Определение № 1204 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3840/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищцата М. И. Г. чрез адв. Н. и на ответната Прокуратура на Република България (ПРБ) против решение № 657 от 18.05.2023 г. по гр. д. № 1004/2023 г. Апелативен съд – София, 14 – ти граждански състав. От ответниците по жалби М. И. Г. чрез адв. Н. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с която взема становище за липсата на предпоставки за допустимост на обжалването по жалбата на ПРБ и за неоснователност на последната. Претендира разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалби е посоченото въззивно решение, с което: 1/ е частично отменено решение № 260052 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 1609/2021 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I-1 състав и като краен резултат е осъдена ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на М. И. Г. сумата от общо 15 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, вр., ал. 1 НК вр. чл. 253 НК и за данъчни престъпления по чл. 255, ал. 3 вр., ал. 1, т. 6, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, по прекратено наказателно производство (по НОХД № 293/2016 г. по описа на Специализирания наказателен съд) с определение от 09.02.2016 г., поради неотстраняване в дадения от съда едномесечен срок и са бали допуснати нови такива (на основание чл. 369, ал. 4 и ал. 5 вр. с чл. 249, ал. 1 и чл. 248, ал. 2, т. 2 НПК), ведно със законната лихва върху сумата от 08.02.2021 г. до изплащането и с което: 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска за обезщетяване на неимуществени вреди – над присъдените 15 000 лв. до претендираните 50 000 лв. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Установил е, че на 17.12.2012 г. ищцата е била привлечена в като обвиняема за престъпления по чл. 321, ал. 3, вр., ал. 1 НК вр. чл. 253 НК и за данъчни престъпления по чл. 255, ал. 3 вр., ал. 1, т. 6, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, заедно с други лица, като на 15.12.2012 г., поради неизвестност на местонахождението й, тя е била обявена за общодържавно издирване, включително с червена бюлетина на И., и спрямо нея е издадена европейска заповед за арест по ЗЕЕЗА. На 02.03.2013. Г. е била задържана от властите в [населено място], Република Сърбия и престояла в ареста до 26.03.2013 г., когато била екстрадирана в Република България. На 27.03.2013 г. спрямо нея е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, която след 09.05.2013 г. е заменена с „парична гаранция“, окончателно определена на 30 000 лв. С постановление от 21.12.2012 г. на прокурор при Специализирана прокуратура е наложена забрана за напускат пределите на Република България, валидна до 26.08.2014 г., когато е отменена от съда. Посочено е, че в хода на производството на ищцата е било разрешавано многократно с постановления на прокурор да напуска страната с оглед лечение на хронично заболяване (дискови хернии) през 2013 и 2014 г. като по искане на прокурор наказателният съд е допуснал обезпечение, като е запориран лек автомобил на ищцата и са възбранени имоти, като всички мерки са отпаднали от 18.05.2015 г. Проследена е подробно хронологията на воденото спрямо пострадалата незаконно обвинение, вкл. подаване от ищцата на молба по чл. 368 НПК; връщане от съда на досъдебното производство на прокурора с предоставена възможност в тримесечен срок да внесе обвинителен акт, да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да го прекрати след констатация, че от привличането й като обвиняем през 2012 г. е изтекъл срок, надвишаващ този по чл. 368, ал. 1 НПК; последвалият внесен нов обвинителен акт и образуване на НОХД № 1236/2015 г. на СНС; прекратяване на делото на основание чл. 249, ал. 1 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 НПК поради допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения и отново върнато на прокурора за отстраняването им в едномесечен срок; внесеният нов обвинителен акт и образуваното по него НОХД № 293/2016 г. на СНС, по което е постановено прекратителното по отношение на ищцата определение от 09.02.2016 г., влязло в сила. Изтъкнато е и подаденото до ВКС от главния прокурор искане за възобновяване, което е оставено без уважение с решение от 04.04.2017 г. по н. д. № 961/2016 г. Съобразени са и показанията на разпитаните свидетели (кредитирани от съдебния състав като достоверни, последователни и логични), които сочат, че ищцата през времетраенето на процесното обвинение имала здравословни проблеми – с кръвното налягане, страдала от болки в кръста в резултат на дискова херния, които се влошили след като била задържана; както и проблеми със ставите и гръбначния стълб с провеждано лечение при кинезитерапевт; имала и психологични проблеми с депресивни състояния, тревожност, безсъние, изпаднала в социална изолация, затворила се в себе си, изпитвала недостиг на финансови средства. Тя преживяла тежко престоя си в ареста в Сърбия, тъй като била чужденка там, условията били лоши, имали проблеми с намирането на адвокат, а след като била екстрадирана в България много отслабнала, била съсипана психически. Изпитвала силни притеснения, защото била обвинена в нещо, което не е извършила, определената й парична гаранция била висока и затова била създадена организация за събирането на пари за внасянето й. Съставът на втората инстанция взел предвид и факта на широкото медийно разгласяване на повдигнатото незаконно обвинение, проведената във връзка с него полицейска акция наречена „Универсалните“ и подробности за личността на обвиняемата ищца, естеството на деянията, в които е обвинена, нейното задържане в Сърбия, другите мерки за принуда. При горните факти, съобразявайки личността на ищцата (с чисто съдебно минало), нейната (активна) възраст, тежестта на повдигнатото обвинение (за престъпленията, за които лицето е привлечено да отговаря се предвижда наказание лишаване от свобода до десет години и конфискация на имущество), продължителността на наказателното преследване – от почти 3 години и 2 месеца (за времето от привличането на лицето като обвиняема от 17.12.2012 г. до прекратяване на производството спрямо него на 09.02.2016 г. и то развило се основно в досъдебна фаза), направеното в последствие искане чрез главния прокурор до ВКС за възобновяване (т.е. продължили са действията на ответника за ангажиране на наказателната отговорност на ищцата) е направен решаващ извод за накърняване на нематериални блага на ищцата в резултат от описания деликт. Отчитайки останалите рестриктивни мерки, съпътствали обвинението и в частност тези за ограничаване правото на ищцата на свободно придвижване – арест в Сърбия и домашен арест в България – общо около два месеца – от 2.03.2013 г. до 9.05.2013 г. съдът е приел в обжалваното решение, че пострадалата е търпяла негативни преживявания, имала е опасения, че може да бъде осъдена, изпитвала е притеснения от обвинението, променила се като човек след наказателния процес, затворила се и ограничила своите контакти. Като обстоятелство от значение за определяне на по – високо обезщетение е посочено и широкото медийно разгласяване на процесното обвинение с визиране името на ищцата, довело до нейн дискомфорт в обществото, с причинени й неудобство и негативни емоции. За неоснователно е счетено твърдението, че претендираните за обезщетяване негативни вреди от нематериално естество са в резултат и на затрудненията по осигуряване на сумата за внасяне на определената „парична гаранция“ от 30 000 лв. като мярка за процесуална принуда. Развити са доводи, че наистина първоначално мярката е била определена в значително по-висок размер – 100 000 лв., а след това тя е била намалена, но не са установени данни по делото, че набавянето й е създало значителни терзания за ищцата. Освен това е изтъкнато, че действително посочените стойности са относително високи, отнесени към обичайните, но те са съобразени с тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинението. Така е аргументирано становище, че справедливото обезщетение на засегнатите в случая нематериални блага възлиза на 15 000 лв., които са присъдени с обжалваното решение. В останалата част претенцията е счетена за неоснователна, поради което и първоинстанционното решение, постановено в същия смисъл, е потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец се позовава на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (макар да не го сочи цифрово) по въпроса за задължението на въззивния съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението на неимуществени вреди по иск по чл. 2 ЗОДОВ и по – специално следва ли да изведе в съвкупност или само поотделно въз основа на кои фактори се определя по – висок, респ. по – нисък интензитет на увреждането. Приложното поле на горното основание за достъп до касация се обосновава с доводи, че съдът в обжалваното решение не е съобразил обстоятелството, че във връзка с незаконното обвинение ищцата е търпяла наложени обезпечителни мерки – запор и възбрана на свое имущество, и така била поставена в невъзможност да се разпорежда с него, както и че определената й мярка за процесуална принуда „парична гаранция“ от 30 000 лв. била неоправдано висока, което в съвкупност повишавало интензитета на търпените неимуществени вреди и водело до по-висок размер на обезщетението. В изложението към своята касационна жалба ответникът ПРБ обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС. Тези питания се отнасят до определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; до задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди, както и до това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. По първите два въпроса се поддържа противоречие със задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По последния пък твърденията са за отклонение с решение № 30/08.03.2022г. по гр. д. № 2300/2021г. на ВКС, III г.о., с решение № 50209/02.11.2022 г. по гр. д. № 811/2022 г. и решение № 50298/16.12.2022 г. по гр. д. № 912/2022 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС. Касационното обжалване не следва да се допуска. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (вж. указанията, дадени с т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В разглеждания случай повдигнатият от насрещните страни общ въпрос, касаещ определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД осъществява обща предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславя изхода по конкретното дело, изводим е от решаващата воля на въззивния съд и е поставен в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (така постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС).Въпросът обаче не удовлетворява допълнителната предпоставка – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (както сочи прокуратурата), нито по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (както твърди ищцата). По това питане е формирана последователна и еднопосочна съдебна практика на ВКС, вкл. и установена по задължителен за съдилищата начин – ППВС № 4/1968 г., т. ІІ. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство; тежестта на деянията, предмет на процесното обвинение; продължителното ограничаване правото на ищцата на свободно придвижване; широкото медийно разгласяване на процесното обвинение с визиране името на ищцата, довело до нейн дискомфорт в обществото, с причинени й неудобство и негативни емоции, изпадането й в социална изолация, в депресивно състояние и тревожност. Горното налага извод, че при постановяване на обжалваното решение съдът е съобразил изцяло установената съдебна практика по поставения въпрос, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Наличието пък на формирана съдебна практика изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като не позволява да се осъществи достъп до касация и на това основание. За пълнота на изложението следва да се изтъкне следното. Ищцата е обосновала наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с доводи, които по естеството си са касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК. Същите обаче са относими в производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но не и в това по селектирането й по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора – ответник за допускане на касационен контрол и по останалите два повдигнати от него въпроси. В обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищцата. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо, даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е в съгласие с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава този касатор – разясненията по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не осъществява основание за допускане на касационно обжалване, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение (както вече се посочи по-горе), но не и основание за селектиране на тази жалба. Не може да обуслови допустимост на обжалването и поставеното от ПРБ трето питане. Ссправедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от съда при постановяване на обжалваното съдебно решение налага извод за отсъствие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Различните случаи имат свои особености и се проявяват в осъществилите се конкретни релевантни факти, което не позволява, дори при приложение на едни и същи критерии, изпълващи съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да се определя и присъжда един и същ размер на обезщетенията именно с оглед различието на засегнатите нематериални блага – по вид и обем. В обобщение, не е обосновано приложно поле на сочените от насрещните страни селективни основания, поради което касационен контрол не може да се допусне. При този изход на делото за защитата си срещу жалбата на ПРБ ищцата има право на разноски, които са поискани с отговора на тази жалба, но не са ангажирани доказателства за сторен такъв разход в настоящото производство. Затова не следва да се присъждат разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,