Определение № 3169 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3656/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Рудник „Т. – С.“, [населено място] – клон на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място], представлявано от управителя С. Г. Б., приподписана от юрисконсулт П. М., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Стара Загора №206/13.06.2023г. по в.г.д.№361/2023г. в частта, с която след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Раднево, е признато за незаконно и отменено уволнението на Д. В. Г. извършено със Заповед №ЧР-02-213/20.10.2022г. на управителя на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място], клон Рудник „Т.-С.“ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ; Д. В. Г. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „кранист – мостови, козлови кран“ в звено „Ел.Локомотивно депо“ на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място], клон Рудник „Т.-С.“ и Рудник „Т.-С.“ – клон на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място] е осъден да заплати на Д. В. Г. сумата от 9 685,44лв. – обезщетение за оставането ѝ без работа за периода от 20.10.2022г. до 20.04.2023г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.11.2022г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон. Насрещната страна Д. В. Г. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Обстоятелствата, посочени в пункт 1 от изложението са оплаквания по същество на въззивното решение и не са основание за допускане на обжалването. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС по поставените в пункт 2 въпроси, тъй като сочената практика не касае въпросите по установяване и доказване на извършеното от работника дисциплинарно нарушение, което е единствения решаващ мотив на въззивния съд. Не са налице и основанията по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не са посочени обстоятелства за това. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд в частта, с която след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Раднево е постановил друго, с което признал за незаконно и отменил уволнението на Д. В. Г. извършено със Заповед №ЧР-02-213/20.10.2022г. на управителя на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място], клон Рудник „Т.-С.“ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ; възстановил Д. В. Г. на заеманата преди уволнението длъжност „кранист – мостови, козлови кран“ в звено „Ел.Локомотивно депо“ на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място], клон Рудник „Т.-С.“ и осъдил Рудник „Т.-С.“ – клон на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място] да заплати на Д. В. Г. сумата от 9 685,44лв. – обезщетение за оставането ѝ без работа за периода от 20.10.2022г. до 20.04.2023г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.11.2022г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа и правна страна следното: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на безсрочен трудов договор от 14.07.2014т., като последната заемана от ищцата Д. В. Г. длъжност била „кранист – мостови, козлови кран” в звено „Ел. Локомотивно депо“ в Рудник „Т.-север“. Трудовото правоотношение било прекратено с оспорената Заповед №ЧР-02-213/20.10.2022г. на управителя на ответното дружество за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, която била връчена на ищцата при условията на отказ, на 20.10.2022 г. Въззивният съд посочил, че спорните по делото въпроси са свързани с това дали констатираното с уред „Дрегер“ наличие на наркотични вещества в слюнката на ищцата е доказано по безспорен начин; дали същото представлява „тежко“ нарушение на трудовата дисциплина; извършено ли е „умишлено“ и налице ли е съответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание. За да даде отговор на същите, въззивният съд установил, че ищцата Д. Г. е депозирала писмени обяснения вх. № 17809 от 19.10.2022г., с които оспорила употребата на наркотични вещества. С оглед на това оспорване, въззивният съд приел, че работодателят следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието у ищцата на упойващи вещества/амфетамин и метамфетамин при явяването ѝ на работа на 18.10.2022г, както и годността на техническото средство, използвано за установяване на наличието на наркотично вещество. В тази връзка съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-химична експертиза, от която и от обясненията на вещото лице в съдебно заседание, приел за установено, че посочените от работничката медикаменти не съдържат в себе си наркотично вещество Метамфетамин/МЕТ, mAMP/ и не могат да продуцират положителни илифалшиво-положителни резултати при извършената рутинна проверка с DrugTest 5000. Отбелязал, че по делото са представени Протокол №[ЕИК]-40000 за сервизна проверка на DrugTest 5000 от 25.07.2022г. и гаранционна карта 20221213 – 40000 за извършена сервизна проверка 3 месеца преди датата на тестването на ищцата, но липсват други доказателства, които да установяват, че към датата на проведеното тестване (18.10.2022г.) уредът е бил напълно изправен, както като първоначални заводски характеристики, така и като моментно техническо състояние, включително и относно процента на възможни отклонения в показанията му. Съдът отчел и обстоятелствата посочени в инструкцията за работа с уреда (съставена от производителя му), в която било посочено, че отчетения от него положителен резултат не е достатъчен за установяване употребата на наркотични вещества, поради което се препоръчва вземане на кръвна проба за потвърждаващ анализ, в максимално кратък срок. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че сами по себе си показанията на уреда „Дрегер“ не са изначално и достатъчно достоверни, за да гарантират установеност на 100 %, на ключовия за спора факт за приема на упойващи вещества от ищцата при явяването ѝ на работа в деня на теста. В допълнение, съдът отбелязал, че съгласно представените по делото и не оспорени два броя резултати от различни лицензирани лаборатории на изследвана урина на Д. Г., в същата не са открити наркотични вещества, а по делото няма доказателства, нито наведени твърдения за отказ на работника да даде кръвна проба за изследване, нито да е имал поведение, създаващо пречки за установяване на употребата на наркотични вещества. С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че по делото не е установен факта на извършено на 18.10.2022г. дисциплинарно нарушение от Д. Г. – явяване на работа след употреба на наркотични вещества в състояние, което да не ѝ позволява да изпълнява възложените ѝ трудови задължения. Съдът отчел обстоятелството, че приетата от работодателя Заповед № ЗБУТ-05-97/28.09.2022г. на управителя на Рудника „Т.-С.“ относно установяване наличие на упойващи вещества в кръвта чрез изследване с уред „Дрегер“, не съдържа указание или задължение за вземане и на кръвна проба, но приел, че това не изключва задължението му да установи извършеното нарушение по несъмнен начин, при направеното оспорване и представените отрицателни резултати от изследване на урината на служителя. Посочил, че в случая, работодателят не е положил никакви допълнителни усилия за установяване по несъмнен начин на нарушението, за което е издадена процесната заповед. В заключение, съдът приел, че доколкото по делото не е установен факта на извършено дисциплинарно нарушение, процесната заповед е незаконосъобразна и подлежи на отмяна. Уважил и исковете за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението ѝ длъжност, както и за заплащане на обезщетение за оставането ѝ без работа за определения в закона 6 месечен срок, считано от прекратяване на трудовото ѝ правоотношение (20.10.2022г.) в размер от 9 685, 44 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба – 16.11.2022г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ След отчетен положителен резултат за наличие на наркотично вещество (в случая метаамфетамин) от взета проба, което от своя страна е нарушение на императивната норма на чл.126, т.2 от КТ, доколко съдът може да прецени по отношение на дадено производство с рисков характер и в същото време стратегически обект с национално значение колко на брой теста е необходимо да бъдат направени за целта и не би ли следвало да се вземе под внимание заключението на експертизата в тази насока? Колко положителни проби трябва да има за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за употреба на наркотични вещества на работник, работещ в производство със завишен риск? Въззивният съд не би ли следвало да предположи, че представеният резултат от изследваната проба от урина е възможно да се контролира и компрометира от различни фактори – човешки, химически, физиологически? Твърди, че решението е постановено в противоречие с определение №305/02.05.2018г. по г.д.№4488/2017г. на ІІІ г.о.; решение №52/06.03.2019г. по г.д.№3636/2018г. на ІV г.о.; решение №157/13.06.2012г. по г.д.№745/2011г. на ІІІ г.о. Така формулирани въпросите са неотносими към произнасянето на въззивния съд и мотивите, обосновали уважаване на предявените искове. При постановяване на решението съдът е приел, че използваният от работодателя тест не е достатъчно и годно доказателство за установяване факта на наличие на наркотични вещества у работника/служителя при явяването му на работа, с оглед производствените характеристики на уреда, а не според броя на проведените тестове. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС изискваща установяване на извършеното дисциплинарно нарушение по несъмнен начин, като изводите на съда не могат да почиват и да се основават на предположения. При оспорване на заповед за налагане на дисциплинарно наказание, в тежест на работодателя е да установи извършването на нарушението по категоричен и несъмнен начин, провежданото от работника/служителя доказване е насрещно и е достатъчно да е непълно. В допълнение следва да бъде посочено, че какъвто и отговор да бъде даден на поставените въпроси, той не би могъл да доведе до промяна в правния резултат по спора, доколкото представените от ищцата отрицателни изследвания не са единствения и решаващ мотив при формиране извода на съда за липса на доказаност на факта на извършено дисциплинарно нарушение, предмет на оспорената заповед. В изложението са поставени и въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение №232/31.03.2010г. по г.д.№227/2009г. на ІV г.о.; решение №267/17.03.2021г. по г.д.№390/2020г. на ІV г.о.; решение №372/17.03.2014г. по г.д.№3731/2013г. на ІV г.о.; решение №551/15.07.2010г. по г.д.№64/2009г. на ІV г.о., както следва: 1/ Тъй като явяването на работа в състояние след употреба на упойващи вещества е несъвместимо с добросъвестното изпълнение на задълженията по трудово правоотношение, това не обосновава ли налагането на най-тежкото наказание „уволнение“; Отчитането на положителен резултат за наличие на упойващо вещество не е ли достатъчно за налагането на най-тежкото наказание „уволнение“ като се има предвид спецификата на работата на ищцата като „Кранист – мостови, козлови кран“ в звено „Ел.локомотивно депо – ремонт“ и неблагоприятните последици за работодателя, до които това поведение би могло да доведе, както и безкритичното отношение на ищцата към постъпката си. Тези въпроси са некоректно зададени, тъй като съдържат извод, който не кореспондира с мотивите на въззивния съд. Обосновани са с несъгласието с изводите в обжалваното решение и защитната теза на страната, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването и по последния поставен в тази група въпрос: „Не следва ли съдът да вземе всичко това в съвкупност и да счете, че правилно работодателят е приложил императивната разпоредба на чл.126, ал.2 от КТ“. Същият е свързан с приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, но отново е обоснован с несъгласието на касатора по същество с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които както беше посочено, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. В изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване, а необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Същото отново се основава на изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Същевременно, от мотивите на решението не може да се направи извод за прилагане от съда на отменен закон, на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика, които да обосноват допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Рудник „Т. – С.“, [населено място] – клон на „М. М.-изток“ ЕАД, [населено място] следва да бъде осъден да заплати на Д. В. Г. сумата от 800 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,