Определение № 2742 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “З.“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор С. Б. В., чрез адвокат Я. Х., срещу въззивно решение № 1132 от 05.11.2025 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 1343/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна М. Р. А., чрез адвокат Р. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, но по съображения, които имат отношение към предварителната проверка по чл. 288 ГПК, не и за допустимостта на касационното производство (за наличието на процесуалните условия за съществуване правото на касационна жалба и за упражняване правото на касационна жалба; за липсата на процесуални пречки за съществуване правото на касационна жалба и за упражняване на правото на касационна жалба). Счита, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която касаторът основава основания за допускане на касационно обжалване в изложението си. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Адвокат Н. моли за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, осъдил “З.“ ЕАД да заплати на ищеца М. Р. А. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ в размер на 13 500 лв. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че между страните е налице трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 09.08.2021 г., съгласно който ищцата заема длъжността “метач“. На 17.07.2023 г. ищцата е претърпяла инцидент - излизайки от фургон - пункт, в който се събират с други работници за разпределяне задачите за деня, се спъва в стърчащ корен от дърво непосредствено под вратата на фургона, пада и вследствие на падането получава фрактура на лакътна кост на лявата ръка. С разпореждане от 04.08.2023 г. на ТП на НОИ – София злополуката е приета за трудова. В деня след инцидента ищцата е постъпила в болница, установено е счупване на лакътната кост на лявата ръка, оперирана е на 19.07.2023, изписана е на 21.07.2023 г.; поставен е имплант за фиксиране на костните фрагменти. В резултат на травмата настъпва трайно затруднение на движенията на лявата ръка за период повече от 30 дни. След изписването ѝ от болницата ищцата не може да се грижи сама за себе си, имал нужда от помощ за ежедневни дейности, като е подпомагана от дъщеря си, която се налага да обгрижва и по-малкия си брат, заради състоянието на майка си. А. изпитвал силна болка, не може да движи ръката си, нощем се будела от болки в крайника. Инцидентът води и до финансови затруднения за семейството. Обичайният период на лечение на подобни травми е 4-6 месеца, но в случая пострадалата се възстановява за около 7 месеца и половина. Понастоящем движенията на горния ляв крайник са възстановени в пълен обем, но е налице болка при завъртане на ръката навън в крайните степени в областта на операцията. В резултат на злополуката настъпват и негативни промени в психологическото състояние на М. А. - безпокойство, тревожност, потиснатост, напрежение, чувство за собствена непълноценност. Въззивната инстанция намерила, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя. Работникът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение, като справедливият размер определил по правилата на чл. 52 ЗЗД в Размер на 13 500 лв. ОС – Варна съобразил възрастта на пострадалата – 37 години към датата на злополуката, вида на увреждането, как е причинено, оздравителният процес и перспективи на възстановяване; интензитетът на търпените болки при самия инцидент, впоследствие при болничното и домашна лечение, и понастоящем; причинените значителни трудности в битов план, притеснения и неудобства; настъпилите неблагоприятни психологически последици и емоционалните травми, свързани със злополуката; затрудненията и понастоящем да изпълнява част от дейностите, които са свойствени за нея преди увреждането (да си служи с лопата, да вдига чувалите с боклук), обществено-икономическите условия и размерът на средните доходи в страната към датата на увреждането. По отношение на възражението за съпричиняване съдът приел, на първо място, че не е налице груба небрежност на работника – не се установява ищцата да е слизала заднешком от фургона, с гръб. Наред с това е посочил, че дори това обстоятелство да се приеме за установено, това би довело до извод за обикновена, а не за груба небрежност, която не води до приложение на чл. 201, ал. 2 КТ. Наред с това не се установява и работникът да е нарушил правила за безопасност съгласно вътрешния трудов ред. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: допустимо ли е постановяване на решение, без съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които са установени по надлежния процесуален ред в производството по делото. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие „с практиката на ВКС“, но не сочи конкретни съдебни актове. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесуалноправният въпрос е свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се явява принципно значим за всяко исково производство. Касационната инстанция, за да прецени дали въпросът е обуславящ за постановения резултат именно в обжалваното въззивно решение, трябва да е наясно във връзка с какви конкретни процесуални нарушения по приложението на цитираните разпоредби е поставен – за кой конкретен факт се твърди, че въззивният съд не го е обсъдил. Това е така, защото касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася строго в рамките на касационните доводи в жалбата; касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивния съдебен акт само по конкретно посочените в жалбата твърдения за неправилност по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Недопустимо е, при липса на оплаквания или при бланкетни оплаквания, касационният съд да преценява относимостта на въпроса по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съответно доколко въззивният съд е приложил точно закона и налице ли е противоречие с практиката на ВКС, което би означавало служебно, извън рамките на жалбата, сам да установява кои установени по делото факти съд е трябвало да прецени, но не го е сторил. В случая изобщо липсва оплакване в касационната жалба или пък в съдържанието на изложението за какъвто и да е пропуск да се прецени установен от съда по делото факт. В касационната жалба касаторът не е съгласен с достигнатите от въззивния съд изводи относно спорните по делото факти, но това няма отношение към оплакването, че установените от съда факти са необсъдени в решението; съдът обсъжда онези факти, които е установил и така, както ги е установил. Несъгласието с неговите фактически изводи касаят евентуално друго нарушение и биха били предмет на други процесуалноправни въпроси. Съществува разлика между фактически твърдения, фактически изводи (установени от съда факти), доказателства и преценска на относимите доказателства за установяане на релевантен по делото факт. Въпросът не кореспондира с касационните доводи по чл. 281 ГПК, които очертават предмета на произнасяне на касационната инстанция. Наред с изложеното, касаторът не е изложил обосновка по допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – възпроизвеждането на част от съдържанието на правната разпоредба чрез общото твърдение за „противоречие с пракитката на ВКС“, не съставлява такава обосновка. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. При този резултат и направено искане, адв. Р. Н., като представител на ответника по касационната жалба, има право на адвокатско възнаграждение за извършената от нея услуга в настоящата инстанция, което да бъде заплатено от насрещната страна. Вземането е лично на адвокат Н., а не на страната, поради което и и не се представя списък за разноски по чл. 80 ГПК, както е сторено в случая. Съдът определя справедливо по размер и адекватно на положената работа адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото, а не според сумата, поискана от адвоката и в този смисъл вписаната от адв. Н. в т.нар. „списък за разноски“ не обвързва съда. В случая не се касае за договорни отношения във връзка с адвокатския хонорар, когато последният се определя по споразумение между страните. Адв. Н. е изготвила отговор на касационната жалба, в които е изразила съображения, имащи отношение към предварителната селекция по чл. 288 ГПК, а още и по касационните оплаквания. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и не е провеждано открито съдебно заседание. Проучването на касационната жалба и изложението, евентуалното извършване на справки, както и изготвянето на отговора, предполагат неголям отрязък от време. Времето за отговор е един месец и в случая не се установява спешност в предоставянето на услугата от адвоката. За представителство пред ВКС, има изисквания за натрупан стаж от адвокатите, а това предполага и наличие на по-висока квалификация Отговорът на касационната жалба е депозиран на 23.02.2026 г., поради което приложимите норми следва да се ценят към този момент. Обжалваемият интерес пред касационната инстанция е 13 500 лв. Размерът на възнаграждението, предвиден в Наредба № 1 от 2004 г. за възнагражденията на адвокатската работа, е в размер на 1361 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 9, ал. 3), но той е определен, без оглед релевантните обстоятелства, които съдът трябва да прецени в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. по конкретн казус. Наредбата, а съответно и определените в нея размери на възнаграждания, са на професионална организация – Висш адвокатски съвет, а според решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, Висшият адвокатски съвет не е публичен орган, а „сдружение на предприятия“ по смисъла на чл. 101 ДФЕС, а това влиза в разрез с условията на свободния пазар и противоречи на правилата на ЕС в областта на конкуренцията. Съдебният състав намира, че визираните размери на адвокатско възнаграждение в Наредба № 1/2004 г., следва да разглежда само като ориентир и за този извод е без значение предвиденото в § 21, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗА, ДВ бр. 17/2026 г., че до влизане в сила на предвидената наредбата по чл. 36, ал. 4 от закона, се прилага по аналогия Наредба № 1/2004 г. Следва да се допълни, че искът е за неимуществени вреди от трудова злополука, на осн. чл. 200 КТ, а по такива вземания цената (защитавания имуществен интерес) не е определяща за фактическата и правна сложност на казуса, както и за нужната квалификация и време. Неимуществените вреди нямат обективна пазарна стойност и размерът им се определя по справедливост от съда. Поради това, автоматичното обвързване на разноските (адвокатските хонорари) с цената на иска/обжалваемия интерес, при претенции за неимуществени вреди, е не винаги пропорционално на положените труд, усилия, нужното и изразходвано време за предоставяне на адвокатската услуга в съдебния процес, което пък прави необоснован така формирания размер на възнаграждение. При тези съображения, и като съобрази изложените по-горе критерии, съдът определя възнаграждение на адв. Н., като процесуален представител на М. А. в касационното производство, в размер на 500 евро, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Мотивиран от горното, съдът