Определение № 5377 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2993/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 544 /09.05.2025 г. по в.гр.д. № 480 /2025 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Пловдивския РС № 111 /09.01.2025 (месецът на постановяване на решението е посочен погрешно 09. 17 .2025 г.) по гр.д. № 5938/ 2024 г., с което Районна прокуратура - Пловдив е осъдена да заплати на Б. И. Е. сумата 11 407.83 лева, представляващи сбор от неплатени в брутен размер трудови възнаграждения – разлика между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер и действително платените суми за посочен период от време, както и сумата 1 775.14 лева сбор от обезщетения за забавено плащане (мораторна лихва) в брутен размер, върху всяка една от главниците помесечно, считано от 1 число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба - 01.04.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 01.04.2024 г., до окончателното плащане.

Ответникът по касационната жалба Б. И. Е. в писмен отговор оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от страна по делото, която има право и интерес от касационно обжалване срещу въззивно решение по искове, за които не е предвидено ограничение за касационно обжалване и жалбата е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти.

От правна страна е приел следното:

Пловдивският районен съд е приел, че искът е предявен срещу надлежен ответник – Районна прокуратура - Пловдив – работодател на ищеца, а ВСС е орган, който назначава магистрата в съответните органи на съдебна власт, който извод се споделя и от въззивния съд: Съгласно чл.161 ЗСВ магистратът получава възнаграждение за положения труд в съответния орган на съдебна власт, който е негов работодател. В случая ищецът заема длъжността „прокурор в Районна прокуратура – Пловдив“, поради което негов работодател е РП - Пловдив, който по аргумент от чл.13, ал.1, т.6 и т.8 от Правилника за администрацията на Прокуратурата на РБ е третостепенен разпоредител с бюджетни кредити и притежава необходима процесуална правоспособност по смисъла на чл.27, ал.2 ГПК, спорът е трудов и е подсъден на ПРС.

Съгласно чл.218, ал.2 от ЗСВ, основното месечно възнаграждение (ОМВ) за най-ниската магистратска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт, а съгласно чл.218, ал.3 от ЗСВ, ОМВ на останалите магистратски длъжности в органите на съдебна власт се определят от пленума на ВСС, като с решение на пленума се утвърждава и Таблица № 1 за определяне размерите на ОМВ за длъжностите на магистратите.

Според въззивният съд разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ определя пряко размера на възнагражденията на най-ниските магистратски длъжности в органите на съд.власт, а съгласно чл.218, ал.3 ЗСВ възнагражденията на останалите магистратски длъжности се определят от Пленума на ВСС, от което следва, че чл.218, ал. 2 от ЗСВ има императивен характер, който определя пряко минималното магистратско възнаграждение, което е гарантирано от ЗСВ за всички магистрати. Поради това ВСС не може да определя ОМВ на която и да е магистратска длъжност под законоустановения минимум. Законово правомощие на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в ЗСВ – в т. см. съдебната практика – р. № 772 /18.02.2025 г. на ВКС, 3 г.о. по гр.д. № 1351 /2024 г.

От представените по делото статистически данни на НСИ се установява, че за процесния период на ищеца е начислено ОМВ за заеманата от него длъжност „прокурор в РП“ в размер по-малък от казания в чл.218, ал.2 ЗСВ за най-ниската длъжност „младши прокурор“. Тъй като съгласно ЗСВ размерът на ОМВ на заеманата от ищеца длъжност „прокурор в РП“ не може да бъде по-нисък от възнаграждението на най-ниската магистратска длъжност, то ищецът има право да претендира заплащане на възнаграждение поне в този по-нисък размер на работната заплата. Ето защо и след като при осъществена администрираща дейност на ВСС императивното условие на закона не е спазено, според препращащата норма в чл.229 ЗСВ, работодателят е длъжен да изплаща дължимото възнаграждение на служителя, независимо дали го е начислил или не го е начислил – искът по чл.128 КТ е основателен и доказан по основание и размер и следва да се уважи, както и искът по чл.86 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за забава на дължимите плащания в размерите, съобразно заключението на вещото лице.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?

Въпросът е свързан с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по наведени във въззивната жалба доводи за това, че на административния ръководител липсват законови правомощия самостоятелно да определя размера на основните месечни възнаграждения на магистратите, с оглед задължението за спазване на трудовата дисциплина.

Настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди.

Видно от отразеното за мотивите на въззивното решение, въззивният съд е изложил мотиви за това, че: ищецът претендира неизплатена част от размера на възнагражденията на най-ниските магистратски длъжности в органите на съд.власт за период от време, през който е работил като прокурор в районна прокуратура; според въззивния съд искът е предявен срещу надлежен ответник – Районна прокуратура - Пловдив – работодател на ищеца; според въззивния съд разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ определя пряко размера на възнагражденията на най-ниските магистратски длъжности в органите на съд.власт; разпоредбата на чл.218, ал. 2 от ЗСВ има императивен характер, който определя пряко минималното магистратско възнаграждение, което е гарантирано от ЗСВ за всички магистрати, поради това ВСС не може да определя ОМВ на която и да е магистратска длъжност под законоустановения минимум; ищецът има право да претендира заплащане на възнаграждение поне в този по-нисък размер на работната заплата. Ето защо и след като при осъществена администрираща дейност на ВСС императивното условие на закона не е спазено, според препращащата норма в чл.229 ЗСВ, работодателят е длъжен да изплаща дължимото възнаграждение на служителя.

Или: видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е обсъдил доводите на въззивния жалбоподател (касационен жалбоподател в настоящото производство). Поради което и не е допуснал противоречия с посочената практика на ВКС, с която е даден положителен отговор на правния въпрос.

Само за пълнота следва да се отбележи, че практиката на административните съдилища не може да обоснове допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК (ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС), поради което посочените и представените решение и определение на ВАС не следва да се обсъждат.

Във връзка с доводи, че за да се произнесе по основателността на иска, въззивният съд е следвало да се произнесе по законосъобразността /правилността на Таблица № 1 на ВСС, но не е изложил мотиви по чл.17, ал.2 ГПК, касационният жалбоподател поставя и следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

2. При разглеждане на иск по чл.218 от ЗСВ, с който се претендира размер на възнаграждение, който е по-висок от размера, определен от ВСС, следва ли съдът да се произнесе по законосъобразността /правилността на размерите на ОМВ (основното месечно възнаграждение) на магистратите, определени с Таблица № 1 на ВСС? В случай, че се установи несъответствие между размерите, определени от ВСС и размерите, които се дължат на магистратите, допустимо ли е съдът, сезиран с иска, сам да определи дължимия размер или да го приравни на друг?

Въпросите са два. Първият не е обуславящ. Въззивният съд не го е обсъждал.

Видно от мотивите му, той е приел, че ищецът претендира неизплатени части (размери) от минималното магистратско възнаграждение за най-ниската магистратска длъжност; приел е, че с императивната норма на чл.218,ал. 2 от ЗСВ този размер се определя пряко от закона - в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ и че минималното магистратско възнаграждение е гарантирано от закона (ЗСВ) за всички магистрати; приел е, че съгласно чл.218, ал.3 от ЗСВ Пленумът на ВСС определя възнагражденията на останалите магистратски длъжности (не минималните, които са базови и са определени от закона, а такива, каквито не са претендирани по делото). Поради това ВСС не може да определя основното магистратско възнаграждение ОМВ на която и да е магистратска длъжност под законоустановения минимум.

Вторият въпрос също не е обуславящ. Както беше посочено, въззивният съд е установил разлика между заплатените от ответника (въззивен и касационен жалбоподател) на ищеца възнаграждения и определените с правилото на чл.218, ал.2 ЗСВ минимални размери въз основа на прието по делото неоспорено заключение на съдебно –счетоводна експертиза. Съдът не е определял сам дължими размери, нито наличие на разлики между изплатени и дължими размери, нито е присъдил нещо различно от установеното от вещото лице.

3. Административните ръководители на органи на съдебната власт имат ли правомощия да изплащат ОМВ (Таблица № 1 на ВСС) на магистрати в размер, който е по-висок от размерите, определени с Таблица № 1 на ВСС?

Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд не го е обсъждал. Той е извън предмета на спора, който се изчерпва с въпроса дали претендираното като разлика възнаграждение е дължимо и в какъв размер и дължи ли се обезщетение за забавено плащане на дължими разлики, за какви периоди и в какъв размер.

4. Начисляването и изплащането на трудово възнаграждение на прокурор от районна прокуратура, чието основно месечно възнаграждение е в размер, съобразен с определения в Таблица № 1 за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите, може ли да доведе до нарушение на закона /чл. 218, ал. 3 от ЗСВ/ за съответния административен ръководител?

И този въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не го е обсъждал. Той е извън предмета на спора.

Поради изложеното настоящият състав намира, че поставените въпроси не обуславят основания за допускане на касационно обжалване и не могат да бъдат уточнени по начин, по който да обуславят основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се приеме, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски. С оглед този изход от производството искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. е основателно, настоящият съдебен състав с оглед вида на производството и фактическата и правна сложност на защитата по това производство го определя в размер на 500 лева.

Воден от изложеното съдът