично погасена неустойка, като в заключението на ВЛ по ССЕ по делото са установени и дължимите по кредита и анексите към него лихви и неустойка по видове, размери и периоди. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че основателността на исковата претенция предпоставя на първо място отговор на въпроса дали в периода от извършването на прихващанията до влизането в сила на решението, с което на основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН те са били обявени за недействителни по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността на банката, вземането за главницата е било изискуемо. Посочвайки, че разпоредбата на чл. 59, ал. 5 от ЗБН регламентира хипотеза на относителна недействителност, различна от случаите, уредени в чл. 135 от ЗЗД и чл. 452 от ГПК, но както и при отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД относителната недействителност настъпва като последица от съдебното решение, с което се уважава предявен от банката конститутивен иск. Благоприятната последица за кредиторите на масата на несъстоятелността от относителната недействителност на прихващането е, че спрямо тях то не произвежда присъщия му правопогасяващ ефект, паричните суми - предмет на прихващането, остават в масата на несъстоятелността и с тях могат да бъдат удовлетворени техните вземания към банката. Към деня на обективирането му изявлението за прихващане, като способ за погасяване на задълженията е постигнало целения правен ефект, но след това - с влизането в сила на съдебното решение, този ефект е отпаднал с обратна сила. Затова и правните последици от настъпването на релевантния юридически факт са същите като при разваляне на договорите поради неизпълнение и за тях следва да бъде приложим третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. При този фактически състав основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието, (т. 7 от Постановление № 1 от 28. V. 1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленума на Върховния съд). По отношение на конкретния случай въззивният съд е изложил, че правопогасяващият ефект е настъпил с отправянето на изявление за прихващане и до деня на постановяване на окончателния съдебен акт по иска с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН задължение по договора за кредит не съществува, правните последици на решението по конститутивния иск настъпват занапред, което означава, че с влизането му в сила вземането на банката става изискуемо, следователно от този ден ще се дължат и уговорените в договора лихви върху главницата. Като е посочил, че исковата претенция включва две вземания - 317537.82 лв. - просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27. 10. 2014 г. до 25. 09. 2019 г., и 49 243.89 лева - законна лихва върху главницата за периода от 27. 10. 2014 г. до 28. 12. 2015 г., а при приетото относно ефекта на прихващанията и обявяването им за недействителни, задължението по кредита е станало изискуемо на 02. 07. 2019 г. съдът е приел, че претендираната сума по второто вземане не се дължи, тъй като в посочения период задължение за лихва не е съществувало. По отношение на първото вземане според въззивния състав лихви следва да бъдат начислявани за периода от 02. 07. 2019 г. до 25. 09. 2019 г., като бъде съобразено и извършеното на 26. 07. 2019 г. плащане на сумата 1018131.17 лева, при което, базирайки се на заключението на ВЛ по ССЕ съдът е приел, че и това вземане не се дължи, защото следва да се счита погасено чрез плащане, като крайният извод на съда в решението му е, че и двете суми по исковата претенция са недължими, което обуславя неоснователност на иска с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 417 от ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Във втората си част – относно дължимостта на лихвите за период от влизането в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН до пълното погасяване на задължението по договора за банков кредит първият поставен от касатора въпрос, съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, защото не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. В тази му част – по отношение на процесните лихви за периода след влизането в сила на съдебното решение по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, с което извършените прихващания са обявени за недействителни, изводите на въззивния съд за неоснователност на иска са базирани не на приемането, че такива принципно не се дължат /в отлика от приетото по отношение на лихвите за периода от момента на пораждането на погасителния ефект на прихващанията, настъпил според съда с отправянето на изявлението за извършването им, до влизането в сила на съдебното решение за обявяването им за недействителни/, а на приемането, че съобразно кредитираните от съда изводи на ВЛ по ССЕ в заключението му, същите лихви в тази им част следва да се считат за погасени чрез плащане. В частта си относно това дали при уважаване на иск по чл. 59, ал. 5 от ЗБН за прогласяване недействителност на прихващане, извършено от кредитополучател на несъстоятелната банка за погасяване на задълженията му към банката, се дължат от кредитополучателя на несъстоятелната банка договорните лихви за забава за периода от извършване на прихващането до влизането в сила на решението по иска по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, отговорът на формулираният от касатора първи въпрос е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Това е така, доколкото съдът е изложил в решаващите си за изхода на делото в тази му част изводи, че правопогасяващият ефект на прихващанията е настъпил с отправянето на изявление за прихващане, до деня на постановяване на окончателния съдебен акт по иска с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН задължение по договора за кредит не съществува, правните последици на решението по конститутивния иск настъпват занапред, което и означава, че едва с влизането му в сила вземането на банката става изискуемо, и едва от този ден се дължат и уговорените в договора лихви върху главницата, съответно – и в посоченият период задължение за такава лихва въобще не е съществувало. По отношение на обжалваното решение и в тази му част обаче не е налице претендираното от касатора да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Същото е заявено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само общо, с бланкетното и изцяло декларативно твърдение, че доколкото формулираните от касатора материалноправни въпроси били съществени, то и произнасянето по тях от страна на ВКС било също от съществено значение – обстоятелство, което само по себе си изключва квалифицирането на заявеното по този начин от касатора, като годно допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Не всяка липса на практика на ВКС по определен правен въпрос, дори и отговорът на същия да е обусловил изхода на делото /какъвто в случая е само първият въпрос на касатора, само в първата му част и само по отношение на лихвите, не и на неустойките/, сочи на наличие на така установеното в закона и поддържано от касатора, основание за допускане на касационно обжалване. Точното съдържание на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Съобразно това задължително разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая приложимите по делото правни норми не са нито неясни, нито непълни или противоречиви. Напротив – същите са ясни, пълни и непротиворечиви и по тях, противно на твърденията на касатора в изложението им, съдебна практика не липсва, а наличната такава според касационния състав не е създадена в резултат на неточното им тълкуване, което да налага същата да бъде променяна или пък да бъде осъвременявано тълкуването и вследствие настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съобразно цитираната по-горе т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване и вторият, и третият от формулираните от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, доколкото отговорите на същите не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Отговорът на втория въпрос предпоставя извод на съда в насока на недобросъвестно изпълнение задълженията на прихващащия кредитополучател – длъжник на банката по договор за кредит за периода от деня на прихващането до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, както и след него - извод в какъвто смисъл въззивният съд въобще не е формулирал в решението си, още повече пък като обуславящ в някаква степен изхода на делото във въззивната инстанция. Същото се отнася и до третият въпрос, изискващ отговор относно това дали тече погасителна давност за вземанията на банката през периода от извършване на прихващанията до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, при положение, че въпросът с давността за вземанията на банката в процесният случай и за соченият период въобще не е обсъждан от въззивния съд в решението му, още по-малко пък в обективираните в мотивите на обжалваното му решение изводи, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция. В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай касаторът дори не е направил опит да аргументира претендираната от него очевидна неправилност на обжалваното от въззивно решение, а по отношение на същата само общо е препратил към изложените в касационната му жалба съображения за неправилност на решението. Последните сами по себе си не сочат на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационното производство, а ответникът по касация не претендира такива. С оглед изхода на делото касаторът – банка в несъстоятелност следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължащата се държавна такса за произнасяне по допускането на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение