Определение № 1403 от 19.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ИЩЕЦА Е. Д. П., чрез адв. Р. И. Н., срещу решение № 6975 от 17.12.2024 г. по в.гр.д.№ 2825/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 16641 от 16.10.2023 г. по гр.д.№ 6829/2023 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. П. срещу А. Ц. П. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 12000 лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ответника на ищеца от подадени два сигнала от ответника срещу ищеца, по които били образувани НОХД № 5497/2015г. на СРС, 130 състав, и НОХД № 6838/2019 г. на СРС, 134 състав, за извършени престъпления по чл. 144, ал.3 НК – закани с убийство, по които обвинения ищецът е бил оправдан с влезли в сила присъди, ведно със законната лихва от 21.12.2013 г. до изплащането им. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ответника А. Ц. П., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Развити са и съображения за правилност на обжалвания съдебен акт и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на проверка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Исковата претенция по чл. 45 ЗЗД се основава на следните твърдения: Вредите произтичат от подаването на жалба от ответника срещу ищеца, въз основа на която срещу ищеца били образувани две наказателни производства за извършени престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, и двете приключили с оправдателни присъди. По едното наказателно производство ищецът първоначално бил признат за виновен, но с присъда на въззивния съд, потвърдена с решение на ВКС от 09. 02. 2018 г., бил оправдан. По второто наказателно производство бил задържан за срок от 72 часа, от 16. 07. 2016 г. до 20. 09. 2016 г. – задържан по мярка за неотклонение „Задържане под стража“, изменена в „Домашен арест“ от 20. 09. 2016 г. до 29. 03. 2017 г. В резултат на водените срещу ищеца наказателни производства, последният претърпял стрес, притеснения, изпаднал в безнадеждно състояние, сринал се психически, бил в невъзможност да се грижи за болната си дъщеря, чувствал се виновен и заради начина, по който родителите му изживявали повдигнатите му обвинения, не можел да общува нормално дори с родителите си, страдал от безсъние. Изгубил авторитета и уважението на социалното си обкръжение, близки и приятели променили отношението си към него, били накърнени честта, достойнството и доброто му име в обществото. По време на наказателните производства изпитвал неудобство, безпокойство, несигурност, напрежение, тревога, чувство на безсилие. Иска се осъждане на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21. 12. 2013 г. до окончателното й изплащане. От приложените наказателни дела е видно, че НОХД № 5497/2015 г. на СРС, 130 състав, е образувано за извършено от ищеца престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК – за това, че на 14. 12. 2013 г., около 13, 30 ч., в [населено място], пред вратата на къщата, находяща се на [улица], е отправил закана за убийство към А. Ц. П. с думите: „Мърша, мизерник, долен помияр, ще ти избия всички зъби, ще те закопам, ще ви приключа. Е сега ви избих зъбите. Ще ти откъсна главата, нещастник такъв. Сега започват твоите проблеми. Сега ще видиш какво ще стане с твоята врата и с теб“, възбудило у последния основателен страх от осъществяването му. От НОХД № 6838/2019 г. на СРС, 134 състав е видно, че същото е образувано за извършено от ищеца престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 НК – за това, че на 12. 12. 2014 г., около 11, 00 ч., в [населено място], на бензиностанция „ОМВ“, находяща се в[жк], на [улица]срещу „Мегамол“ е отправил към А. Ц. П. закана за неговото убийство и убийството на негови близки – майка му С. Г. П., съпругата му С. И. П., дъщеря му Й. П. на 9 г. и двамата му сина Ц. П. на 16 г. и А. П. на 19 г. с думите: „Който влезне в тупика – ти, майка ти или някой от твоето семейство, ще ви смачкам. Всеки Божи ден, където ви видя - ще ви затрия и ще ви унищожа. Аз имам мои закони. И да вляза в затвора, после, като изляза, си заминавате всичките. Ще ви избия всички!“, по които обвинения ищецът бил оправдан. Въззивния съд е приел, че за да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника следва да бъде установено, че действията му по подаване на жалбата са извършени при злоупотреба с право. Такива обстоятелства по делото не са установени. Няма и въведени твърдения в този смисъл в исковата молба – твърдения за злоупотреба с право са въведени едва във второто по делото открито съдебно заседание, проведено пред Софийския районен съд. От събраните по делото доказателства също не се установява по никакъв начин извършена от ответника злоупотреба с право при подаване на сигнала. Подаването на жалба до определен орган, само по себе си, не е противоправно и не може да е основание за ангажиране деликтната отговорност на подателя на сигнала. Прието е, че липсата на установено по делото противоправно поведение на ответника е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск по чл. 45 ЗЗД. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че оплакванията за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения не са съединени с искане за събиране на относими към правния спор доказателства (поискани своевременно, но несъбрани поради допуснати от първата инстанция процесуални нарушения), поради което не е налице хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК. В изложение към касационната жалба се поставя следния въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: „За тълкуването и прилагането на чл. 10 ГПК във връзка със задължението на съда да съдейства за разкриване на истината чрез събиране на всички относими доказателства.“ Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 556 от 10.01.2011 г. по гр.д.№ 1019/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос. Според практиката на ВКС, съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса, недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК ). Правомощията на въззивната инстанция във връзка с реализиране на горепосочените правни принципи са разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК се съдържа забрана за страните във въззивното производство да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок пред първата инстанция. Това ограничение не се отнася до хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страните, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. В този смисъл е решение № 22 от 4.11.2021 г. по гр. д. № 1743/2020 г. на ВКС, IV г. о. В подобен смисъл е и цитираното от касатора решение № 556 от 10.01.2011 г. по гр.д.№ 1019/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. В случая, въззивният съд е приел, че хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК не е налице, тъй като въззивната жалба на ищеца не съдържа искане за събиране на доказателства, които не са били събрани от районния съд поради допуснато процесуално нарушение. Изводите на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС, което изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводите на въззивния съд съответстват напълно и на практиката на ВКС (напр. решение № 189 от 20. 06. 2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г. на ВКС, 4 г.о.), според която сезирането на съд или друга компетентна институция с жалба или сигнал от гражданите е конституционно гарантирано право и упражняването му зависи изцяло от тяхната преценка и воля (чл. 45 КРБ). Подаването на жалба или сигнал поначало е правомерно, но не е изключена възможността от злоупотреба с правото на иск, с правото на жалба и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК – поражда се отговорност за вреди. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други и в противоречие с интересите на обществото (чл. 57,ал. 2 КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Злоупотреба с право на жалба ще е налице, когато жалбоподателят знае, че няма нарушено право, но подава жалба, за да причини вреда и неблагоприятни последици за насрещната страна или за да извлече някаква облага. Доказването на деянието и неговата противоправност са в тежест на пострадалия, както и вредата и причинната връзка. Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. Обжалваното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката. При този изход на делото, касаторът Е. Д. П. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на А. Ц. П. сумата 920, 30 евро (равностойността на 1800 лева, изчислена по правилото на чл. 12 и 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България), представляваща разходи за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,