Определение № 2873 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3329/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Д., [населено място], чрез адвокат Б. В., против решение № 304 от 29.03.2024 г. по гр.д. № 1364/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1286 от 09.06.2023 г. по гр.д. № 1286/2022 г. на Районен съд – Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Ж. И. Д. срещу И. И. Д. в качеството му на председател на Агенция „Пътна инфраструктура“ искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 - 3 ЗЗДискр за признаване на установено, че ответникът е извършил дискриминация спрямо ищеца и съответно осъждането му да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от такова, както и солидарно с Агенцията да заплатят на ищеца 5000 лв. обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Със същото решение са отхвърлени и предявените от ищеца срещу Агенцията чрез Областно пътно управление Бургас, представлявано от инженер М. П., искове по чл. 344, ал. 1, т. 1,т.2 и т.3 КТ за признаване на уволнението на ищеца, извършено със Заповед № ЧР-ТП-98/22.12.2021 г. за незаконно и отмяна на заповедта, възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и присъждане на 7194 лв. обезщетение за оставането му без работа вследствие на уволнението. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт С. П., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на подадената жалба по същество. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел, че са предявени следните обективно съединени искове: по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 ЗЗДискр, с които се претендира установяване на дискриминацията от председателя на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ И. Д. спрямо ищеца Ж. Д., изразяваща се в по-неблагоприятно третиране с оглед прекратяването на трудовото му правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при наличието на други служители, придобили право на пенсия, чиито трудови правоотношения не са били прекратени, като Агенцията бъде задължена да преустанови нарушението и да се въздържа от такова поведение и за бъдеще, като тя и председателят на управителния ѝ съвет в условията на солидарност бъдат осъдени да заплатят на ищеца 5000 лв., обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди; и втора група искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ за признаване на извършеното уволнение за незаконно, възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и присъждането на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение за периода 31.12.2021 г. до възстановяването му на работа, но за не повече от шест месеца в общ размер от 7 194 лв. Установено е, а и не е спорно между страните, че ищецът е работил на длъжност главен специалист в отдел „Инвестиционни-ремонтни дейности“ в ОПУ-Бургас към АПИ София, като трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № ЧР-ТП-98/22.12.2021 г., връчена на ищеца на 30.12.2021 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ поради придобито и упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 01.01.2022 г. Ищецът получава лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 16.04.2019 г. Въззивният съд е приел, че не е осъществена дискриминация - пряка или непряка – от страна на работодателя при прекратяването на трудовото правоотношение. Посочил е, че от представените доказателства – справка от работодателя за прекратени на същото основание трудови правоотношения с други служители по времето, през което председател на Управителния съвет на АПИ е бил И. Д., както и справка от НОИ относно служителя в АПИ, продължаващи да работят в ОПУ-Бургас, някои от които упражнили по-рано правото си на пенсия, не се установяват твърденията на ищеца, че работодателят му е целял да останат по-младите на възраст пенсионери за сметка на по-възрастните пенсионери. Съдът е посочил, че за работодателя не съществува задължение да избере лице, упражнило по-рано правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, пред такова, упражнило го по-късно, при положение, че няколко лица отговарят на този критерий, а основанието по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ не включва извършването на преценка относно възрастта на лицата, нито относно момента, в който е упражнено правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст от тях. Обстоятелството, че не са прекратени трудовите правоотношения на други лица, придобили право на пенсия, не установява дискриминация в случая когато работодателят упражнява дискреционна власт по отношение на кой служител да прекрати трудовото правоотношение. С тези мотиви е обоснован изводът, че не се установява да е налице дискриминация по признака „социално положение“. Допълнително е посочено, че не е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца и на някой друг от признаците по чл. 8, ал. 3 КТ или чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, спрямо другите лица при сравнимите и сходни в случая обстоятелства, нито пък ищецът е бил поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрален критерий или практика. Доколкото е приет за неоснователен искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, то съдът е отхвърлил като неоснователни и обусловените от него искове по чл. 71, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр, като във връзка с последния не е установена и причинна връзка между емоционалното състояние на ищеца съобразно свидетелските показания и твърдяното за дискриминационно поведение на работодателя. По отношение на втората група искове, касаещи законността на прекратяването на трудовото правоотношение и отмяната му, съдът е установил, че придобиването на право на пенсия за ищеца е възникнало след сключване на трудовия му договор. В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ прекратяването на трудовото правоотношение след настъпването на посочения юридически факт се извършва по преценка на работодателя – тоест работодателят разполага със субективно потестативно право да прекрати трудовото правоотношение, като може да избере подходящ момент да го упражни и не е необходимо да е непосредствено след придобиването на правото на пенсия. Упражняването на правото в един последващ момент не представлява злоупотреба с право щом като визираните в нормата на чл. 328 КТ елементи са налице. Приел е, че доказателствата по делото установяват законосъобразното провеждане на процедурата по прекратяване трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Аргументирал се е, че разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. първо КТ не предвижда задължение за работодателя да извършва подбор, аналогичен на подбора по чл. 329 КТ, каквито твърдения са наведени от касатора. Доколкото исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ са обусловени от главния по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, то предвид извода на съда за неговата неоснователност, като неоснователни са отхвърлени и обусловените. В заключение поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, съдът е потвърдил първоинстанционното решение и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът дали е налице проява на дискриминационно отношение от страна на работодателя, когато прекратява трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ с един единствен служител, при условие че остават на работа достатъчно на брой други такива, придобили право на пенсия дори в по-ранен етап, по-възрастни и с по-ниска квалификация от касатора. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 304 от 29.03.2024 г. по гр.д. № 1364/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният в изложението въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване, доколкото касае правилността на решаващият извод на въззивната инстанция по съществото на спора, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение изрично е посочено, че не се установява наличието на дискриминационно поведение от страна на работодателя при прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца, като са обсъдени и конкретните обстоятелства, посочени във въпроса и поддържани като доводи в подкрепа на тезата на страната за незаконосъобразност на уволнението. Съдът е изложил подробни мотиви, с които е аргументирал изводите си въз основа на събрания доказателствен материал. Въпросът изразява несъгласието на касатора с изводите на съда, което обаче не е основание за допускане на касационното обжалване. Наведената към него аргументация е относима към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче подлежи на проверка едва след евентуалното допускане на касационното обжалване по същество в производството по чл. 290 ГПК. Доколкото въпросът не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК то съдът принципно не дължи произнасяне и по специалната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, е единно и изисква въпросът да е от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, като изложението не съдържа надлежна аргументация в тази насока – не е посочена неточна или неясна правна норма, приложена от съда, нито пък е цитирана неточно, противорачива или остаряла съдебна практика, на която съдът се е позовал. Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. С оглед изхода от спора, направеното в подадения отговор искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд