Определение № 396 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2159/2020 г.

Производството е по чл. 274,ал.3 от ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца Т. К. Т., чрез адв. Б. Б. срещу определение № 1206/22.04.2020 г. по в.ч.гр.дело № 813/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение частна жалба на Т. К. Т. срещу решение № 2365/20.01.2020 г. по гр.дело № 8995/2019 г. на Варненския районен съд в частта му, имаща характер на определение, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата му молба и е прекратено образуваното въз основа на нея производство по отношение на предявения от частния жалбоподател срещу „Български пощи” ЕАД иск за осъждане на ответника да администрира преписката по жалба на Т. до ЕСПЧ [населено място], Франция от 07.08.2017 г., така, че този съд да приеме, че шестмесечният срок за подаването й е спазен. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС при съществени нарушения по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, чл.146,ал.1,т.4 ГПК и чл.146,ал.2 ГПК. В частната жалба се твърди, че с решение № 285/20.01.2019 г. по гр.дело № 8995/2019 г. на Варненския районен съд в частта, имаща характер на определение, на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба и е прекратено образуваното производство по отношение на предявен иск срещу „Български пощи” ЕАД, формулиран като иск за осъждане на ответника да администрира преписката по жалбата му от 07.08.2017 г. до ЕСПЧ [населено място], Франция с оглед приемане от ЕСПЧ, че шестмесечния срок за подаване е спазен. Жалбоподателят сочи, че искането му е ответникът с оглед обезщетение за нанесени вреди да увери документално по съответния начин ЕСПЧ, че пратката е приета в пощата на София на 07.08.2017 г., каквото твърди и в съда, че това ще позволи действия по чл.47,т.6а от Правилника на съда за приемане на нова дата за подаване на жалбата, а именно 07.08.2017 г. Поддържа, че въззивният съд е приел, че на тази дата е сключен договор за универсална пощенска услуга, че като потребител на пощенски услуги жалбоподателят е предал на пощенския оператор Централна поща-София писмовна пратка, адресирана до ЕСПЧ, [населено място], Франция с баркод № СР[ЕИК] BG, а ответникът поел задължение да приеме, пренесе и достави пратката до адресата й. На жалбоподателя бил издаден разплащателен бон 0014820 POST 1003 за препоръчана пощенска услуга, поставено датно клеймо 07.08.2017 г. и попълнено ИД с графи за дата, подпис на получателя в съда и клеймо на приемащата пощенска станция Франция, като доказателство за доставяне на пратката. Поради неполучено ИД, след рекламация, поради невъзможност Франция да удостовери доставката на пратката, дала съгласие за обезщетение в размер на 178.91 лв. Поддържа се, че въззивният съд е приел, че ЕСПЧ е постановил решение № 65622 по внесена на 01.09.2017 г. за разглеждане жалба, но без датата 07.08.20017 г., която обявил за недопустима и няма да бъде разгледана при наличие на окончателно решение на ВКС по гр.дело № 499/2016 г. най-малко 6 месеца преди датата на внасяне на жалбата в ЕСПЧ, че поради това секретариатът няма да продължи по-нататъшниа кореспонденция във връзка с тази жалба. Сочи, че въззивният съд е приел, че ответникът не е изправен по задължението да удостовери доставянето на жалбата на адресата й, но тя е внесена за разглеждане на 01.09.2017 г. и е налице произнасяне на ЕСПЧ – т.е. жалбата е предадена в съда. В частната жалба се поддържа, че според жалбоподателя ответникът е виновен за това, че не е предал пратката по Правилника срещу подпис на получателя в съда, в причинно-следствена връзка за нанесените вреди от решението на ЕСПЧ да остави жалбата без разглеждане, като недопустима, поради пропуснат шестмесечен срок. Сочи, че с правото да иска обезщетение за всички вреди от неизпълнение на Договора за доставяне на писмовната пратка на получателя ЕСПЧ жалбоподателят счита за възможно ответникът да представи доказателство пред ЕСПЧ за датата на приемането на писмовната пратка на 07.08.2017 г. Като уведоми ЕСПЧ, че датата на пощенското клеймо е 07.08.2017 г. ответникът по никакъв начин, според жалбоподателя няма да се намеси в работата на съда. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Варненския окръжен съд по поставените въпроси в изложението, да се отмени същото и се постанови друго, с което делото да се върне на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав или алтернативно ВКС да постанови определение, с което да се уважи исковата претенция в посочената част. В изложението са формулирани въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по чл.280,ал.1,т.1 ГПК както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди в решението/определението всички събрани по делото доказателства, съответно допустимите и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, определение на състав на ВКС, постановено по чл.274,ал.3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване. Ответникът по частната жалба „Български пощи” ЕАД, чрез юрисконсулт С. Д. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 275,ал.1 ГПК от легитимирана страна срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че производството пред Варненския районен съд е образувано по повод предявени от Т. К. Т. срещу „Български пощи“ ЕАД осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. I и II вр. чл. 82 от ЗЗД вр. чл. 85, ал. 1 от ЗПУ за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за неизпълнение на поетите по договор за доставяне на писмовни пратки до ЕСПЧ, Страсбург задължения от 07.08.2017г. в размер на 824.80 лв. пощенски и транспортни разходи, както и сумата от 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, под формата на преживян стрес и притеснения от неразглеждане на жалбата му от ЕСПЧ, както и за осъждане на ответника да предприеме необходимите действия по придвижване на преписката по жалбата му, така че ЕСПЧ да приеме, че шестмесечния срок съгласно Правилника му е спазен с оглед вярната дата на депозиране на жалбата - датата на пощенското клеймо – 07.08.2017г. /според изменение в петитума на иска, допуснато с определение от 20.12.2019г./. Прието е, че исковата молба, пояснена и в съдебно заседание е основана на следните фактически твърдения: на 07.08.2017г. между страните е сключен договор за универсална пощенска услуга при ОУ на договора с потребителите на пощенски услуги, извършвани от „Български пощи“ ЕАД, по силата на който ищецът, като потребител на пощенска услуга предал на пощенския оператор Централна поща – София пощенска писмовна пратка, адресирана до Европейския съд по правата на човека, Страсбург, Франция с баркод № СР006551386 BG, а ответникът, като оператор на пощенски услуги, поел задължение да приеме, пренесе и достави пратката до адресата й. За предаването на пратката, на ищеца е издаден разплащателен бон 00143820 POST1003 за препоръчана пощенска услуга, с поставено официално удостоверяващо пратката датно клеймо 07.08.2017г. Ищецът поискал и попълнил и известие за доставяне, с дата на подаване 07.08.2017г. до получателя ЕСПЧ, с графи за попълване на датата на получаване и за клеймото на приемащата Пощенска станция, Франция, като доказателство за доставяне на пратката на получателя срещу подпис в служебната разносна книга. Поради неполучено попълнено известие за доставяне, ищецът подал рекламация вх. № Т834/12.10.2017г. в Софийска централна пощенска станция. На 22.02.2018г. бил уведомен от ответника, че подадената на 07.08.2017г пратка е доставена, като Пощенската администрация на Франция не може да удостовери доставката на пратката и дава съгласие за плащане на обезщетение. На основание т. 63 от ОУ на „Български пощи“ ЕАД на ищеца е преведено обезщетение в размер на 178.91 лв. До този момент не е получил надлежно оформено известие за доставяне. Същевременно получил Решение № 65622 от 01.09.2017г. на ЕСПЧ по дело „Т. срещу България“, съгласно което жалбата няма да бъде разгледана, като изпратена след изтичане на шестмесечния срок от постановяване на решението по гр.д. № 499/2016г. на ВКС на основание чл. 47, 6а от Правилника на съда, от което за ищеца произтекли вреди. С предявения иск се надява ЕСПЧ да приеме за спазен срока по чл. 47, т. 6а от Правилника му и да допусне до разглеждане жалбата му от 07.08.2017г. На 14.06.2018г. и на 12.10.2018г. в Пощенска станция – Варна предал други писмовни пратки по същото направление, по които също не е получил редовно оформени известия за доставяне. От виновното неизпълнение на задължението за редовно удостоверяване връчването на пратката от оператора на пощенски услуги, вследствие на което Европейският съд неправилно е приел неспазване на шестмесечния срок за подаване на жалбата, ищецът е понесъл вреди /реални загуби, преживяни стрес и притеснения/, чието обезщетяване претендира от неизправния ответник. Въззивният съд е посочил, че наред с това ищецът-сега жалбоподател навел твърдения, че не може да му се вмени вина за пропуснат шестмесечен срок за подаване на жалба, доколкото пропускането му се дължи на виновно поведение на пощенския оператор по придвижване на пратката му до ЕСПЧ. В този смисъл отправил искане за положително произнасяне по кумулативно предявените искове. Прието е, че в хода на делото ищецът представил в превод от английски език препис на Решение на ЕСПЧ по дело „Трраев срещу България“ по жалба № 65622/17, внесена за разглеждане на 01.09.2017г., според съдържанието на което, жалбата е обявена за недопустима. Прието е също, че в решението е отразено, че същото е окончателно и не подлежи на обжалване, вкл. пред комитет, камара и Голяма камара на съда, че на ищеца е указано, че във връзка с тази жалба Секретариатът на Съда няма да продължи по-нататъшна кореспонденция с него. Съдът е приел, че в отговор на исковата молба, както и в писмено становище, „Български пощи“ ЕАД оспорило предявените искове с доводи, че не са налице елементите от фактическия състав на деликта за ангажиране на отговорността му на тази плоскост. Посочил е, че е въведено възражение, че от представеното решение на ЕСПЧ е установено доставянето на пратката по силата на договора от 07.08.2017г., а известия за доставяне от чужда пощенска станция се доставят по реда на непрепоръчаните пратки, за които съгласно чл. 87, т. 1 от ЗПУ операторът не носи отговорност. Прието е, че е направено и възражение, че съгласно чл. 87, ал. 3 от ЗПУ вр. чл. 26, т. 1.6 от Всемирната пощенска конвенция /Обн. ДВ бр. 3/13.01.2015г./, при отговорност, при определяне на обезщетението, не се вземат под внимание непреките загуби, пропуснати ползи и морални щети, че е обоснована неоснователност на претенциите за неимуществени вреди за понесени притеснения и опасения от изхода на жалбата му до ЕСПЧ. Прието е, че при тези фактически твърдения и формулирано искане за защита, в първоинстанционното решение районният съд е квалифицирал исковете на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД. Посочено е, че поради недоказан фактически състав на деликтната отговорност са отхвърлени исковете за парични обезщетения, а по иска за реално изпълнение е прекратено производството като недопустимо с мотиви, че дружеството ответник няма правомощията на ЕСПЧ. Въззивният е приел, че пред Варненския районен съд е предявен иск от Т. К. Т. за обезщетение от неизпълнение на договорно задължение, съединен с иск за реално изпълнение за осъждане на ответника – оператор на пощенски услуги, да предприеме действия, въз основа на които адресата на пощенската пратка – ЕСПЧ да приеме, че депозираната от ищеца по пощата на 07.08.2017г. жалба до този съд е подадена в шестмесечен срок. Посочено е, че по твърдения на ищеца, съответно установено по делото жалбата до ЕСПЧ е изпратена от него чрез „Български пощи“ ЕАД на 07.08.2017г., че ответникът – оператор на пощенски услуги не е изправен по задължението си да удостовери доставянето на жалбата на адресата й, но е налице произнасяне на ЕСПЧ по дело „Т. срещу България“ по жалба внесена за разглеждане на 01.09.2017г., която с окончателно решение е оставена без разглеждане като недопустима, поради неспазен шестмесечен срок. Прието е, че с предявеният иск за осъждане на ответника да придвижи преписката по пощенската пратка на ищеца от 2017г., последният цели да „се възстанови“ този шестмесечен срок, а като последица – ЕСПЧ да приеме жалбата му от 2017г. за процесуално допустима. Въззивният съд е приел с оглед фактическите твърдения и заявения петитум, че така формулиран предявеният иск е процесуално недопустим. Прието е, че искът не може да бъде подведен под нито един от описаните като възможни, варианти за съдействие от съда за ангажиране отговорността на пощенския оператор съгласно Глава IX от ЗПУ. Прието е също, че липсват твърдения, както и нормативно установено задължение на пощенския оператор, по силата на договора за пощенски услуги да обезпечи процесуална допустимост, в частност срочност на пощенската пратка, в случая жалба срещу решение на местен съд. Според съда по признание на ищеца, същият е снабден със системен бон с баркод 1003 0014 3820 с надлежно поставено пощенско клеймо от датата на приемане на пратката – 07.08.2017г., че последния е доказателство за момента на депозиране на жалбата чрез пощенската станция, че ответникът, в качеството му на оператор на пощенски услуги при липса на спор по делото, че жалбата е депозирана именно на този ден, не разполага с компетентности на ЕСПЧ нито по силата на сключения между страните договор, нито по силата на закон. Приел е, че операторът на пощенски услуги, като страна по договор с ищеца - жалбоподател не може да повлияе на изключителното правомощие за преценка срочността на жалбата, както и да предизвика ревизиране на окончателно произнасяне по нея на ЕСПЧ. Съдът се е позовал на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и е приел, че ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право на първо място да иска реално изпълнение. Прието е, че кредиторът има право да получи реално изпълнение независимо от естеството на неговото притезание, че той е свободен да избере дали да претендира реално изпълнение, или обезщетение за неизпълнението, но ако избере да претендира обезщетение, длъжникът може съгласно чл. 79, ал. 2 от ЗЗД да наложи реалното изпълнение, доколкото интересът на кредитора да го получи не е отпаднал, че тези правила са израз на основния принцип на гражданското право, че договорите трябва да се спазват. Според съда правото на кредитора да получи реално изпълнение може да бъде ограничено единствено от невъзможността задължението да бъде изпълнено принудително със средствата на изпълнителния процес. С оглед на това е изведен извод, че са недопустими искове за реално изпълнение на задълженията на работника по трудово правоотношение, искове за реално изпълнение на съпружески задължения, че е недопустим и иска за реално изпълнение на задължение на пощенски оператор да удостовери дата на предаване на пощенска пратка пред ЕСПЧ, при което този съд да приеме, че шестмесечният срок от постановяване на решението на местния съд съгласно правилника на съда е спазен. Прието е, че такова задължение не може да се изпълни принудително със средствата на изпълнителния процес, уредени в ГПК. Приел е, че съгласно чл. 35, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, Съдът може да разглежда даден случай само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита в съответствие с общопризнатите норми на международното право и в срок от шест месеца от датата на постановяване на окончателното решение на националната инстанция, че съгласно чл. 6, б. (а) и (б) от Правилника на ЕСПЧ за дата на подаване на жалбата за целите на чл. 35 § 1 от Конвенцията се счита датата, на която формулярът на жалба, отговарящ на всички изисквания на разпоредбата, бъде изпратен до Съда, че за дата на изпращане се счита датата на пощенското клеймо. Посочено е, че ако реши, че това е оправдано Съдът може да приеме друга дата за дата на подаване, че преценката за срочност на жалбата е изключително и автономно правомощие на Съда и никое трето лице, дори и оператор на пощенски услуги не може да изземва същото. Прието е, че в случая окончателното решение на ВКС, II ГО по гр.д. № 499/2016г. е постановено на 06.02.2017г., а срокът по чл. 35, т. 1 от Конвенцията е изтекъл на 06.08.2017г. Посочил е, че твърденията на ищеца са, че жалбата е подадена по пощата на 07.08.2017г. и поради това е формиран извод, че е извън изискуемия срок по Конвенцията и „Български пощи“ ЕАД не може да промени обективния факт с действия или бездействия. При тези съображения са изведени изводи, че предявеният иск за реално изпълнение е процесуално недопустим, че исковата молба в тази част подлежи на връщане на основание чл. 130 от ГПК, че решението, в обжалваната част, обхващаща преценката за допустимост е правилно, а частната жалба – неоснователна. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение на Варненския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 3/15.03.2016 г. по гр.дело № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практика на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл.290 ГПК, според която съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Посочено е, че това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора – ТР №1/13 г. ОСГТК. При обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания на неизгодни за тях факти, които преценени по правилото на чл.175 ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция. С решение № 65/30.07.2014 г. по гр.дело № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл.175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В същата насока е разрешението на правния въпрос решение № 445/02.11.2011 г. по гр.дело № 1733/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, както и в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Изводите за недопустимост на предявения иск за реално изпълнение за осъждане на ответника – оператор на пощенски услуги да предприеме действия, въз основа на които адресата на пощенската пратка – ЕСПЧ да приеме, че депозираната от ищеца по пощата на 07.08.2017 г. жалба до този съд е подадена в шестмесечнен срок въззивният съд е формирал като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, относими към правния спор. В обжалваното определение съдът е изложил свои фактически и правни изводи относно допустимостта на посочения иск за реално изпълнение, които са намерили израз в мотивите на определението. Съдът не обсъжда приложените от жалбоподателя определение № 111/09.03.2015 г. по ч.гр.дело № 6711/2014 г. на ВКС, I г.о. по чл.274,ал.3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване, определение № 252/21.05.2009 г. по ч.гр.дело № 102/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.274,ал.2 ГПК, както и решение № 3665/26.05.2017 г. по в.гр.дело № 2897/2017 г. на Софийски градски съд, тъй като с първото определение е разрешен правен въпрос, различен от поставения по т.1 от изложението на жалбоподателя, а останалите две са извън обхвата на понятието практика на ВКС, по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на посоченото съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от жалбоподателя. Всички останали доводи в изложението са по правилността на обжалваното определение и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение