Определение № 2730 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1000/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. С. Ц. -Я. чрез адв. П. против решение № 260448 от 08.08.2024 г. по гр. д. № 6436/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, IV „в“ състав.

Ответната страна по жалбата „Феникс инженеринг груп“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решението, обективирано в протокол от съдебно заседание на 27.11.2019 г. по гр. д. № 16568/2019 г. на Софийски районен съд, 62 състав в частта за отхвърляне на предявените от Е. С. Ц.-Я. против „Феникс инженеринг груп“ ЕООД искове с правно основание чл. 128 КТ – за заплащане на дължимо трудово възнаграждение за периода м. януари – м. декември 2017 г. в размер на сумата от 9 378 лв. и по чл. 86 ЗЗД - за заплащане на обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 10.02.2017 г. до 09.03.2018 г. (съгласно уточнението на ИМ с молба от 02.10.2020 г., допуснато във въззивното производство), в размер на 660. 63 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил като безспорно между страните, че през процесния период (01.03.2016 г.- 31.12.2017 г.), са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „главен експерт“ в отдел „Администрация“ при ответника; че трудовото правоотношение е възникнало от сключен между страните трудов договор № 171/19.10.2015 г. и е прекратено на 01.02.2018 г. От представените по делото ведомости за заплати и заключение на ССЕ съдът е констатирал, че нетното трудово възнаграждение на ищцата за 2017 г. е в размер на 609. 52 лв. – за месеците януари и февруари, а за времето м. март - м. декември 2017 г. възлиза на 613. 03 лв. – нетен размер. Прието е в обжалваното решение, че в тази му част правният спор между страните е по въпроса дали ищцата през горния релевантен период (цялата каледнарна 2017 г.) е била в разрешен неплатен годишен отпуск, (съобразно направеното възражение от ответника) или е работила (каквото е нейното твърдение). При анализа на събраната по делото доказателствена съвкупност решаващият състав е достигнал до извод, че не се установява за времето от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г. ищцата да е полагала труд. Изложил е съображения, че представените по делото разпечатки от електронната поща на ищцата с дати: 25.01.2017 г., 27.02.2017 г., 15.03.2017 г., 30.03.2017 г., 31.05.2017 г., 04.07.2017 г., 07.04.2017 г., не установяват истинността на твърдението й, че е работила, като е изпълнявала ежедневно трудовите си задължения тъй като: на първо място, тези имейли са изпратени от личната електронна поща на ищцата, а разпитаният по делото свидетел на ответника сочи, че цялата служебна кореспонденция е осъществявана чрез служебния имейл на ответното дружество; на второ място, в преобладаващата част от тези имейли липсва съдържание, доколкото единственото отразяване в тях е изпращане на прикачени файлове, които не са представени по делото. Предвид изложеното е направено съждение, че горните факти не установяват изпълнение на трудовите задължения на ищцата, възложени й с представената по делото длъжностна характеристика. Относно имейлите с отразено минимално съдържание и отбелязване, че касаят: „референции – поръчка община Хайредин“, инстанцията по същество е съобразила, че те са с дата от 2016 г. и са неотносими към процесната част от исковия период (т.е. цялата 2017 г.), респ. не са доказателства в подкрепа на твърдението на ищцата за упражнявани трудови функции през 2017 г. Развити са доводи, при съобразяване и на правилото на чл. 172 ГПК, че ангажираното от ищцата гласно доказателство – показанията на св. Я. също не доказва твърдението й, че е престирала труд през релевантната за спора в тази му част 2017 г., тъй като не се подкрепя от останалите събрани доказателства. Освен това е прието, че показанията на свидетеля не са източник на данни за изпълнение на трудовите задължения на ищцата през релевантния период, а единствено установяват факта, че ежедневно ищцата е оставяна от него пред работното й място и оттам той я вземал обратно в 17.00 ч. Изтъкнато е, че въпросният факт се опровергава от показанията на свидетелката на ответната страна – св. П., която сочи, че поради финансови затруднения в ответната фирма част от служителите, между които и ищцата, не са работили през 2017 г. Отчитайки евентуалната заинтересованост на свидетеля на ответника по реда на чл. 172 ГПК, като негов служител, въззивният състав е приел, че показанията му се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства - заповед № 133/03.01.2017 г., както и от представената по делото и неоспорена от ищцата извадка от книгата за инструктаж за 2017 г., като в последния документ същата не фигурира и съответно липсва подпис от нея за проведените през 2017 г. инструктажи на служителите на ответника. В тази връзка е обобщено, че показанията на свидетеля на ответника относно установения от него факт, че ищцата не е работила през 2017 г. са достоверни, като причината за неполагането на труд е у ответното дружество (поради лошото му финансово състояние). Аргументирано е виждане, че горните факти обосновават правен извод, че ищцата не е работила поради престой по смисъла на §. 1, т. 14 от ДР на КТ през цялата 2017 г. по причина на ответника - работодател. Разяснено е, че в хипотезата на престой работодателят има няколко правни възможности, една от които е да предостави на работника/служителя ползването на неплатен годишен отпуск, но само при спазване на условията по чл. 160 КТ – при изрично поискване с писмена молба от работника/служителя, каквато хипотеза в случая не е доказана. Въззивната инстанция е преценила като неоснователно възражението на ответника за ползван неплатен годишен отпуск от ищцата през цялата 2017 г., основан на издадената от него заповед № 133/03.01.2017 г. и списъка към нея. Изтъкнала е също, че с подписа на ищцата към този списък единствено е удостоверено получаването и запознаването със съдържанието на заповедта, като ответникът обаче не е доказал ищцата да се е възползвала от предоставената й възможност за ползване на неплатен годишен отпуск. При тези съображения е направен извод за недоказаност на възражението на ответника за неположен от ищцата труд през 2017 г. по причина (именно на) ползван от нейна страна неплатен годишен отпуск, поради което в хипотезата на престой по негова вина той дължи на работника/служител брутно трудово възнаграждение за времето на престоя съгласно нормата на чл. 267, ал. 1 КТ. Развити са съображения, че тъй като в конкретния случай претенцията за 2017 г. е заявена от ищцата на основанието по чл. 128 КТ (съобразно твърдяните правопораждащи факти) – като неизплатено трудово възнаграждение за положен труд, въззивният съд е приел, че това основание не е доказано като налично, поради което искът за присъждане на трудово възнаграждение за 2017 г. за сумата от 9 378 лв. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като последица от отхвърлянето на главната претенция по чл. 128 КТ – за дължимо трудово възнаграждение за разглеждания исков период, решаващият състав е отхвърлил и обусловената от нея претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за акцесорното вземане за обезщетение за забава в плащането на главницата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Дали ищцата не е получавала възнаграждение поради престой или поради това, че е била в неплатен отпуск?“;

2. „След като основният спорен въпрос между страните е дали през 2017 г. ищцата е ползвала разрешен неплатен годишен отпуск или е работила, то ползването на такъв отпуск изисква ли задължително подаването на писмена молба от работника или служителя до работодателя? Допустимо ли е едностранно предоставяне от работодателя на неплатен отпуск без съгласието на работника или служителя?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1621 от 13.10.2005 г. по гр. д. № 1149/2003 г. на III г.о. (по първото питане). Спрямо повдигнатите под номер две питания се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените питания са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело (в частта относно спора за дължимост на трудово възнаграждение за 2017 г. за извършена работа) и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговора по тях предполага обсъждане на доказателства. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото, вследствие на която решаващият състав е формирал извода си, че в случая е налице хипотеза на престой по вина на работодателя и дължимо е брутното трудово възнаграждение по чл. 267, ал. 1 КТ, а такава претенция в случая не е заявена. Чрез поставянето им по същество касаторът изрязва несъгласието си с извода за неоснователност на исковата претенция по чл. 128 КТ. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (чл. 288 ГПК). Отделно от горното, питанията не са и обуславящи решаващите крайни изводи на въззивния съд, тъй като съдържат условието за ползването на неплатен отпуск, а в обжалваното решение ползването през 2017 г. на такъв отпуск от ищцата е отречено (т.е. въпросното условие не се е осъществило). В обжалваното решение е прието друго – че ищцата не е работила през 2017 г., но поради престой, поради което повдигнатите от касатора питания нямат връзка и не кореспондират с тези решаващи крайни изводи. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос, обусловил изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на цитираното от страната решение № 1621/13.10.2005 г. по гр. д. № 1149/2003 г. на III г.о. на ВКС. Последното е неотносимо към процесния случай, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка, респ. е даден отговор на различен от поставените в настоящото дело въпроси – касае се за искови претенции с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ в хипотезата на прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Там дадените от касационния съд правни разрешения не намират приложение по спорното правоотношение между страните по делото и са изцяло неотносими към настоящия казус.

По формулираните питания не може да се допусне касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на страната на това селективно основание е формално – без да излага конкретни твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Така, освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и следователно отсъстват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е и искането за достъп до касация поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,