Определение № 534 от 15.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2834/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. П. срещу решение № 196 от 26.07.2019г. по в. т. дело № 141/2019г. на Апелативен съд Велико Търново, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 56 от 14.02.2019г. по гр. дело № 958/2016г. на Окръжен съд Русе в обжалваните части и „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Н. М. Г. сума в размер 2 030 лв. – направени разноски за въззивното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение. С потвърдената обжалвана част на първоинстанционното решение ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищцата сума в размер 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2013г. до окончателното плащане, сума в размер 1 757,40 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и по сметка на Окръжен съд Русе държавна такса в размер 2 000 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. При какви обстоятелства се счита, че е налице създадена между баба и внук приживе особена, дълбока и трайна емоционална връзка, отличаваща се от нормалните и обичайни отношения между близки, която силна връзка е обусловила морални болки и страдания с по-голям интензитет и продължителност от обичайните такива?

2. Дали при случай, в който еднаквите имена между баба и внучка, разговорите по телефон помежду им, както и посещаването на бабата от внучето през ваканциите, надхвърлят традиционните и общоприети добри взаимоотношения между тази категория роднини и тези случаи следва ли да попадат в изключението, посочено в Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС?

3. С оглед приетото Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, какви са критериите от фактическа и правна страна, по които следва да се определя дали една трайна емоционална връзка е особена и с какво се характеризира понятието „особена връзка“, предвид приетото изключение в тълкувателното решение, по силата на което всяко друго лице, което е създало такава връзка, е материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък?

Ответницата Н. М. Г. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните въпроси не изпълват изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд в съответствие с Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е съобразил всички специфични по делото обстоятелства, които са относими към преценката за наличието на особена, дълбока и трайно емоционална връзка между ищцата и нейната внучка. Претендира присъждане на направените разноски в касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията към тях се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Възражението във въззивната жалба за недопустимост на иска, тъй като не е спазена процедурата за уведомяване на застрахователя по чл. 380 КЗ, с оглед на което и на основание чл. 498, ал. 3 КЗ и чл. 432 КЗ образуваното пред съда производство е недопустимо, е прието за неоснователно по следните съображения: Съгласно пар. 22 от ПЗР на сега действащия КЗ за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на този кодекс, се прилага част IV от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на този кодекс. В случая застрахователният договор е сключен на 09.08.2011г., преди влизане в сила на новия КЗ, считано от 01.01.2016г., поради което са приложими правилата на отменения КЗ, в които не е въведено законодателно изискване за предварително уведомяване на застрахователя, като предпоставка за допустимост на съдебната претенция.

Въззивният съд е приел за установено, че са налице необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя /ответник по иска и настоящ касатор/ за обезщетяване на вредите, причинени на ищцата Н. М. Г. от смъртта на Н. А. Б., настъпила на 29.12.2011г. в резултат на ПТП, причинено на 25.12.2011г. от Бюлент Р. Н. в [населено място] при управление на лек автомобил „Алфа Р.“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответното дружество с полица 22111890180037/08.08.2011г. със срок на действие от 09.08.2011г. до 08.08.2012г. На основание чл. 300 ГПК се е позовал на влязлата в сила присъда № 30/25.06.2012г. по НОХД 364/2012г. на РОС, изменена с решение № 246/17.10.2012г. на ВТАС, изменена с Решение № 135/04.04.2013г. на ВКС, с която водачът Бюлент Р. Н. е признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ връзка с чл. 342, ал. 1 НК – задължителна за гражданския съд относно деянието, противоправността му и вината на дееца.

Съдебният състав е констатирал, че починалата Н. А. Б. е внучка на ищцата, и е направил извод, че ищцата е увредено лице по смисъла на чл. 265, ал. 2 КЗ /отм./ и следователно материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на нейната внучка, съобразно Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Въз основа на заключението на съдебно – психологичната експертиза и показанията на разпитаните свидетели Надежда Т., Д. Г. и А. Б. въззивният съд е приел, че въпреки че ищцата и починалата й внучка живеели в различни населени места, цялата лятна ваканция и зимните празници детето е прекарвало при баба си, а през останалото време тя често им е гостувала, за да го види; двете общували непрекъснато по телефона, като според свидетелите помежду им имало особена връзка с оглед на това, че внучката е кръстена на баба си; посещенията на детето са служили като емоционална подкрепа за ищцата да се грижи за болния си съпруг; след инцидента ищцата се затворила в себе си, не могла да преодолее загубата, появили се здравословни проблеми. Ищцата е развила посттравматично стресово разстройство, с типични симптоми, включващи епизоди на повторно оживяване на травмата под формата на натрапливи спомени или реминисценции или сънища, възникващи на постоянен фон на чувство на „вцепеняване“ и емоционално притъпяване, откъснатост от другите хора, липса на реактивност към обкръжението, анхедония. Понастоящем това състояние е преминало в разстройство в адаптацията, което е състояние на субективен дистрес, водещ до цялостно разстройство в емоционалното и социално функциониране на ищцата. Клиничната картина включва депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето, като състоянието продължава и в момента, и с оглед отдалечеността на събитието във времето придобива траен характер. Съдебният състав е направил извод, че между ищцата и починалата й внучка е съществувала здрава, дълбока емоционална връзка, поради което тежестта на негативните изменения в душевен план за ищцата надхвърля нормално присъщите морални болки и страдания, и с оглед продължителността на страданието и завишената му интензивност, ищцата е материално-правно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от загубата на загиналата си внучка.

Въззивната инстанция е приела възражението на застрахователя за приложение на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ и определяне на обезщетението в максималния размер от 5 000 лв., въведен от законодателя по отношение на разширения кръг лица, имащи право на обезвреда, за неоснователно. Изложила е съображения, че разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ не намира приложение, тъй като застрахователният договор е сключен на 09.08.2011г. и по отношение на изпълнение на задълженията, възникнали с него, се прилага част IV от КЗ /отм./. Приела е, че по отношение на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение се прилагат нормите на отменения КЗ, в които не е предвиден лимит на обезщетенията под визирания в чл. 266 КЗ, в сила от 11.06.2012г. /отм./, а преди него – § 27 от ПЗР на КЗ /отм/. Предвиденото обратно действие в § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИД КЗ според въззивния съд се отнася само до случаите, попадащи в приложното поле на новия КЗ, т. е. за застрахователни договори, сключени след 01.01.2016г.

За да определи дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер 50 000 лв., съдебният състав на основание чл. 52 ЗЗД и ППВС 4/23.12.1968г. е преценил конкретните обстоятелства, причинените болки и страдания на ищцата, доказаните изключително близки отношения на починалото дете с неговата баба – ищцата по делото, възрастта на детето – 12 години, внезапната смърт в началото на неговия жизнен път, настъпването на събитието по време на Коледните празници. Съобразил е обстоятелството, че към датата на смъртта на Н. Б. ищцата е гледала болния си съпруг, починал по-късно, и посещенията на внучката са й давали морална подкрепа. Взел е предвид, че емоционалното състояние на ищцата се е променило, причинените й душевни болки са повлияли негативно на социалния й живот, тя е изпаднала в състояние на дистрес, което независимо от отдалечеността на смъртта във времето – от 2011г., не е преодоляно, развила чувство за вина. С оглед посочените обстоятелства, отчетената икономическа конюнктура и непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователната сума, уредено по законодателен път - § 1, т. 5, § 4, ал. 3 и § 27 от ДР на КЗ /отм./ до достигането на лимита на отговорност, дефиниран в чл. 266, в сила от 11.06.2012г. КЗ /отм./, а понастоящем в чл. 492 КЗ, въззивната инстанция е направила извод, че сумата в размер 50 000 лв. е адекватен и подходящ краен стойностен размер на обезвредата за причинените на ищцата неимуществени вреди.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора въпроси са относими към кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователен. Въпросите са фактически и отговорът им зависи от събраните по делото доказателства и установените факти и обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 01.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС „материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.“ В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че „когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.“ Установяването на създадена особено близка житейска връзка, трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на конкретните събрани по делото доказателства и установените въз основа на тях факти. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка между близки /баба и внучка/ е трайна емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на сътоветните доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейната починала внучка и настъпилите в резултат на нейната смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. Установени са също и взаимната грижа и помощ, емоционалната подкрепа и доверие, които са съществували между ищцата и нейната внучка. Като е съобразил установените факти и е направил извод за наличие на материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната внучка Н. А. Б., въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице поради съществуването на задължителна практика на ВКС, което не се налага да бъде променяна.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответницата Н. Г. сума в размер 2 600 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение