Определение № 50453 от 27.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1682/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н).

Ответникът „Бургаски пазари“ ЕООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил като неоснователни предявените иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН и евентуални искове по чл. 59, ал. 3, чл. 3, ал. 3 и чл. 59, ал. 2 ЗБН за обявяване на относителна недействителност, съответно нищожност, на извършено от ответника на 10.11.2014 г. прихващане с негови задължения към „КТБ“ АД по договор за кредит от 11.02.2011 г.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• от кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН – от откриване на производството по несъстоятелност или на по-ранен етап;

• допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН (ред. в сила преди 28.11.2014 г.), да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия; при тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон; трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване;

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства;

• под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната ѝ капитализация с оглед обявената на 22.10.2014 г. „Информация за основните балансови позиции на „Корпоративна търговска банка“ АД към 30 септември 2014 г. и за резултатите от оценките на активите на банката“, изготвена от одиторските фирми „Ърнст енд Янг Одит“ ООД, „Делойт България“ ООД и „АФА“ ООД, т. нар. одиторски доклад;

• при извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъде взет предвид всеки отделен договор за прехвърляне на вземане; сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка следва ли да се интерпретира за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката;

• достатъчна ли е индиция за знание за неплатежоспособността на банката, основана на представената информация от БНБ, за да се приеме, че е налице знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН; узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет-страница на БНБ не следва ли да се приеме за публично оповестена и достигнала до всеки заинтересован от ситуацията в КТБ и най-вече длъжници и кредитори на банката;

• следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане; разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства;

• наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН;

• приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност.

Значението на първия въпрос се обосновава с поддържаната от жалбоподателя теза, че приложимата редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН се определя от момента на възникване на правото на предявяване на иск, съвпадащ с момента на откриване на производството по несъстоятелност.

По правния въпрос за редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН, приложима към прихващанията, извършени с изявления преди 28.11.2014 г., е формирана последователна практика на ВКС, основана на решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България (т. д. № 1512/20 г., І т. о., т. д. № 2317/20 г., І т. о., т. д. № 1757/20 г., II т. о., т. д. 1534/20 г., І т. о. и др.). Прието е, че приложимата редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН за преценка на относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 98/14 г.) и предвид изменението с § 8 ПЗР ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/18 г.), с което е придадено обратно действие на чл. 59, ал. 5 ЗБН (обявен за противоконституционен с решение № 8/27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г.), е първоначалната редакция (ДВ, бр. 92/02 г.). Предвид материалноправния характер на нормата по чл. 59, ал. 5 ЗБН, предвиждаща възможност при точно определени предпоставки да се иска обявяване за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващанията, извършени след началната дата на неплатежоспособност на банката, същата има действие занапред спрямо юридическите факти и породените от тях правоотношения, които възникват след влизането ѝ в сила. При изменение на нормата, именно с оглед материалноправното ѝ естество, новата регулация е приложима за юридическите факти, осъществени след влизане на това изменение в сила. Изключение от това императивно правило е налице само в случая, когато законодателят изрично е придал обратно действие на материалноправната норма. Именно това изрично придадено от законодателя обратно действие е отпаднало в разглеждания случай с обявяване за противоконституционен на текста на § 8 ПЗР ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/18 г.). Следователно, за да бъдат относително недействителни прихващанията, извършени преди 28.11.2014 г. (при липсата на обратно действие) приложима е уредбата, действаща в редакцията към момента на компенсационното изявление и достигането му до насрещната страна. Този извод се налага и поради действията на законодателя, намерил за необходимо изрично с § 8 ЗИДЗБН да придаде такова обратно действие на изменената редакция на чл. 59, ал. 5 ГПК. Правните изводи на въззивния съд съответстват на така установената практика на ВКС, чието наличие изключва изтъкнатото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По втория въпрос също не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед формираната практика на ВКС (т. д. № 2015/2020 г., I т. о., т. д. № 990/2021 г., II т. о., т. д. № 1506/2020 г., I т. о., т. д. № 1824/2020 г., II т. о.) относно съдържанието на понятието „длъжник“ по смисъла на чл. 59, ал. 5 ЗБН от значение за въпроса дали редакцията на разпоредбата в сила до 28.11.2014 г. обхваща само прихващанията, извършени от банката – длъжник в производството по несъстоятелност или и прихващанията, извършени от кредитор, явяващ се същевременно и неин длъжник. Съгласно така установената практика относително недействителни до влизане в сила на изменението от 2014 г. са единствено прихващанията, извършени от банката след началната дата на неплатежоспособността. Наличието на такава практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По третия въпрос се поддържа, че при преценката за наличие на знание на ответника за настъпилата неплатежоспособност на банката като условие за основателност на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН въззивният съд не е обсъдил и съобразил сключените от ответника договори за прехвърляне на вземания от гледна точка на причините за сключването им, параметри и цел, оттук и тяхното значение за установяване на знанието на ответника. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като крайния извод за недоказаност на твърдяното знание съдът е основал на приетите за установени факти при съобразяване на критериите, установени с формираната по приложението на чл. 59, ал. 3 ЗБН практика на ВКС, цитирана във въззивното решение.

Четвъртият и петият въпрос не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са от правно естество. С дадената формулировка, предполагаща преценка на конкретни обстоятелства, същите са фактически, съответно от значение за правилността на въззивното решение, чиято проверка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По шестия и седмия въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид установената последователна практика на ВКС, цитирана и от въззивния съд, съгласно която условие за уважаване на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН е провеждането от страна на ищеца на пълно доказване на знанието за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на активното вземане, а не наличието на индиции и предположения, че ответникът е знаел или е могъл да узнае при проявена грижа за това. Наличието на такава практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва възможността касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по осмия въпрос, тъй като съгласно установената практика на ВКС извършеното от кредитор на банката прихващане не попада в кръга на действията по чл. 3, ал. 2 ЗБН.

Накрая, не се обосновава допускане на касационно обжалване и по последния въпрос във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН е ясно предвижда, че изявлението за прихващане се отправя до синдика в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Установена е следователно особена форма за действителност на изявлението, чието неспазване има за последица нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД. Тъй като нормите, установяващи изискване за квалифицирана форма на сделка, не могат да се тълкуват или прилагат разширително, изявленията за прихващане по чл. 59, ал. 2 ЗБН, адресирани до банката, на която към този момент синдик не е назначен, не могат да се считат за нищожни поради неспазване на предвидена форма за действителност.

Независимо от направеното искане на ответника разноски за касационното производство не се следват поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът