Определение № 50867 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2312/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 113 от 25.01.2022 г. по гр.д.№ 11904/ 2021 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 32953/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Многопрофилна болница за активно лечение „Света Ана“ София“ АД, гр., иск, квалифицирани по чл.128 т.2 КТ, за разликата над 3 лева до предявения размер от 10 000 лева - неизплатено трудово възнаграждение /допълнително материално стимулиране/ за периода м.03.2019 г – м.05.2020 г, ведно със законната лихва от 22.07.2020 г до окончателното заплащане на сумата. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправните въпроси „Следва ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в случай, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и когато не е отговорил на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; „Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви по направените във въззивната жалба възражения, а бланкетно е посочил мотивите на СРС?“; и по материалноправните въпроси „Трудовото възнаграждение, а именно допълнително материално стимулиране /ДМС/ има ли постоянен характер и то поражда ли субективно притезателно право?“; и „В случай, че работодателя е преценил да заплати на ищеца допълнително възнаграждение и е заплатил определена сума, следва ли да се разглежда въпроса за това дали то се дължи или не или само въпросът за размера на възнаграждението“. Според жалбоподателя процесуалноправните въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, а за материалноправните поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна „Многопрофилна болница за активно лечение „Света Ана“ София“ АД счита, че поставените въпроси не са формулирани ясно, че те касаят правилността на обжалваното решение и че не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и доводи за правилност на обжалваното решение по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявените искове, въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК и чрез излагане на собствени съображения, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника за периода м.03.2019 г – м.05.2020 г и е получавал трудово възнаграждение. Съобразно действащи при ответника Вътрешни правила за работна заплата и Методика за определяне на месечно и тримесечно ДМС на персонала, за периода ищецът е получавал допълнително материално стимулиране. Същото било определено по размер въз основа на атестационни карти, съставяни по предвидения в методиката ред. ДМС обаче не било допълнително трудово възнаграждения с постоянен характер, а съобразно Правилата и Методиката се изплащало по преценка на работодателя. Тази преценка не подлежала на съдебен контрол. Съдебен контрол можело да се осъществи само ако плащането било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение. Ищецът се домогвал до извършване на съдебен контрол върху начина за определяне и изплащане на ДМС, като твърдял, че ДМС е определено в занижен размер, тъй като атестационните карти съдържали неверни обстоятелства и по този начин го ощетявали. Въззивният съд намерил, че упражняването на такъв съдебен контрол е недопустимо, тъй като според чл.13 ал.1 т.1 и чл.15 ал.1 НСОРЗ ДМС не било същинска част от работната заплата като задължително изплащано допълнително трудово възнаграждение. За плащането му не възниквало притезание, а то било правна възможност, предоставена на субективната преценка на работодателя. Затова въззивната инстанция отхвърлила доводите в жалбата до нея, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд отказал да събира доказателства относно документи за формиране и изплащане на ДМС. В Методиката изрично било записано, че работодателят не е длъжен да се съобрази със атестационните карти и комисиите, ако те проявяват „субективизъм“, затова ДМС не можело да се приеме за допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, а само за такова, платимо по преценка на работодателя. ДМС би било част от работната заплата, ако било предвидено изчисляването му по ясна математическа формула, основана само на обективни показатели. Такава нямало предвидена, затова било ирелевантно в какъв размер за съответния период е полученото от други лекари ДМС и имало ли е за исковия период отрицателно „субективно отношение“ към ищеца. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос /„Следва ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в случай, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и когато не е отговорил на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“/ не обуславя обжалваното решение. Той предпоставя направен извод, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е отговорил на всички доводи и възражения на страните. Такъв извод обжалваното решение не съдържа. Обратно, въззивният съд е анализирал извършения в първата инстанция процес на доказване въз основа на доводите във въззивната жалба и го е намерил за законосъобразно проведен. При тези му мотиви питането как би следвало въззивният съд да процедира, ако беше намерил същия процес за незаконосъобразно проведен, не обуславя правните му разрешения. Останалите процесуалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително със сочената от касатора. Напротив, въззивният съд е съобразил установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Установената практика е съобразена от въззивния съд, поради което по обуславящите процесуалноправни въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Материалноправните въпроси също са обуславящи, обаче нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС е изяснено, че такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена и ненуждаеща се от осъвременяване или промяна. Изплащането на суми за допълнително материално стимулиране, когато това подлежи на преценка от страна на този, който ги определя, не представлява задължение. Затова определянето на сумата за допълнително материално стимулиране не подлежи на съдебен контрол – тя не е допълнително възнаграждение с постоянен характер. Когато за изплащането й се имат предвид съображения за целесъобразност, не е налице задължение, респективно няма кореспондиращо притезание /решение № 762/ 22.11.2010 г. по гр.д.№ 1412/ 2009 г., IV г.о./. Поради това и по материалноправните въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд