Определение № 632 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 324/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуалния си пълномощник И. П. - гл.юрисконсулт в Районна здравноосигурителна каса – Стара Загора, срещу решение № 347 от 26.11.2019 г. по в.т.д. № 590/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 328 от 01.07.2019 г. по т.д. № 355/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С посоченото решение НЗОК е осъдена да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „Тракия” ЕООД, [населено място] следните суми: 409 144 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба, представляваща извършена през м.ноември 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки по договор № 241104 от 24.02.2015 г., за която е издадена фактура № 19429/08.12.2015 г. и спесификация към нея, с неплатен остатък от 367 324 лв., и вложени за лечението на здравноосигурени пациенти медицински изделия, подлежащи на заплащане извън стойността на клиничните пътеки по фактура № 19430/08.12.2015 г., и спесификациите към нея на стойност 41 820 лв., както и сумата 121 979.94 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 409 144 лв. за периода от 31.12.2015 г. до датата, предхождаща подаването на исковата молба. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за отмяната му, с произтичащите правни последици. Изразява несъгласие с крайния извод на съда, основан на разпоредби от Закона за здравното осигуряване и Закона за бюджета на НЗОК и на клаузи от индивидуалния договор между страните, за основателност на претендираното от болницата плащане на превишените стойности на оказаната за м.ноември 2015 г. болнична помощ. Касаторът сочи, че е налице противоречие в мотивите на въззивната инстанция, т.к. възприемайки, че надлимитните медицински дейности и изделия подлежат на заплащане, в действителност приема, че клаузите на чл.20, ал.1, т.6 и чл.40, ал.6 от договора са нищожни поради противоречие със закона, независимо от формирания извод в обратен смисъл. Оспорва изразеното от апелативния съд разбиране относно възможност за заплащане от резерва на НЗОК на дейностите, чиято стойност надвишава определената в Приложение № 2 към договора. В жалбата се твърди, че съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив не е обсъдил и анализирал съдържащите се във въззивната жалба твърдения, доводи и възражения. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. В приложеното към жалбата изложение са формулирани следните въпроси: 1. Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015 г., на основание чл.59, ал.1 ЗЗО, договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответен месец и 2. Клаузите на сключен през 2015 г., на основание чл.59, ал.1 ЗЗО, договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци, в рамките на определения от НЗОК бюджет, нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми: чл.2, ал.2, чл.4, чл.35, ал.1 ЗЗО, чл.25 и чл.26, ал.2 ЗЗО, чл.4, ал.4 ЗБНЗОК за 2015 г., § 1 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2015 г. Касационният жалбоподател счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид приложената към жалбата противоречива практика на окръжни и апелативни съдилища и необходимостта за прецизиране на законови норми, уреждащи обществените отношения в сферата на здравното осигуряване и за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. От ответника по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се твърди, че поставените въпроси не съответстват на изложените от въззивния съд съображения, а изразяват само защитната теза на касатора. Отделно от това, не е доказана и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Оспорва се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. По съществото на материалноправния спор се поддържат доводи за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор № 241104 от 24.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, по силата на който, ищцовата болница, като изпълнител, се е задължила да оказва на здравноосигурени лица болнична медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40/24.11.2004 г., а НЗОК, като възложител, се е задължил да заплаща извършените здравни дейности по Методика за остойностяване и Методика за заплащане на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО и съгласно НРД за обемите и цените на медицинската помощ за 2015 г. Приел е, че болницата – ищец е осъществила болнична медицинска помощ по клинични пътеки на здравноосигурени лица в предметния обхват на договора, /с последващи споразумения към него, вкл. и споразумение № 3/06.04.2015 г./ и надлежно е изчислила размера на дължимото от НЗОК възнаграждение. За да счете за дължима претендираната искова сума за осъществена медицинска дейност и вложени медицински изделия, надхвърляща стойността за м.ноември 2015 г., посочена в Приложение № 2 към договора, въззивният съдебен състав, преценявайки задълбочено всички доказателства по делото и доводите на страните, е мотивирал постановения съдебен акт със следното: Не е възприето становището на първата инстанция за нищожност на договорни клаузи – чл.20, ал.1, т.6, чл.30, ал.2, т.1 и чл.32, ал.13, т.6, съдържащи ограничение за заплащане на надлимитно изпълнени лечебни дейности, поради противоречие на чл.52 от Конституцията и чл.5 и чл.35 ЗЗО, както и поради нарушаване на добрите нрави. Апелативният съд е изтъкнал, че посочените норми не съдържат уредба на отношенията между НЗОК и болниците, респ. начин за уреждане на задълженията на НЗОК към изпълнителите на медицинска помощ, поради което не би могло да се установи противоречие между разглежданите клаузи на договора и тези разпоредби. В този смисъл решаващият състав е съобразил, че с чл.52, ал. и ал.2 от Конституцията на Р България е установено правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, както и, че здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от осигурителни вноски и др. източници. Съдът е посочил, че: с нормата на чл.5 ЗЗО са установени принципите за осъществяване на задължителното здравно осигуряване, сред които: равнопоставеност при ползването на медицинска помощ, договаряне на взаимоотношенията между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и свободен избор на здравноосигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, а с нормата на чл.35, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗО е предвидено, че здравноосигурените имат право да получават медицинска помощ в обхвата на пакета здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК и да избират лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК. Въззивният съдебен състав, позовавайки се на чл.25 ЗЗО, съгласно който, в бюджета на НЗОК задължително се предвижда резерв за непредвидени и неотложни разходи, както и на разпоредби от ЗБНЗОК, е приел, че задължението на НЗОК да заплати и надлимитни дейности за съответния месец е реципрочно на поетите договорни задължения на болницата – изпълнител, включително за осигуряване на непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност по разрешените медицински специалности, без да изисква от здравноосигурените лица доплащане на дейности, предмет на индивидуалния договор. Извел е извод, че след като оказаната медицинска дейност е от категорията на гарантираната, и за нея задължително е следвало да има бюджетно предвиждане за плащане в рамките на бюджетна година, то превишените стойности на болничната медицинска помощ следва да се плащат по реда на чл.4, ал.4 ЗБНЗОК за 2015 г., съобразно правилата за използване на средства от резерва. Поради това, не е споделено изразеното от първоинстанционния съд становище за противоречие на посочените по-горе договорни клаузи с добрите нрави. Изведеният от Апелативен съд – Пловдив краен правен извод е в смисъл, че след като се касае за дейности от категорията по чл.45 ЗЗО, които НЗОК е задължена да заплаща, и които са реално и надлежно изпълнени от страна на болницата, НЗОК дължи заплащане на тяхната стойност, независимо от надхвърлянето на лимита за процесния период. Констатирано е съвпадане на този извод с крайния правен резултат, обективиран в първоинстанционното решение, поради което то е потвърдено. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни предпоставки. В мотивната част на този акт на нормативно тълкуване ясно е отразено, че между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК не е налице съвпадение. От това произтича извод, че твърденията на касатора за неправилност на обжалваното въззивно решение не биха могли да аргументират наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Освен това, в рамките на селективната фаза на касационното производство, е недопустимо произнасянето по поддържаните от касатора оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт. Предвид дадените разяснения в ТР, първият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да се прецени като правен, т.к. е пряко насочен към правилността на въззивното решение за уважаване на исковата претенция за заплащане на надлимитни медицински дейности, извършени от МБАЛ „Тракия” ЕООД за м.ноември 2015 г. Този въпрос е основан на поддържаната от НЗОК теза за недължимост на това плащане, която не е възприета от решаващия съдебен състав. Следователно, въпросът не удовлетворява основния селективен критерий. Вторият въпрос предпоставя възприето от въззивния съд становище за нищожност на конкретни договорни клаузи поради противоречие с императивни законови норми, което не съответства на обективираната в мотивите правна воля на апелативния съд. Изводът за основателност на искането за плащане на надлимитни медицински дейности и изделия, на договорно основание, е изведен след задълбочен анализ на действащата нормативна уредба и на клаузи от процесния индивидуален договор. Този извод не е основан на възприети за нищожни договорни клаузи, съдържащи ограничение за заплащане на надлимитни медицински дейности, а видно от мотивите към решението, въззивният състав е изложил подробни правни съображения защо не споделя изразеното в обратен смисъл становище на Окръжен съд – Стара Загора. Като несъответстващ на решаващата правна воля на АС – Пловдив, въпросът не може да се прецени като обуславящ за изхода на материалноправния спор. Липсата на основния селективен критерий не предпоставя произнасяне по поддържаната от касатора допълнителна предпоставка. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Това самостоятелно основание би било налице, когато е налице особено тежък порок, установим от самото съдържание на решението, без да е необходимо извършване на проверка за законосъобразност на процесуалните действия на съда и за съответствие на правните изводи с приложимия материален закон. Очевидна неправилност ще е налице при прилагане на отменен закон или при видимо противоречие със смисъла на закона, както и при формирани изводи в явно отклонение от правилата на формалната логика. В случая, атакуваното въззивно решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно. Доводите, на които касаторът е основал твърдението за очевидна неправилност на решението на АС-Пловдив, са идентични с развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност, поради което, тяхната преценка би могла да се реализира само след допуснат касационен контрол. Необходимостта от проверка за правилност на атакувания съдебен акт, изключва наличието на соченото самостоятелно основание за достъп до касация. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение