Определение № 1005 от 29.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5132/2013 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. И. И. – процесуален представител на [фирма] – [населено място] против въззивно решение № 46/03.06.2013 г. по гр.д.№ 78/2013 г. по описа на Търговищки окръжен съд,с което е отменено решение № 99/5.03.2013 год. на Търговищки районен съд,постановено по гр.д.№ 1810/2012 год.,в частта,с която е отхвърлен предявения от К. Д. М. против касатора иск за заплащане на допълнително трудово възнаграждение над основната работна заплата за месеците февруари – септември 2012 год. за разликата над 10 402,26 лв.до 13 278,24 лв.и е постановено ново,с което касаторът е осъден да заплати на К. Д. М. сумата 10 402,26 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение по клинични пътеки над основната месечна заплата, за периода месец февруари - месец септември 2012 г., на основание чл.128, т.2 КТ. В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя въпрос за допустимостта на иска, респективно на въззивното и първоинстанционното решения. Поставят се и два материалноправни въпроса, а именно: 1. Кой е критерият за определяне на едно възнаграждение като част от уговореното трудово възнаграждение; и 2. Може ли съдът да преценява вместо работодателя дали плащане, представляваща допълнително материално стимулиране, е дължимо и в какъв размер е дължимо. Позовава се на съдебна практика в застъпения то него смисъл, а именно: решение №762/22.11.2010 г. по гр.д.№1412/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение №435/02.6.2010 г. по гр.д.№801/2009 г., ВКС, ІІІ г.о., и други решения по чл.290 ГПК, подробно посочени в изложението и приложени към него. Ответникът по касация К. Д. М., посредством процесуалния си представител – адв. А.Р., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивната инстанция е приела, че искът е основателен, макар и работодателят да има оперативна самостоятелност, за определяне конкретния размер на допълнителното възнаграждение по Методиката за формиране и разпределение на възнаграждението над основната работна заплата, представляваща неразделна част от ВПРЗ. Направила е извод, че липсата на утвърдени по съответния ред показатели или критерии за определяне на индивидуалното допълнително трудово възнаграждение по клинични пътеки води до прилагане на принципа за еднаквост в заплащането на това възнаграждение, като най-обективният критерий е броят на отработените дни в месеца и е най-обективен по отношение на всички служители. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение. Предвид гореизложеното въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол, за да се провери, налице ли е вероятна недопустимост на съдебния акт - разглеждане от въззивния съд на недопустим иск. На касатора следва да се укаже да представи платежен документ за внесена държавна такса в размер на 209 лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната и производството по делото прекратено. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,