Определение № 446 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 963/20.09.2019 година, подадена от К. В. К., против решение № 516/29.07.2019 година на Окръжен съд Стара Загора, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 1259/2019 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Стара Загора е потвърдил първоинстанционното решение № 3201/23.07.2019 година на Районен съд Стара Загора, ХІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3062/2018 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от К. В. К. против „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] искове за сумата от 1380.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение, за периода от 09.04.2018 година до юни 2018 година; за сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в негативна промяна на емоционалното, психическото и здравословното му състояние, в резултат от неиздаване на необходимите документи за прекратяване на трудовото му правоотношение; за заплащане на сумата от 1020.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да се регистрира в Агенцията по заетостта и да получи минималното обезщетение за безработица, поради неиздаване на необходимите документи за прекратяване на трудовото му правоотношение и за сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от възможността да изпълнява редовни международни автотранспортни превози, въз основа на които да получи допълнително трудово възнаграждение, заедно със законната лихва върху всички суми, считано от датата на предявяване на исковете 11.06.2018 година до окончателното заплащане, като наред с това е оставен без разглеждане евентуалният иск за заплащане на сумата от 690.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 11.06.2018 година до окончателното заплащане на сумата. В подадената от К. В. К. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от К. против „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] искове за горепосочените суми да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 15 736/10.12.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 516/29.07.2019 година на Окръжен съд Стара Загора, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 1259/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. К. В. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 20.08.2019 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 11 963/20.09.2019 година, като е подадена по пощата на 19.09.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че първоинстанционното решение № 3201/23.07.2019 година на Районен съд Стара Загора, ХІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3062/2018 година е влязло в сила, като необжалвано, в частта му, с която по предявения от К. В. К. против „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на К., извършено със заповеди № 1/13.08.2018 година и № 99/13.08.2018 година на управителя на „Ниро БГ“ ЕООД [населено място], на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, считано от 13.08.2018 година. В тази връзка напълно обосновано първоинстанционният съд бил приел, че устното изявление на лице, за което няма доказателства, че работи в ответното дружество или че са му предоставени някакви правомощия и което на 09.04.2018 година било заявило на К., че е уволнен, нямало абсолютно никаква правна стойност, а и в първоинстанционното производство безспорно било доказано, че работникът не се бил явил в офиса на „Ниро БГ“ ЕООД [населено място], за да получи документите за прекратяване на трудовото му правоотношение, като самото прекратяване било извършено от страна на работодателя една на 13.08.2018 година (повече от четири месеца по-късно), като именно това прекратяване било оспорено от ищеца в първото по делото заседание, тъй като до 13.08.2018 година правоотношението не било прекратено, макар че К. междувременно бил започнал работа при друг работодател още в началото на юни 2018 година, като разполагал у себе си с трудова книжка, която още тогава не е била при работодателя му. Поради това правилно първата инстанция била приела, че искът за парично обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което К. бил останал без работа от 09.04.2018 година до юни 2018 година се явявал неоснователен и недоказан, тъй като през този период трудовото правоотношение между „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] и „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] не е било прекратено. Неоснователни са явявали и претенциите за обезщетения по чл. 226, ал. 1, във връзка с ал. 3 от КТ, тъй като било безспорно доказано, че за периода от време, за който се търсели тези обезщетения трудовото правоотношение на К. В. К. не било прекратено, като за този период от време ищецът бил започнал нова работа при друг работодател в началото на юни 2018 година. Фактът на неявяване на работника в офиса на „Ниро БГ“ ЕООД [населено място], за да си получи документите за прекратяването, както и факта, че трудовата му книжка се намирала у него, а не в работодателя сочел на неоснователност на така предявените искове за обезщетения. От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза било установено, че на К. В. К. са били изплащани ежемесечни трудови възнаграждения и командировъчни разходи, като командировъчните средства, изпращани му и привеждани му по неговата карта от работодателя не представлявали допълнително трудово възнаграждение, а средства, с които работникът следвало да покрива ежедневните си нужди, докато е извън страната. Затова тези средства не се третирали като доходи на лицето и неполучаването им не можело да се счита за негова пропусната полза, тъй като реализирането на международните курсове зависело от наличието на евентуални заявки за такива и представлявало едно бъдещо несигурно събитие, за което не се дължали задължително командировъчни пари за неизвършени курсове в чужбина в такива размери. Още повече, че К. В. К. бил назначен на длъжността „шофьор на товарен автомобил“ по принцип за работа в страната, а не на длъжността „шофьор на товарен автомобил-международни превози“ за работа в чужбина. По отношение на евентуалния иск за обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 от КТ съставът на Окръжен съд Стара Загора приемал, че по него не се дължи произнасяне, тъй като бил уважен главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Касационната жалба на К. В. К. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която са отхвърлени исковете за сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в негативна промяна на емоционалното, психическото и здравословното му състояние, в резултат от неиздаване на необходимите документи за прекратяване на трудовото му правоотношение и за заплащане на сумата от 1020.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да се регистрира в Агенцията по заетостта и да получи минималното обезщетение за безработица, поради неиздаване на необходимите документи за прекратяване на трудовото му правоотношение. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума, като в случая от значение за определяне на това, дали решението на Окръжен съд Стара Загора подлежи на обжалване или не, е цената на всеки един от предявените искове, взета отделно, а не сбора от цената на всички искове. Нито един от посочените по-горе два иска не е с цена над 5000.00 лева, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на тях. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези два иска и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Стара Загора е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Окръжен съд Стара Загора е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената от К. В. К. касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 516/29.07.2019 година на Окръжен съд Стара Загора, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 1259/2019 година се оспорва в частта му, с която са отхвърлени исковете за сумата от 1380.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение, за периода от 09.04.2018 година до юни 2018 година и за сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 3 от КТ за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от възможността да изпълнява редовни международни автотранспортни превози, въз основа на които да получи допълнително трудово възнаграждение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. В. К., е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора, по въпроса за това може ли съдът служебно да открие производство по оспорване на документ, както и може ли да отмени заповед за уволнение на основание, което не е посочено от ищеца и по въпроса може ли съдът да се позове на установената от него неистинност на документ в крайния си съдебен акт. Изложени са твърдения, че по първия от поставените въпроси обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Стара Загора противоречи на решение № 158/01.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1008/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на втория противоречи на решение № 270/19.02.2015 година, постановено по гр. д. № 7175/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Така поставените въпроси обаче не са били предмет на разглеждане от състава на Окръжен съд Стара Загора и не са обусловили правните му изводи при постановяването на обжалваното въззивно решение. Видно от първия въпрос те са свързани с предявения от К. В. К. против „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Същият е бил уважен от първоинстанционния Районен съд Стара Загора поради това, че в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ било посочено, че е подписана от управителя на „Ниро БГ“ ЕООД [населено място], но в производството било установено, че подписа бил положен от друго лице, без този факт да е бил отразен в заповедта. Според първоинстанционният съд това водело до неавтентичност на издадените заповеди, което само по себе си било достатъчно основание за уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Довод в тази насока не е бил правен от К. В. К. при оспорването на уволнението му, като първоинстанционният съд сам се е сезирал с такова оплакване, като по собствена инициатива е извършил проверка на автентичността на подписите под двете заповеди и е отменил същите на това основание. Затова така поставените въпроси биха били от значение ако се обжалване изхода от спора по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Първоинстанционното решение обаче не е било обжалвано и е влязло в сила в тази му част, поради което е задължително за страните и съда, включително и в случаите, когато се разглеждат обусловени от спора за законността на уволнението искове за обезщетения, какъвто е настоящия случай. Предмет на касационното обжалване е въззивното, а не първоинстанционното решение. Видно от мотивите на решението на Окръжен съд Стара Загора в него не разглеждан спор за законосъобразността на уволнението на К. В. К., нито пък въззивният съд служебно е поставял въпроса за истинността на представен по делото документ и е откривал производство по проверка на истинността на същия, резултатът от което да е намерил отражение при формирането на волята му при постановяване на решението. Затова така поставените въпроси не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, въз основа на което може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. В. К. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на К. В. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 516/29.07.2019 година на Окръжен съд Стара Загора, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 1259/2019 година, по подадената против него от К. В. К., касационна жалба с вх. № 11 963/20.09.2019 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото К. В. К. ще трябва да заплати на „Ниро БГ“ ЕООД [населено място] сумата от 1200.00 лева разноски за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение